Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 19.04.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 7698 по описа на съда за
2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 85526/13.05.2020 г. по гр. д. № 80107/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, 59 състав, е осъдена Р.Б., представлявана от министъра на
финансите, с адрес: гр. София, ул. „*******да заплати на „Е.С.Х.Г.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „*******, сумата от 7 608,10 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили
вследствие действия на народни представители от 42-рото Народно събрание,
извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6 т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби
на за 2014 г., с които се създават чл.
35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, чл. 73, ал.
1, 2, 3 и 4 в Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, които са
обявени за противоконституционни, заедно
със законната лихва от датата на предявяване на иска - 19.12.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 014,32 лв.,
представляваща направените по делото разноски, от които 304,32 лв. - държавна
такса за образуване на делото, 10 лв. - държавна такса за издаване на съдебни
удостоверения, и 700 лв. - адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното съдебно решение е
постъпила въззивна жалба от ответника Държавата, представлявана от министъра на
финансите, чрез юрисконсулт И.Г., с оплаквания за недопустимост, евентуално
неправилност и необоснованост на решението поради постановяването му в
противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, както и в противоречие със задължителната съдебна
практика. Сочи се процесуална недопустимост на исковете, тъй като отношенията
между Народното събрание и останалите гражданскоправни субекти, които възникват
въз основа на извършената властническа нормотворческа дейност са специфични
държавно – властнически правотношения в сферата на публичното право, чиято
законосъобразност не подлежи на контрол от органите на съдебната власт. Поради
това искът е неподведомствен на гражданските съдилища. Искът срещу Държавата за
вреди от законодателната дейност на Народното събрание /НС/ е недопустим,
доколкото конституционно регламентираната нормотворческа дейност не подлежи на
съдебен контрол от гражданските съдилища – ТР № 3/10.04.2003 г. по к. д. №
22/2002 г. на КСРБ, ТР № 3/28.04.2020 г. по к. д№ 5/2019 г. и к. д. № 12/2019
г. на КСРБ. Законодателната дейност на НС подлежи на контрол единствено от
Конституционния съд. Твърди се, че по аргумент от чл. 22, ал. 4 от
Закона за Конституционния съд /ЗКС/, единствено НС може да урежда
последиците от обявената противоконституционност и с първоинстанционното
решение са иззети изключителните правомощия на законодателния орган. В случая
правоотношенията с адресатите на чл. 35а ЗЕВИ към 09.08.2014 г. са приключили и
уредени по окончателен начин, погасяването на задълженията в този период е
конституционосъобразно, като обявяването на нормите за противоконституционни
има действие занапред. Излагат се съображения, че отговорността на Народното
събрание не може да бъде подведена под фактическия състав на общото гражданско
законодателство – чл. 45,
49 ЗЗД.
Сочи се, че актовете на Народното събрание са изключени от обхвата на актовете,
които могат да бъдат обезщетявани по реда на чл. 7 от Конституцията на Р.Б. /КРБ/,
доколкото в Конституцията
е предвиден друг ред за атакуването им и уреждане на последиците от тяхната
противоконституционност. Твърди се, че съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ
обявяването на закон за противоконституционен има действие занапред и
присъждането на обезщетение за период преди обявяването на
противоконституционността по същество недопустимо би придало обратно действие на
решението на Конституционния съд.
В жалбата са изложени доводи за неправилност
на обжалвания акт поради неправилно възприета фактическа обстановка и
необсъждане на всички възражения на ответника. Въззивникът оспорва да е
настъпил фактическият състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Поддържа, че да се приеме, че нормата на чл. 49 ЗЗД може да бъде приложена по
аналогия означава да се обезсмисли съществуването на чл. 151, ал. 2 КРБ и чл.
22, ал. 4 ЗКС, както и принципите на законност и на разделение на властите. С
приемането на обявените за противоконституционни законови разпоредби Народното
събрание не е действало противоправно - КРБ предвижда, че до
постановяването на решението на Конституционния съд в тази насока, законът се
прилага валидно, а правните последици от прилагане на закон преди обявяването
му за противоконституционен при приключили правоотношения се запазват. Поради
това, първоинстанционният съд недопустимо и неправилно е приел, че чл. 35а ЗЕВИ
е противоконституционна от момента на своето приемане, което противоречи на чл.
151, ал. 2 КРБ и чл. 149, т. 1 КРБ. Въззивникът оспорва наличието на
„възлагане“ на работа съгласно чл. 49 ЗЗД от Държавата на Народното събрание,
което би обезсмислило принципа на разделение на властите. Държавата не може да
се приеме за възложител спрямо народните представители, които се избират от
избирателите. Народното събрание е
правосубектно лице със собствен бюджет – включително носи отговорност за вреди,
правомощията му не възникват по сислата на възлагане от Държавата, поради което
надлежен ответник следва да е именно Народното събрание. Оспорва се наличието
на „противоправно поведение“ на Народното събрание, чрез приемане на процесните
норми на ЗЕВИ, тъй като упражняването на законодателната власт от Народното
събрание не е незаконно действие, а конституционно установено правомощие. Недопустимо
е съдът да прилага последици, които следват в правомощие на НС по чл. 22, ал. 4
ЗКС. Оспорва наличието на вреди, доколкото таксите са платени въз основа на
действащ закон. Като колективен орган НС не би могъл да формира вина. Оспорва
наличието на причинна връзка, предвид липсата на останалите елементи от
фактическия състав на чл. 49 ЗЗД.
Оспорва ищецът да е доказал, че е производител на енергия от възобновяеми
източници, наличието на сключен договор за изкупуване на електрическа енергия,
факта на заплащане на таксата и постъпване на платената сума в държавния
бюджет. Поддържа доводи за неправилност на решението и в частта по евентуалния
иск, който не е разгледан. Моли въззивния съд да обезсили първоинстанционното
решение като недопустимо, евентуално да го отмени като неправилно, с присъждане
на сторените пред двете инстанции разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор от ищеца - „Е.С.Х.Г.“ ЕООД, чрез адвокат
Г.Б., с доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане същата да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено като правилно
и законосъобразно. Сочи се, че са налице всички предпоставки за уважаване на
предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ, с който се търси
гаранционно – обезпечителната отговорност на Държавата, която отговорност е
обективна. Наред с първоначалната противоправност - приемане
противоконституционен закон е последвала и друга – Народното събрание
противоправно е бездействало да отстрани последиците по противоконституционния
акт, с което е нарушен чл. 22, ал. 4 ЗКС. За Държавата възниква задължение да
възстанови причинените вреди, чийто размер възлиза на исковата сума. Моли се за
отхвърляне на въззивната жалба и за присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му -
в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС.
В случая първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Неоснователен е доводът на въззивника
за недопустимост на решението в осъдителната му част.
По
идентични казуси от обективна страна и по отношение същите оплаквания са налице
множество решения и определения на Върховен касационен съд, според които
исковете са подведомствени на гражданските съдилища и държавата е надлежен
ответник.
Според установената по сходни казуси
(независимо, че е относима към претенции за неоснователно обогатяване, а не за
непозволено увреждане) практика на ВКС, с обявяването на
противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ
отпада характера на публично държавно вземане на платените от ищците такси,
поради което претенциите за връщането им от Държавата обуславя подсъдност на спора
на гражданските съдилища (в този смисъл: Определение № 634/ 12.12.2017 г. по ч.
т. д. № 2496/ 2017 г. на ВКС, І ТО; Определение № 796/20.12.2017 г. по ч. т. д.
№ 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 86/31.01.2018 г. по ч. т. д. №
3001/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 157/02.03.2018 г. по ч. т. д. № 432/
2018 г. на ВКС, ІІ ТО и др.). Доводите във връзка с тълкуването на чл. 151, ал. 2 КРБ
и чл. 22, ал. 4 ЗКС
касаят основателността, а не допустимостта на иска.
Процесуалната легитимация на страните е
абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието
й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на
спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това
обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението
материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част
твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за
обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в
осъществяване на законодателната власт в България - в частност приемането на
противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението
за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от
Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на
която Държавата се явява възложител (на работата на народните представители,
формиращи държавния орган Народно събрание) и липсват основания за приложение
на специалния закон - ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата
претенция е подчинена на общия материален закон - чл. 49 ЗЗД
и надлежен ответник по нея е именно Държавата. Един от основополагащите
принципи за функционирането на Държавата, намерил израз в чл. 7 КРБ,
е този за отговорността на Държавата за вреди, причинени от незаконни актове
или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на
Държавата по чл. 7 КРБ
се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица,
включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната власт -
Народното събрание. Посочената норма урежда пряка отговорност на Държавата, тъй
като в най - широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е
възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения.
Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и
управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез
системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни
субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в
едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй
като неговите правомощия произтичат от Държавата и той ги упражнява от нейно
име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните
органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от Държавата. С
оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава.
Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния
орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от
Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за
причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с
отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди
може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите,
когато това е допустимо, и чрез иск, предявен против причинилия увреждането
неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален
субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като ответник по
предявения иск за вреди, представлявана от министъра на финансите, в качеството
му на неин законен представител. Следователно релевираната претенция се явява
допустима и подлежи на разглеждане по същество (в този смисъл: Решение № 71/06.04.2020
г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ІV ГО, ГК, и Решение № 72/21.04.2020 г. по
гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ГК, IV ГО). Значението и правното действие във
времето на обявения за противоконституционен закон имат отношение към
съществото на спора, а не към допустимостта на предявения иск.
По съществото на спора: Настоящата
инстанция намира постановеното решение за правилно в обжалваната част, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявения от „Е.С.Х.Г.“ ЕООД иск по чл. 49,
вр. с чл. 45 ЗЗД,
вр. с чл. 7 КРБ
като основателен и доказан - чл. 272 ГПК.
Правилно първоинстанционният съд е приел,
че е сезиран с иск с правно основание чл. 49,
вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ за
заплащане на сумата от 7608,10 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди, събрана такса по чл. 35а, ал. 2
ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014
г. на Конституционния съд на РБ, удържана в периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането, и евентуален иск с правно основание чл.
59 ЗЗД, така както претенциите са докладвани с определението по чл. 146 ГПК.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД
е особен вид безвиновна обективна отговорност за чужди противоправни и виновни
действия, която има гаранционно - обезпечителен характер. За да се ангажира
отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят
общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на деликвента
от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа (ПППВС № 7
от 29.XII.1958 г., ППВС № 17 от 18. XI.1963 г., ППВС № 4 от 30.X.1975 г. и ППВС
№ 9 от 28.XII.1966 г.).
Непозволеното увреждане - чл. 45 ЗЗД,
се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не
увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1/ деяние (действие или бездействие), 2/ вреда, 3/
противоправност на деянието, 4/ вина и 5/ причинна връзка между противоправното
и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до
доказване на противното - съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Между страните не се спори (въззивникът не
е оспорил тези факти в отговора на исковата молба, противно на изложеното във
въззивната жалба), а и се установява от приетите по делото писмени
доказателства, че през исковия период ищецът е оперирал фотоволтаична
система – 79 кWp, Кабел 20кV, l=765 m от ВКП 20kV на съществуващ ЖР стълб на ВЛ
20kV „ВМЗ“ до БКТП 160kVA и БКТП 160kVA, с местонахождение в УПИ I - за
фотоволтаична система до 300 кWp, кв. 2 по плана на с. Пъдарско, община
Брезово, област Пловдив, която е присъединена към електроразпределителната
мрежа на „ЕВН България Електроразпределние“ АД по силата на договор с №
********* от 19.12.2011 г., приет по делото като писмено доказателство. Обектът
е въведен в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК-07-ПД-101/18.05.2012 г.
на ДНСК и за него е сключен съответно договор за изкупуване на електрическа
енергия № 380 от 28.05.2012 г. с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, по силата
на който продавачът произвежда електрическа енергия от възобновяеми източници
чрез посочения енергиен обект фотоволтаична централа, а купувачът изкупува по
преференциални цени цялото количество произведена и доставена от продавача
активна електрическа енергия от възобновяеми източници.
Не е спорно, че на 04.12.2013 г. народните
представители от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и
т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с
които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ,
като съгласно приетата разпоредба на чл. 35а, ал.
1 ЗЕВИ, за производството на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия се събира такса, чийто размер се определя по посочената в чл.
35а, ал. 2 формула: ТПЕЕ = ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за
производство на електрическа енергия; ПЦ е преференциалната цена по чл. 31, ал.
1 без данъка върху добавената стойност; КИЕЕ е количеството изкупена
електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители по чл. 31,
ал. 5. В ал. 3 на посочената разпоредба като задължени лица за заплащане на
тази такса са посочени производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия.
Удържането на основание чл. 35а и сл. ЗЕВИ
от „Е.С.Х.Г.“ ЕООД на суми за процесния период по месеци и размер се установява
от приетите по делото писмо вх. № 5183887/06.11.2019 г. на „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД, с приложени към същото преводни нареждания за извършени
преводи на удържаните такси в полза на държавния бюджет, поради което доводите
на въззивника за недоказаност на факта на заплащане на таксата и постъпването
ѝ в държавния бюджет са неоснователни.
С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. №
1/2014 г. на Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г. (обн. ДВ - бр.
65/6.08.2014 г.) са обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗР
на Закона за
държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г. (ДВ - бр. 109 от 2013 г.), с които
са създадени чл. 35а, ал. 1,
2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1,
2 и 3 и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от Закона за
енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ, обн. ДВ - бр. 35 от 2011
г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).
Не се твърди, нито са ангажирани
доказателства да има приет закон, който да урежда последиците във връзка с
обявяването на чл. 35а ЗЕВИ
за противоконституционна, в т. ч. такива за уреждане на възникналите правни
последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин.
На първо място, следва да се посочи, че е
налице възлагане по смисъла на чл. 49 ЗЗД от
страна на Държавата по отношение на народните представители от 42-рото Народно
събрание. Налице е вече трайна практика на ВКС, постановена по сходни казуси
и обективирана в Решение № 71/06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV ГО, Решение
№ 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV ГО, Решение № 249/15.01.2021 г.
по гр. д. № 4069/2019 г., ІV ГО, Решение № 202/10.03.2021 г. по гр. д. №
854/2020 г., ІІІ ГО, Решение № 244/26.01.2021 г. по гр. д. № 1732/2019 г., ІV
ГО, Решение № 204/09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г., ІІІ ГО, Решение № 205/24.02.2021
г. по гр. д. № 1886/2019 г., ІІІ ГО и др., съгласно която: Народното събрание
(НС) е висш държавен орган, в чиято компетентност КРБ е възложила
осъществяването на най - важните държавни функции. То е част от системата на
държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В
този смисъл НС е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което
определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в
изпълнителната и съдебната власт или са независими. Народните представители са
лица от състава на НС като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от
състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично
функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености -
функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други.
Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази
отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя
не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят
имуществено за причинените вреди нито пред пострадалия, нито по регрес, но с
това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари),
тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки
за това.
Съгласно чл. 7 КРБ,
държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС
като държавен орган, и на народните представители като длъжностни лица. Както
се посочи, отговорността на Държавата за вреди, причинени от противоправни
актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от
разпоредбата на чл. 7 КРБ,
която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ.
Отговорността на държавата е обективна, има гаранционно - обезпечителен
характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението
на съответните длъжностни лица. Макар в специалния ЗОДОВ да не е уредена
отговорност за вреди от противоправна законодателна дейност на НС, това не
означава, че Държавата не носи такава отговорност, която пряко произтича от чл. 7 КРБ,
като за неуредените въпроси се прилага общият граждански закон - ЗЗД.
По отношение противоправността при
действията на народните представители при приемане на процесните законови
разпоредби, следва да бъде уточнено правното действие на разпоредбите на чл.
35а - 35в ЗЕВИ и чл. 73 ЗЕВИ от
момента на влизането им в сила до момента на обявяването им за
противоконституционни с влязло в сила решение на Конституционния съд, и в този
смисъл извършено ли е въз основа на съществуващо и годно правно основание
удържането и събирането на такса по реда на чл. 35а
- чл. 35в ЗЕВИ за периода преди тези разпоредби да бъдат
обявени за противоконституционни с решението на Конституционния съд. В тази
насока настоящият съдебен състав съобразява формираната еднозначна и
безпротиворечива практика на ВКС и Решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019
г. на Конституционния съд на Р.Б.. Съгласно Решение № 207/06.01.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 4662/2019 г., III ГО, разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение
трето от КРБ дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за
действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е
смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни
последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е
постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята
за правна сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната
справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да
уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма
правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред
не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната
конституционноправна уредба - чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща
контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Според
посоченото решение на ВКС, прилагането на обявения за противоконституционен
закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на
Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един
закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част
от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има
значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на
висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се
прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с
решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на
Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на
Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на
правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост
(материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата,
че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова
постановяването на самото решение от съд, а по - скоро постановяването на
справедливо съдебно решение. Следователно конституционните разпоредби на чл.
151, ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 имплицитно съдържат идеята, че
правилото за действие „занапред“ се прилага, освен ако не води до крайна
несправедливост. Крайният извод на Конституционния съд, отразен в т. 2 на Решение
№3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по к. д. № 5/2019 г., е в смисъл, че
по отношение заварените от решението на Конституционния съд неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага. Когато се заведе исковата молба,
свързана с приложението на чл. 35а ЗЕВИ и Конституционният съд вече се е
произнесъл с Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., че тази норма е
противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението
от правилото на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията за действието
на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение и в
съответствие с чл. 150, ал. 2 КРБ съдът не прилага противоконституционната
норма, макар да е действала в исковия период преди приемане решението на
Конституционния съд, в какъвто смисъл са и правните изводи на първоинстанционния съд.
В тази
насока, следва да бъде съобразено приетото в Решение № 204/09.03.2021 г. по гр.
д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; Решение № 249/15.01.2021 г. по гр. д. №
4069/2019 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г.
на ВКС, IV ГО и Решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV
ГО, съгласно които отговорност на НС е приетите от него закони да
съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ
при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ
Р.Б. е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на
следващо място според законите на страната.
Приемането на противоконституционен закон
е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и
приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на
правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите
лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“,
ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в
действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно
това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което
нарушава КРБ, и прекратяването на действието на противоконституционния закон е
само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава.
Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато като се отмени или
прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 КРБ
действие занапред на решенията на КС. Предвиденото в чл. 151, ал. 2,
изр. 3 КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт от
момента на влизането на решението на КС в сила е пряка последица от самото
решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му
в сила обявеният за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и
установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с Конституцията. Това
несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за
противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не
възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният
за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и
последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването
им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за
обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези
последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС
на органа, постановил акта, да уреди възникналите правни последици от
прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като
право на органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а
го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните
последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова
противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава
конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да
го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения
конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение
(да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет
от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила
съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите
публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон,
сключените правни сделки при неговото действие, извършените плащания и други
действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения,
възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния
ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала
накърнена по правно непоносим начин.
Докато Народното събрание не уреди всички
правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането
на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен,
което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат
задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционният
ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба
(най -малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и
размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни
причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да
бъдат уредени от НС непълно или неточно. Последното не прави накърнения
конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си
конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират
отговорността на Държавата да обезщети на общо основание увредените от
продължаващото да съществува нарушение на КРБ, поради което увреденият има
право да предяви на общо основание иск срещу Държавата за обезщетение на всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане от Държавата в
горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица,
формиращи колективния държавен орган - Народното събрание, изразяващо се както
в приемане на противоконституционна норма, така и в бездействие - неуреждане на
възникналите в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба
правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 ЗКС
и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума в пряка
причинна връзка с противоправното поведение на законодателния орган, за които
вреди Държавата отговаря. По делото не е оборена и законоустановената
презумпция за вина. В случая презумпцията за вина се отнася към поведението на
членовете на органа, които го конституират – отделните народни представители,
които като физически лица са в състояние да проявяват виновно поведение.
Установено
по делото е и наличието на вреди в размер на заплатените в полза на Държавата
такси по чл. 35а ЗЕВИ за заявения период – във въззивната
жалба липсват конкретни оплаквания относно размера на вредите, поради които
същият е извън обхвата на въззивната проверка – чл. 269 ГПК. Поради това, искът
за главница е основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 7
608,10 лв. за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 19.12.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането. Поради уважаване на главния иск, въззивният съд не
излага мотиви по предявения евентуален иск.
С оглед съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на районната инстанция, обжалваното първоистанционно
решение следва да бъде потвърдено като правилно, включително в частта на
присъдените разноски.
По разноските:
При този изход на спора раноски се дължат
на въззиваемата страна – ищец в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение, предвид
представените доказателства за заплащането му.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
85526/13.05.2020 г. по гр. д. № 80107/2018 г. по описа на Софийски районен съд,
59 състав.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана
от министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. „*******да заплати на „Е.С.Х.Г.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „*******, на
основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 400 лв. (четиристотин лева)
- разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.