РЕШЕНИЕ
№ 362
гр. Бургас, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Елеонора С. Кралева
Таня Т. Русева Маркова
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100502027 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А. Х. Х. и Ж. Д. Х., двамата от гр.Б., със
съдебен адрес гр.Б., ул.“Ген.Гурко“ № 18, ет.2, подадена чрез пълномощник
адв.Николай Славов, против решение № 260175/04.08.2021 г., постановено по гр.д.№
1133/2020 г. по описа на РС-Несебър, с което е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на Е. К. М. с адрес гр.С., ул.“Л.“ № *, ап.*,
че А. Х. Х. и Ж. Д. Х., НЕ СА СОБСТВЕНИЦИ на основание Нотариален акт за
прехвърляне на недвижим имот в погашение на задължение № 156, том Х, рег.№
11995, дело № 1878/10.11.2020 г. на нотариус Стоян Ангелов и Нотариален акт за
прехвърляне на недвижим имот в погашение на задължение № 159, том Х, рег.№
11999, дело № 1881/10.11.2020 г. на нотариус Стоян Ангелов, на самостоятелен обект
в сграда с идентификатор 51500.503.371.2.6 по КККР на гр.Несебър, с адрес в гр.Н.,
ж.к.“Ч. м.“, ет.*, обект скл.*, находящ се на етаж * в сграда с идентификатор
51500.503.371.2, жилищна сграда – еднофамилна, разположена в ПИ с идентификатор
51500.503.371, с предназначение на самостоятелния обект: за склад, брой нива на
обекта – 1, с посочена в документа площ – 43,74 кв. м., прилежащи части; 8,449 %,
равняващи се на 8,32 кв.м. идеални части от общите части на сградата, при съседни
самостоятелни обекти: на същия етаж – 51500.503.371.2.7, под обекта –
1
51500.503.571.2.4, над обекта – 51500.503.371.2.8; и самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 51500.503.371.2.7 по КККР на гр.Несебър, с адрес в гр.Н., ж.к.“Ч. м.“,
ет.*, обект скл.*, находящ се на етаж * в сграда с идентификатор 51500.503.371.2,
жилищна сграда – еднофамилна, разположена в ПИ с идентификатор 51500.503.371, с
предназначение – за склад, брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ –
45,46 кв. м., прилежащи части; 9,315 %, равняващи се на 9,18 кв.м. идеални части от
общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж –
51500.503.371.2.6, под обекта – 51500.503.571.2.3, над обекта – 51500.503.371.2.9.
С решението А. Х. Х. и Ж. Д. Х. са осъдени да заплатят на Е. К. М. сумата от
4292.91 лв. за разноски по делото.
Във възззивната жалба на А. Х. Х. и Ж. Д. Х. се изразява недоволство от
първоинстанционното решение, като същото се счита за недпустимо, неправилно,
необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и
материалния закон. Въззивниците излагат доводи за недопуснатимост на предявения
отрицателен установителен иск за собственост, като сочат, че в исковата молба и в
допълнителното становище на ищцата по повод възраженията на ответниците за липса
на правен интерес е заявено от нея, че собственик на процесните обекти е била
Община Несебър по силата на приращение и правният й интерес произтичал от
упражняваната от нея фактическа власт върху имотите, за които впоследствие би могла
да уреди въпроса с общината. В тази връзка се счита, че след като на основание чл.92
ЗС имотите са собственост на общината още към момента на изграждането им, то
ищцата очевидно няма качеството на владелец, тъй като имотите не са били
собственост на М. Т., с която тя е сключила предварителни договори, поради което
упражняваната от нея фактическа власт върху двата общински обекта представлява
само „държане“ по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС и е следвало да демонстрира промяната на
намерението си в такова за своене на имотите по отношение на собственика – Община
Несебър, каквито действия на ищцата не са доказани по делото. Поради това се счита,
че в случая не е установено и доказано владение, което сочи на липса на възможност
ищцата да придобие процесните имоти на оригинерно основание в бъдеще, което
обуславя и липсата на правен интерес от предявения иск. Според въззивниците, за да е
налице правен интерес е следвало съвместно с настоящата претенция да е предявена и
такава за установяване, че имотите не са общинска собственост, доколкото към
момента продължава да е налице мораториум върху придобивна давност за държавни и
общински имоти съгласно § 1 от ЗИД на ЗС и поради това се счита, че без да са
отречени правата на общината, ищцата всъщност не предявява защита на свои права
или възможност да придобие такива, а чужди права в противоречие с чл.26, ал.2 ГПК.
Във въззивната жалба са изложени и пространни съображения за неоснователност на
предявения иск, като след извършен собствен анализ на събраните доказателства се
счита, че в случая не е налице недопустимо нарушаване на строителните правила и
2
нормативи при реализиране на строителството на сградата, в която се намират
процесните имоти, а напротив – съобразяване на предвижданията по ПУП за
поземления имот, като в обема на правото на строеж е включена и площта на етажа, в
който са разположени двата обекта-складове, тъй като тяхната площ не увеличава РЗП
на сградата и същата е в рамките на допустимото застрояване по плана, поради което
са били налице всички изисквания за прехвърляне на имотите.
В заключение, молят съда да обезсили първоинстанционното решение като
недопустимо и да прекрати производството по предявения иск. При условията на
евентуалност, въззивниците молят за отмяна на обжалваното решение като неправилно
и за отхвърляне на иска. Не се правят доказателствени искания. Претендира се
присъждане на направените съдебни разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата Е.
К. М., подаден чрез пълномощника адв.Анни Георгиева, в който са изложени подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Оспорват се неведените от
въззивницата възражения за липса на правен интерес и доводите против
основателността на иска, за което също са изложени съображения, се изразява съгласие
с изводите от районния съд. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Не са направени нови доказателствени искания.
Претендират се разноски за въззивното производство.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирани
лица с правен интерес от обжалването, поради което е допустима.
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск за
собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Е. К. М. против А. Х. Х.
и Ж. Д. Х., за приемане за установено по отношение на ищцата, че ответниците не са
собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.503.371.2.6 по
КККР на гр.Несебър, с адрес в гр.Н., ж.к.“Ч. м.“, ет.*, обект – склад № *, находящ се
на * етаж в сграда с идентификатор 51500.503.371.2, жилищна сграда – еднофамилна,
разположена в ПИ с идентификатор 51500.503.371, с предназначение на
самостоятелния обект: за склад, брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ
– 43,74 кв. м., прилежащи части; 8,449 %, равняващи се на 8,32 кв.м. идеални части от
общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж –
51500.503.371.2.7, под обекта – 51500.503.571.2.4, над обекта –
51500.503.371.2.8; и самостоятелен обект в сграда с идентификатор
51500.503.371.2.7 по КККР на гр.Несебър, с адрес в гр.Не., ж.к.“Ч. м.“, ет.*, обект –
склад № *, находящ се на * етаж в сграда с идентификатор 51500.503.371.2, жилищна
3
сграда – еднофамилна, разположена в ПИ с идентификатор 51500.503.371, с
предназначение – за склад, брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ –
45,46 кв. м., прилежащи части; 9,315 %, равняващи се на 9,18 кв.м. идеални части от
общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж –
51500.503.371.2.6, под обекта – 51500.503.571.2.3, над обекта – 51500.503.371.2.9.
Предявената искова претенция е обоснована от ищцата със следните
обстоятелства:
Ищцата сочи, че е сключила с М. Т. предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот от 05.07.2013 г., с който Т. се задължима да й продаде
апартамент № 5, ляв, на площ от 45.46 кв.м., състоящ се от дневна с кухненски бокс,
спалня, коридор, баня с тоалетна и тераса, ведно с 9.18 кв.м. ид.ч. от общите части на
сградата, като заедно с общите площта на апартамента е 54.63 кв.м., находящ се гр.Н.,
кв.Ч. м. в ЗП № *, парцела със застроена площ от 84 кв.м. и РЗП от 259 кв.м. съгласно
одобрени проекти от 24.08.2011 г. и разрешение за строеж № 63/27.10.2011 г.
Продажната цена за имота била уговорена в размер на 28500 евро, а срок за
прехвърляне с окончателен договор – 2-месечен от въвеждане на сградата в
експлоатация и заплащане на цената. Твърди се, че продажната цена е била изплатена
изцяло от ищцата, а владението върху имота й е било предадено през м.юли 2013 г.
Със споразумение от 18.08.2015 г. с М. Т. ищцата резервирала покупката на
апартамент * – десен, ет.* в същата сграда, като оттогава й било предадено владението
и върху този имот, а по-късно между нея и Т. бил сключен предварителен договор от
03.11.2018 г. за закупуването на апартамент № *, десен, на площ от 45.46 кв.м.,
изграден в описаната по-горе сграда, като срок за прехвърляне с нотариален акт не бил
уговорен, а уговорената продажна цена от 15000 евро била заплатена от ищцата при
подписването му.
Ищцата М. твърди, че при сключването на предварителните договори и
споразумението не е знаела, че М. Т. не е била собственик на имотите, като
впоследствие било установено, че не е разполагала с учредено право на строеж или
право на собственост върху процесните имоти и същите представлявали незаконно
строителство, което тя се опитала да узакони, но без успех, тъй като липсвало издадено
от разрешение за строеж за надстройката от страна на собственик на поземления имот
51500.503.371 по КККР на гр.Несебър – Община Несебър, която и до днес се явявала
собственик на земята.
Междувременно, на 10.11.2020 г. ответникът А.Х., по време на брака му с
ответницата Ж.Х., се снабдил с Нотариален акт № 159, том Х, рег.№ 11999, дело №
1881/2020 г. и Нотариален акт № 156, том Х, рег.№ 11995, дело № 1878/2020 г., с
които М. Т. му прехвърлила собствеността върху двата процесни недвижими имота
срещу погашение на задължение въз основа на споразумение от 09.11.2020 г. Ищцата
4
твърди, че тези нотариални сделки не са породили вещно-транслативен ефект, тъй като
прехвърлителят М. Т. не е разполагала с право на собственост или учредено в нейна
полза право на строеж върху склад № * и склад № *. Отделно се сочи, че А.Х. не е
имал право да договаря сам със себе си и липсвало съгласие на прехвърлителката за
разпореждане с тези имоти. Счита се, че горните нотариални актове не са произвели
действие и поради това, че пълномощникът А.Х. се е споразумял със себе си във вреда
на представляваната Т. – чл.40 ЗЗД. Твърди се, че владението върху процесните два
склада не е било предавано на ответника с нотариалните сделки, тъй като владението
върху тях продължавало да се упражнява от ищцата, считано от м.юли 2013 г. и
м.август 2015 г., но въпреки това Х. я уведомил да освободи имотите.
При горните твърдения, ищцата М. счита, че наличието на нотариални актове в
полза на ответниците, упражняването от нейна страна на владение върху двата
процесни имота, както и отправената до нея покана от ответника да освободи
владените от нея имоти, обосновават правния й интерес от предявяването на
настоящия отрицателен установителен иск против Х.
Страните са ангажирали по делото писмени доказателства, от които се
установява, че М. Т. се легитимира като приобретател на право на строеж за
изграждане на жилищна сграда в процесния ПИ с идентификатор 51500.503.371 по КК
на гр.Несебър, със застроена площ от 84 кв.м. и РЗП от 259 кв.м., което ограничено
вещно право й е прехвърлено от Н. К. В., на когото Община Несебър е учредила право
на строеж в същия имот с Договор за отстъпено право на строеж върху общинска земя
№ 51 от 15.11.2011 г. и Разрешение за строеж № 63/27.10.2011 г. за изграждане на
триетажна жилищна сграда, строеж V-та кагегория (ниско застрояване до 10 м), за
което са одобрени проекти от 24.08.2011 г. Следователно, предвиденото отстъпеното
право на строеж не включва строителство над трети етаж.
От приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че имотите предмет
на делото, за които всяка от страните се легитимира с различни документи, са едни и
същи, като процесните СОС с ид.№ 51500.503.371.2.6 и СОС с ид.№ 51500.503.371.2.7
фактически са изградени на кота +8.70 /покрив/ и не са предвидени по одобрените
проекти от 24.08.2011 г., по изработения идеен инвестиционен проект от 15.11.2012 г. –
част „Архитектура“ (който не е технически проект) на кота +8.28 има първи тавански
складов етаж и са предвидени складове – 3 броя ляво и 3 броя дясно, а реалното
изпълнение на място е жилище № * и жилище № * на * етаж. Според вещото лице,
няма издадено разрешение за строеж от Община Несебър за сграда ІV-та категория,
каквато става процесната триетажна сграда след прилагане на идейните проекти, нито
правото на строеж е преизчислявано съгласно клаузите на договора за отстъпено право
на строеж.
От така установените обстоятелства се налага извода, че надстрояването над
5
трети етаж на процесната сграда е извършено без надлежно учредено право на строеж
от собственика на земята – Община Несебър, поради което надстройката, в която са
изградени процесните два самостоятелни обекта, е станала собственост на собственика
на земята на основание чл.92 ЗС, т.е. процесните имоти са станали общинска
собственост по приращение. Така изясненото не се оспорва от страните, като ищцата е
направила изрично изявление в исковата си молба и допълнитени становища в този
смисъл, че имотите са общинска собственост.
По делото са събрани и гласни доказателства, от които се установява, че
ищцата упражнява фастическа власт върху процесните имоти от м.юли 2013 и м.август
2015 г., когато й е било предадено владението върху тях от страна на М. Т., което
кореспондира на писмените доказателства и СТЕ.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищцата се
легитимира като владелец на имотите на основание двата предварителни договора,
като е осъществявала владение върху имотите със знанието и намерението, че в бъдеще
ще придобие собствеността върху тях, поради което е прието, че като лице,
упражняващо това фактическо състояние, ищцата има правен интерес от иск по чл.124,
ал.1 ГПК, предявен срещу ответниците. Правният интерес е мотивиран с
обстоятелството, че от придобиване на владението до декември 2020 г. няма данни
същото да е било обезпокоявано от собственика, докато с придобиването на
апартаментите с нотариалните актове ответниците са изпратили уведомление до
ищцата с искане да освободи апартаментите, т.е. ясно е изразено намерението на
ответниците да осъществяват своя фактическа власт върху имотите, основаващата се
на притежаваните титули за собственост, поради което за ищцата е налице правен
интерес да установи, че те не са собственици и да продължи владението си, очаквайки
да придобие собствеността. Прието е, че М. Т. е придобила право на строеж за
построяване на триетажна сграда и в нейна полза не е учредено по надлежния ред
право на надстрояване за процесната жилищна сграда, поради което към 10.11.2020 г.
тя не е била собственик на апартаментите, находящи се на кота +8.28 от сградата и към
10.11.2020 г. на основание чл.92 ЗС по силата на приращението собственик на
обектите е бил собственикът на земята – Община Несебър, поради което с
нотариалните актове от 10.11.2020 г. М. Т. е прехвърлила на ответниците А. и Ж. Х.
право на собственост върху чужди имоти. Поради това е прието, че не е
настъпил вещнопрехвърлителният ефект на сделките, обективирани в цитираните
нотариални актове и ответниците не могат да се легитимират като собственици на
самостоятелните обекти на соченото от тях правно основание. По тези мотиви
районният съд е уважил предявения отрицателен установителен иск като основателен.
Съгласно на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка съдът
6
констатира, че обжалваното решение е валиден съдебен акт, постановен в изискуемата
писмена форма и от компетентен орган в кръга на правораздавателните му
правомощия.
При извършената служебна проверка относно допустимостта на решението,
Бургаският окръжен съд намира, че същото е недопустимо, поради което следва да
бъде обезсилено, а образуваното по него съдебно производство следва да бъде
прекратено. Съображенията на въззивния съд са следните:
С оглед изложените в исковата молба твърдения и отправеното до съда искане,
настоящата инстанция намира, че предявеният отрицателен установителен иск е
недопустим, поради липса на правен интерес. Безспорно е в съдебната практика и
теория, че наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на установителния иск по чл.124 ГПК. Преценката дали е налице правен
интерес у ищеца се извършва служебно от съда, тя е конкретна и се извежда от
фактическите твърдения и доводи в исковата молба, с оглед характера на спора и
засегнатите от него права. В случая, от изложението в исковата молба и от събраните
по делото доказателства става ясно, че ищцата претендира да е владелец на спорните
имоти и в това си качество отрича правата на ищците, за може да придобие
собствеността върху имотите на основание давностно владение. Тук следва да се има
предвид, обаче, че по делото е безспорно, че собственик на поземления имот с
идентификатор 51500.503.371, върху който е изградена сградата, е Община Несебър и
предвид безспорното обстоятелство, че за надстрояването на сградата над третия етаж
липсва надлежно учредено право на надстрояване в полза на праводателката на
ответниците М. Т., то по силата на приращението по чл.92 ЗС всичко построено извън
учреденото право на строеж става собственост на собственика на земята, а именно на
Община Несебър. При това положение, за ищцата не съществува правен интерес да
отрича правата на ответниците, без преди това да е отрекла правата на общината, тъй
като в противен случай уважаването на иска по никакъв начин не би рефлектирало
върху нейната правна сфера – имотът е общински и е налице законна пречка за
придобиване на имота от ищцата на основание давностно владение, предвид
установения мораториум по с § 1 от ЗИД на ЗС. Ето защо, съдът намира, че ищцата
има правен интерес да води отрицателен установителен иск против общината, но не
против ответниците. В този смисъл е и практиката на ВКС, изразена в Решение №
63/24.06.2020 г. по гр.д.№ 2763/2019 г. на І г.о., която се споделя от настоящия състав –
„При предявен отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот
ищецът е длъжен да докаже фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва и
отрича правата на ответника върху спорния имот. Когато твърди, че има възможност
да придобие правото на собственост по давност, ако отрече правата на ответника,
ищецът е длъжен да докаже факта на продължило в срока по чл.79 ЗС владение като
фактическо състояние и при прилагане на презумпцията по чл.69 ЗС, както и на
7
правилото на чл.83 ЗС. Когато обект на владение е имот, актуван като държавен или
общински, предвид установения с § 1 ЗИД ЗС мораториум, до отричане със сила на
пресъдено нещо на правата на държавата, респ. общината, владелецът не би могъл да
се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, което именно обуславя
правния му интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу
държавата или общината“. Извода на настоящия съд за липса на правен интерес от
предявяване на иска против ответниците не се променя от обстоятелството, че с
Решение № 3/24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г. е обявена за
противоконституционна нормата на § 1, ал.1 ЗИД на ЗС, доколкото с това не се засяга
досегашния ефект на посочената разпоредба, тъй като последиците от преустановяване
на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на решението на КС.
Въпросът за наличието, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца
е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за
допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му.
Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи
за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма
правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по
основателността на претенцията. Като се е произнесъл по недопустим иск,
първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което на основание
чл.270, ал.3, изр.1 ГПК следва да бъде обезсилено, а производството по делото –
прекратено.
С оглед изхода на спора и направените от двете страни искания за разноски,
съдът намира, че на въззиваемата страна такива не й се следват, предвид
недопустимостта на предявения от нея иск. На основание чл.78, ал.4 ГПК същата
следва да заплати на въззивниците направените от тях разноски за двете съдебни
инстанции в общ размер от 3246.46 лв. (2000 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство, 246.46 лв. за държавна такса за
обжалването и 1000 лв. за платено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство), съгласно представените договори за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното и на основание чл.270, ал.3, изр. първо ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260175/04.08.2021 г., постановено по гр.д.№
1133/2020 г. по описа на РС-Несебър.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото, образувано по иска на Е. К. М. с
адрес гр.С., ул.“Л.“ № *, ап.*, предявен против А. Х. Х. и Ж. Д. Х., двамата с адрес
гр.Б., ж.к.“Б. М.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за
8
приемане за установено по отношение на ищцата, че ответниците не са собственици на
основание Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот в погашение на
задължение № 156, том Х, рег.№ 11995, дело № 1878/10.11.2020 г. на нотариус Стоян
Ангелов и Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот в погашение на
задължение № 159, том Х, рег.№ 11999, дело № 1881/10.11.2020 г. на нотариус Стоян
Ангелов, на Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.503.371.2.6 по КККР
на гр.Несебър, с адрес в гр.Н., ж.к.“Ч. м.“, ет.*, обект скл.*, находящ се на етаж * в
сграда с идентификатор 51500.503.371.2, жилищна сграда – еднофамилна, разположена
в ПИ с идентификатор 51500.503.371, с предназначение на самостоятелния обект: за
склад, брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ – 43,74 кв. м., прилежащи
части; 8,449 %, равняващи се на 8,32 кв.м. идеални части от общите части на
сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж – 51500.503.371.2.7, под
обекта – 51500.503.571.2.4, над обекта – 51500.503.371.2.8; и Самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 51500.503.371.2.7 по КККР на гр.Несебър, с адрес в гр.Н.,
ж.к.“Ч. м.“, ет.*, обект скл.*, находящ се на етаж * в сграда с идентификатор
51500.503.371.2, жилищна сграда – еднофамилна, разположена в ПИ с идентификатор
51500.503.371, с предназначение – за склад, брой нива на обекта – 1, с посочена в
документа площ – 45,46 кв. м., прилежащи части; 9,315 %, равняващи се на 9,18 кв.м.
идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж – 51500.503.371.2.6, под обекта – 51500.503.571.2.3, над обекта –
51500.503.371.2.9, поради недопустимост на иска.
ОСЪЖДА Е. К. М., ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.“Л.“ № *, ап.*, на
основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на А. Х. Х., ЕГН ********** и Ж. Д. Х., ЕГН
**********, двамата с адрес гр.Б., ж.к.“Б. М.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, сумата от 3246.46
лв. (три хиляди двеста четиридесет и шест лева и четиридесет и шест стотинки) за
направените в първоинстанционното и във въззивното производство съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9