№ 648
гр. София, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Ст. Атанасов
Членове:Атанас Н. Атанасов
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Силва Д. Абаджиева
в присъствието на прокурора А. Ст. В.
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно частно
наказателно дело № 20221100602612 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХІ НПК.
С определение, инкорпорирано в съдебен протокол от 11.05.2022 г.,
постановено по наказателно дело № 18055 по описа за 2021 г. на Софийски
районен съд (СРС), НО, 104-ти състав, съдът е извършил групиране на
наказания по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК по отношение на осъдения Р.
С. З., като на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК е определил общо и
най-тежко наказание измежду наложените такива по НОХД № 9263/2019 г. по
описа на СРС, НО, 104-ти състав (четири месеца лишаване от свобода) и по
НОХД № 6463/2020 г. по описа на СРС, НО, 100 състав (една година и шест
месеца лишаване от свобода), а именно – една година и шест месеца
лишаване от свобода.
С горепосоченото определение първостепенният съд е счел за ненужно
да приложи разпоредбата на чл. 24 от НК, приемайки, че за поправянето на
осъдения З. не е необходимо увеличаване с до една втора на така
1
определеното общо най-тежко наказание.
За сметка на това, съдът е възприел за резонно искането на защитата
досежно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК за отлагане изпълнението на
наложеното наказание лишаване от свобода в размер на една година и шест
месеца.
На основание чл. 25, ал. 2 вр. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК съдът е
приспаднал изтърпените изцяло или отчасти наказания, както и мерки за
неотклонение „задържане под стража“, „домашен арест“, включително
задържанията по реда на ЗМВР и по чл. 64, ал. 2 НПК, налагани по
процесните две наказателни производства - НОХД № 9263/2019 г. по описа на
СРС, НО, 104-ти състав и по НОХД № 6463/2020 г. по описа на СРС, НО, 100
състав.
Недоволство от така постановения първоинстанционен съдебен акт е
изразил представителят на държавното обвинение, който в срочно депозиран
протест, атакува същия като неправилен и незаконосъобразен. Акцентира, че
спорният въпрос по делото е касателно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК,
тоест дали при определяне на общото и най-тежко наказание, изпълнението
на същото следва да бъде отложено с изпитателен срок. Дава категоричен
отговор в посока липсата на законовите основания за отлагане изпълнението
на определеното след кумулацията общо най-тежко наказание, предвид че
осъденият З. е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ
характер, както следва: по НОХД № 7090/2013 г. по описа на СРС, НО, 7-ми
състав (три месеца лишаване от свобода); по НЧД № 2116/2013 г. по описа на
СРС, НО, 22-ри състав (десет месеца лишаване от свобода, определено на
основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК) и НОХД № 9263/2019 г. по описа
на СРС, НО, 104-ти състав (чтири месеца лишаване от свобода). Отделно,
възразява, че не е извършен анализ на доказателствата и преценка на броя на
отделните присъди и наличието, респективно липсата на постигнато към
момента на групирането поправяне и превъзпитаване на осъдения. Прави се
акцент върху справката за съдимост на осъденото лице, съгласно която
същият е осъден тринадесет пъти. Последното охарактеризира лицето като
такова с трайни престъпни навици.
Въз основа на тези си доводи с въззивния протест обвинението моли да
бъде отменено изцяло първоинстанционното определение, с което е приложен
2
институтът на условното осъждане, като вместо това въззивната инстанция да
постанови нов съдебен акт, определяйки ефективно изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ при съответен първоначален режим.
В пледоарията си в проведеното пред въззивния съд съдебно
заседание, прокурорът намира, че първият съд правилно е приложил нормата
на чл. 23 от НК, като е определил общо наказание, но насетне е процедирал в
противоречие с разписаното в материалния закон, тъй като е приложил чл. 66,
ал. 1 НК, отлагайки общото най-тежко наказание, без да е имал законовите
основания да стори това. Поддържа протеста и моли определението на
районната инстанция да бъде отменено в атакуваната част, като вместо това
се определи ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“
при съответния първоначален режим.
Осъденият Р. С. З. се явява лично в заседанието пред въззивния съд. За
осъденото лице се явява и упълномощеният му защитник – адв. Е. Н. от САК.
В своя защита и последна дума осъденият Р. С. З. моли въззивния съд
да реши точно.
Софийски градски съд, след цялостна проверка на събрания
фактически и доказателствен материал, след неговото обсъждане, както
поотделно, така и в съвкупност, и при пределите, установени в чл. 314 НПК,
като провери на осн. чл. 313 НПК правилността на определението, намира
въззивния протест за допустим, доколкото е предявен от надлежна страна
с право и интерес от търсената защита.
По отношение на осъдения Р. С. З. са постановени съдебни актове,
както следва:
1. Решение по НАХД № 13020/2008 г. на СРС, НО, 100 състав, в сила
от 21.03.2009 г., с което на основание чл. 324, ал. 1 НК вр. чл. 78а, ал. 1 НК, Р.
С. З. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 500,00 лева.
2. Решение по НАХД № 10037/2008 г. на СРС, НО, 14 състав, в сила от
31.03.2009 г., с което на основание чл. 343в, ал. 2 НК вр. чл. 78а, ал. 1 НК, Р.
С. З. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 1000,00 лева.
3. Решение по НАХД № 2830/2009 г. на СРС, НО, 103 състав, в сила от
3
30.05.2009 г., с което на основание чл. 324 ал. 1 НК вр. чл. 78а, ал. 1 НК, Р. С.
З. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 500,00 лева.
4. Решение по НАХД № 7212/2009 г. на СРС, НО, 106 състав, в сила от
28.11.2009 г., с което на основание чл. 324, ал. 1 НК вр. чл. 78а, ал. 1 НК, Р. С.
З. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 1000,00 лева.
5. Решение по НОХД № 5029/2010 г. на СРС, НО, 102 състав, в сила от
12.10.2010 г., с което на основание чл. 324, ал. 1 НК вр. чл. 78а, ал. 1 НК, Р. С.
З. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 500,00 лева.
6. Решение по НОХД № 2944/2010 г. на СРС, НО, 106 състав, в сила от
19.10.2010 г., с което на основание чл. 324, ал. 1 НК вр. чл. 78а, ал. 1 НК, Р. С.
З. е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 2000,00 лева.
Р. С. З. е осъждан, както следва:
1. С присъда /споразумение/ по НОХД № 7090/2013 г. на СРС, НО, 7
състав, влязла в сила на 22.04.2013 г., за престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК,
извършено на 04.08.2012 г., с наложено наказание ефективно „лишаване от
свобода“ за срок от три месеца.
2. С определение по НЧД № 2116/2013 г. по описа на СРС, НО, 22-ри
състав, по силата на което на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК е
определено едно общо и най-тежко наказание ефективно „лишаване от
свобода“ за срок от десет месеца.
3. С присъда /споразумение/ по НОХД № 6463/2020 г. на СРС, НО, 100
състав, влязла в сила на 04.06.2020 г., за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК,
извършено на 13.03.2020 г., с наложено наказание „лишаване от свобода“ за
срок от една година и шест месеца, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК за
изпитателен срок от четири години.
4. С присъда /споразумение/ по НОХД № 9263/2019 г. на СРС, НО, 104
състав, влязла в сила на 10.11.2021 г., за престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК,
извършено на 28.08.2017 г., с наложено наказание „лишаване от свобода“ за
срок от четири месеца, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС да бъде
изтърпяно при първоначален общ режим.
4
Фактът на съществуващи предходни осъждания на лицето е
ирелевантен, доколкото същите са заличени по силата на настъпилата за тях
реабилитация.
С атакуваното определение от 11.05.2022 г., постановено по
наказателно дело № 18055 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд
(СРС), НО, 104-ти състав, първостепенният съд е извършил мисловно
групиране по отношение на наказанията, наложени по последните две
осъждания на лицето, а именно тези по НОХД № 6463/2020 г. на СРС, НО,
100 състав и НОХД № 9263/2019 г. на СРС, НО, 104 състав, определяйки, че
по правилата на чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК общото и най-тежко
наказание, определено за съвкупността е наказанието „лишаване от свобода“
в размер на една година и шест месеца. Досежно последното е счетено, че не е
наложително то да се търпи ефективно, като вместо това следва за него да
бъде определен изпитател срок по смисъла на чл. 66, ал. 1 НК в размер на
четири години.
На първо място, материалноправните положения за определяне на
общото наказание при няколко присъди са уредени в чл. 23- 25 НК, а
процесуалният ред за това – в чл. 301, ал.1, т. 3 и в чл. 306, ал.1, т.1 НПК.
Съгласно т. 2 от ТР № 3 от 16.11.2009 г. по т.д. № 3/2009 г. на ОСНК на ВКС
целта на правната уредба на този институт е да се определи общото за
изтърпяване наказание, като се обхване цялостната престъпна дейност на
осъденото лице. Затова, когато бъдат събрани „нови данни” за осъжданията
му, въпросът за общото наказание, което трябва да бъде наложено, следва да
бъде пререшен.
В горецитирания тълкувателен акт е разгледана хипотеза, при която
съдът макар в хода на наказателното производство да е събрал доказателства
за всички предходни осъждания на едно лице до момента на произнасянето, в
съдебния си акт е възможно да е пропуснал някое от тях и да не го е обсъдил
в мотивите или дори и да го е обсъдил, да не го е взел предвид в крайното си
решение. Такъв съдебен акт, съгласно обвързващата тълкувателна практика
на ВКС, е постановен в нарушение на чл. 14 НПК, поради което при
постановяването му е допуснато съществено процесуално нарушение.
Всичко изложено до момента идва да покаже голямата значимост на
последния съд по смисъла на чл. 39, ал. 1 НПК (постановил присъдата, която
5
последна е влязла в сила), понеже именно той е призван да събира пълни
данни за предишните осъждания на подсъдимия и да следи, при това
служебно, дали е налице реална съвкупност, за която следва да се наложи
общо най-тежко наказание за изтърпяване, както и начина на изтърпяване на
последното, като не се ограничава с посочените от подсъдимия и/или
прокурора присъди, а по всички известни такива /в този смисъл и т. 7 от ПП
№ 4 от 1965 г. на ВС/.
В светлината на преждепосоченото и без наведени оплаквания за това,
въззивният съд, обвързан от принципа на служебното начало, бидейки
длъжен да извърши пълна проверка на съдебния акт, чиято ревизия се търси,
не може да игнорира констатираните в рамките на извършения контрол
допуснати процесуални нарушения. Те са съществени, доколкото районният
съд е постановил акт, в нарушение на новелата на чл. 14 НПК, а освен това са
нарушени още и разпоредбите на чл. 23-25 от НК, тъй като при определянето
на общо и най-тежко наказание по процесната съвкупност, съдът не е взел
предвид предходната съдимост на лицето (по НОХД № 7090/2013 г. на СРС,
НО, 7 състав, влязла в сила на 22.04.2013 г. и по НЧД № 2116/2013 г. по описа
на СРС, НО, 22-ри състав, влязло в сила на 25.07.2013 г.), а това е дало
отражение върху преценката му за начина на изтърпяване на общото
наказание. Нарушението на материалния закон и/или на процесуалните норми
при постановяването на съдебния акт винаги представлява порокок на
съдебния акт, който следва да бъде коригиран.
Конкретно, първостепенният съд е коментирал, респективно групирал
по реда на чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК единствено и само наложените
наказания по посочените в предложението от СРП от 22.12.2021 г. две
осъждания – по НОХД № 6463/2020 г. на СРС, НО, 100 състав и по НОХД №
9263/2019 г. на СРС, НО, 104 състав, макар да е разполагал с данни,
очертаващи и други две осъждания на З.. Видно от приложените справки за
съдимост и бюлетин за съдимост, съществуват категорични доказателства за
предишно осъждане на лицето Р. З. по НОХД № 7090/2013 г. на СРС, НО, 7
състав, влязла в сила на 22.04.2013 г. и по НЧД № 2116/2013 г. по описа на
СРС, НО, 22-ри състав, влязло в сила на 25.07.2013 г.
Тоест, Софийският районен съд е разполагал по делото с всички данни
за осъжданията на лицето, но е игнорирал част от тях, и по-специално не е
6
приел и коментирал, а още по-малко взел предвид при формиране на крайния
си извод, осъжданията на З. по НОХД № 7090/2013 г. на СРС, НО, 7 състав,
влязла в сила на 22.04.2013 г. и по НЧД № 2116/2013 г. по описа на СРС, НО,
22-ри състав, влязло в сила на 25.07.2013 г., въпреки че са били налице
основания за това.
Така се е стигнало, впрочем, и до постановяването на един
незаконосъобразен съдебен акт, с който са накърнени обществените интереси,
доколкото районната инстанция е приела приложимост на условното
осъждане, разписано в чл. 66, ал. 1 НК, макар осъденият З. да е осъждан на
наказание „лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер, при това
два пъти. Не убегна от вниманието на въззивния съд и обстоятелството, че по
отношение на осъденото лице са постановени шест решения в производства,
развили се по Глава 28 от НПК, което дори да не рефлектира пряко върху
свидетелството за съдимост на същото, се откроява на плоскостта на
характеристичните данни на лицето, и то в негативен аспект.
Предходните осъждания на З. са съставлявали абсолютна пречка за
приложението на института на условното осъждане. Отделно, новелата на чл.
66 от НК е приложима само при съвкупното наличие на две групи
предпоставки: обективни, касаещи естеството на наложеното наказание
лишаване от свобода (да бъде до три години) и лицето преди това да не е
осъждано на наказание „лишаване от свобода“ за престъпление от общ
характер и субективни такива, касаещи липсата на социална необходимост от
ефективно изтърпяване на наказанието. Липсата на която и да е предпоставка
съставлява пречка за прилагането на условното осъждане, с оглед
кумулативната им необходимост.
В конкретния случай се установява отсъствие и на двете групи
предпоставки, защото на първо място са налице две предходни осъждания с
налагане на наказание „лишаване от свобода“ за престъпление от общ
характер, а наред с това са налице доказателства за персистиращите
девиантни прояви на осъдения. Последното обстоятелство компрометира
възможността целите на наказанието, а още по-малко поправянето на
осъдения, да бъде домогнато само със способите на условната наказателна
репресия по чл. 66 от НК.
Правото на творчески и индивидуален подход при изготвяне на
7
мотивите към един съдебен акт от конкретния съдия, извън всяккаво
съмнение, е негов прерогатив. Наред със собствения стил и последователност
в изложението обаче, мотивите на съдебния акт следва да отговарят на
стандарта, установен в чл. 305, ал. 3 от НПК, а и най-вече следва да водят в
посока постановяване на един обоснован и законосъобразен акт, в частност
законосъобразно определяне на общото и най тежко наказание по реда на чл.
25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК и начина на неговото изтърпяване. Мотивирането
на съдебните актове не само е конституционно установено в новелата на чл.
121, ал. 4 от Конституцията, ала наред с това е и основна гаранция за правото
на справедлив съдебен процес по чл. 6 от КПЧОС. Само посредством
спазване на изискванията за мотивиране на съдебните актове може да се
претендира за изградена убеденост у страните, че съдът ефективно е оценил
фактите, които са ангажирани пред него, че правилно е приложил законовите
разпоредби, респективно, че е имал сериозна професионална ангажираност
към техния казус, и в крайна сметка, че правилно е решил делото. Процесният
случай не разкрива такава хипотеза.
Действително, в хода на първоинстанционното производство от
страна на съда са събрани доказателства за всички предходни осъждания на
осъденото лице З. по влезлите в сила съдебни актове до момента на неговото
произнасяне, но районният съд е пропуснал да посочи в мотивите си другите
две релевантни в случая осъждания (по НОХД № 7090/2013 г. на СРС, НО, 7
състав, влязла в сила на 22.04.2013 г. и по НЧД № 2116/2013 г. по описа на
СРС, НО, 22-ри състав, влязло в сила на 25.07.2013 г.), освен двете, с които е
сезиран. Освен че не ги е посочил, съдът не ги е и обсъдил в мотивите си, а
още по-малко ги е взел предвид в крайното си решение. Последното от своя
страна е рефлектирало и върху извода му за приложимост на условното
осъждане в процесния случай, което по мнение на въззивната инстанция, е в
противовес не само с наличните по делото доказателства, а и с духа и буквата
на закона.
Недостатъчните мотиви на първата инстанция по отношение на факта
на осъжданията възпрепятстват възможността на втората инстанция да
изпълни своята контролна функция, защото СГС не може за първи път да
изведе фактите по делото във въззивното си решение, нито е редно да прави
едва сега доказателствения анализ, лишавайки страните от цяла една
инстанция по фактите.
8
Мотивите на районния съд, обуславящи за него приложението на чл.
66, ал. 1 НК са два, но по съществото си те са неясни и вътрешно
противоречиви. Това е така, защото на първо място, СРС сочи, че „се касае за
по-дълъг период на наказание „лишаване от свобода“ в сравнение с
наложеното по НОХД № 9263/2019 г. по описа на СРС, 104 състав“, като
наред с това последното било и изтърпяно. Вторият аргумент на първата
инстанция се свежда до позоваване пряко на мотивите на друг съд, а именно
решаващия съд по НОХД № 9263/2019 г., по описа на СРС, 100 състав.
Крайният извод на първоинстанционния съд, че „ако съдът постанови
ефективно изтърпяване на наказанието, то ще се наложи да се търпи такова за
много по-дълъг период отколкото вече изтърпяното наказание „лишаване от
свобода“ от четири месеца“…“ почива на извършена несъвместима
съпоставка между аналитичната дейност на първостепенните съдилища по
всяко от двете предходни осъждания на лицето и наложените по тях
наказания. Неяснотата в тезата на съда при компилацията в мотивите между
фактите и доказателствата, които се сочат като допринасящи за тяхното
установяване, се изразява и в противоречие при изясняването й. Всъщност,
първоинстанционният съд дори не е извел материалноправните предпоставки
за приложението на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК.
Посочените до момента пропуски в оценъчната дейност на
контролирания съд, при съобразяване постновките на ТР № 3 от 16.11.2009 г.
по т.д. № 3/2009 г. на ОСНК на ВКС, представляват по своята същност липса
на мотиви и съществени нарушения на правилата за формиране на
вътрешното му убеждение и определят наличието на процесуален порок от
ранга на абсолютните такива – арг. от чл. 348, ал. 3, т. 2, предл. 1 НПК.
Несъмнено е правото на страните в производството да бъдат наясно с волята
на съда и начина на нейното формиране /така прието и в решение № 151 от
14.12.2020 г. на ВКС по н.д. № 640/2020 г., трето нак. отд./. Това изискване в
процесния случай не е спазено поради горепосочените пропуски, които не са
отстраними от въззивния съд. Това предпоставя отмяна на атакуваното
съдебно опредление и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав
на първоинстанционния съд от стадия на съдебното заседание за отстраняване
на констатираните нарушения на просуалните правила.
Водим от горното и на основание чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3, т. 2 вр.
чл. 334, т. 1 от НПК, Софийски градски съд
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло определение, инкорпорирано в съдебен протокол от
11.05.2022 г., постановено по наказателно дело № 18055 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд (СРС), НО, 104-ти състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски
районен съд от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10