Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 17 април 2019 година.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение – първи състав, в открито съдебно заседание проведено на осми
април две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир
Василев, в.гр.дело № 354 по описа за
2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е въззивно и е образувано по въззивна жалба на Е.П.Й.,
ЕГН ********** против Решение № 5265 от 19.12.2018 година, постановено по гр.дело № 6390/2018
година, по описа на ВРС, с което е бил отхвърлен иска на ищеца против
„Райфайзен Банк България“ ЕАД, ЕИК ********* за приемане за установено в отношенията
между страните, че Решение №525 от 04.07.2016 година, постановено по т.д. №
1940/2015г. по описа на Варненски окръжен съд е нищожно, на осн. чл. 270, ал.2 ГПК.
В жалбата се сочи, че съдът не е отчел наличните по
делото доказателства и на тази база е постановил неправилно решение.Излага, че
превратно са били тълкувани законовите разпоредби и решението на ВРС следва да
бъде отменено, като се уважи исковата претенция.
В срока по чл.264 от ГПК по делото е постъпил
отговор от страна на ю.к.Ц., с които се излагат аргументи по посока на
правилност на решението.
В съдебно заседание пред ВОС, въззивника е редовно
призован, не се явява.Представя писмена защита, с която аргументира
основателността на иска си.
Въззиваемата страна, в лицето на „Райфайзенбанк
България“ ЕАД, редовно призована, се представлява от ю.к.Ц., която не намира,
че жалбата е основателна и моли съдът да потвърди решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна с
материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за
установено следното:
Пред
първата съдебна инстанция ищеца Й. е предявил искова претенция против
„Райфайзенбанк“ България“ ЕАД за приемане за установено в отношенията между
страните, че Решение № 525 от 04.07.2016 година, постановено по т.д. №
1940/2015 година, по описа на ВОС, е нищожно.Излага се в молбата, че
претенцията пред ВОС е била изначално недопустима, по която причина е
недопустимо и съдебното решение.Ищеца твърди още, че акта е неразбираем, което
е неотстраним порок.
От фактическа страна е било
установено, че Решение № 525 от 04.07.2016 година, е постановено по т.дело №
1940/2015 година, образувано по искова претенция на ищеца.С молбата си тогава
пред съда, Й. е настоял да се приеме със сила на пресъдено нещо, че е изтекла
общата погасителна давност по отношение на вземане по Заповедно
производство.ВОС е отхвърлил исковата претенция, като обективирал волята си с
Решение № 525 от 04.07.2016 година.По реда на инстанционния контрол решението е
било потвърдено с Решение № 36 от 23.02.2017 година, по т.дело № 699/2016
година на Апелативен съд-град Варна и респективно недопуснато до касационно
обжалване с Определение № 633 от 07.11.2017 година по к.дело № 1508/2017 година
на ВКС на Р България.
Предвид яснотата и
произнасянето на направеното от ищеца искане, ВРС е счел, че исковата претенция
се явява неоснователна, като е отхвърлил същата.
Становището на съда е следното:
В
конкретния случай се претендира, че решение постановено по т.дело № 1910/2016
година на ВОС се явява неразбираемо за ищеца и че волята на съда не би могла да
бъде изяснена и при тълкуване.По този повод е редно са се посочи, че в своята задължителна и константна практика ВКС
последователно се е придържал към становището, че определянето на правната
квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи
действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи
от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно
действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните
за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи
съответния материален закон.В исковия процес съдържанието и пределите на
търсената съдебна защита се определят от
ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира
спорното материално право. Последваща промяна на предмета на първоначално
въведения с исковата молба правен спор е допустима единствено при спазване на
установените в чл.214 ГПК, правила за изменение на иска, едно от които е
забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата
искова молба.
В конкретния случай ищеца е настоял със сила на
пресъдено нещо да се постанови, че не
съществува вземане по което са били издадени Заповед за изпълнение и ИЛ в полза
на „Райфайзен Банк България„ ЕАД и съдът след нужните уточнения е постановил
именно такова решение.Той е отрекъл правото на ищеца да се позове за изтекла в
негова полза давност, след като се е запознал със съществото на спора.това
решение е издържало проверката на въззивен и касационен контрол, като с
актовете си по – горните съдебни инстанции изрично са заявили, че решението е
правилно, т.е. то е било потвърдено.да се твърди, че актовете на съдилищата
съществува абсолютна неразбираемост, която дори и тълкуване не може да поправи,
е необосновано.
Редно е още да се
посочи, че основание на предявения иск са
фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, т.е.
правната квалификация се определя въз основа на твърдяните от ищеца
правопораждащи факти. В този смисъл, едно решение е недопустимо като
произнесено по непредявен иск, когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран - когато е
определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. Правната
квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него
решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския
процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора
предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице,
дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички
случаи обуславя правилността на
решението.
По правило също така едно недопустимо съдебно решение, до
обезсилването му по предвидения от процесуалния закон ред, поражда всички
присъщи на валидния съдебен акт правни последици, а когато е влязло в сила,
вкл. и най-важната - сила на присъдено нещо. Последната, за разлика от силата
на присъдено нещо, която породена от валидното, процесуално допустимо и
правилно решение е окончателна и неотменима, а при нищожното решение изобщо не възниква,
наистина е унищожаема, но само в рамките на процесуалния закон, който изключва
като способ за защита на страната исковият път и възражението срещу отвод за
сила на присъдено нещо, черпен от недопустимия съдебен акт.Следователно, макар
и недопустимо, постановеното от касационната инстанция отменително решение има
всякога обвързващо въззивния съд, на когото делото е върнато за ново
разглеждане, действие, но в очертаните от процесуалния закон граници, каквото
действие без съмнение нищожното решение не поражда.
От друга страна пък на тълкуване по реда на чл.251 от ГПК подлежи
само диспозитивът на съдебния акт, но не и мотивите към него. Диспозитивът на
решението подлежи на тълкуване само ако е неясен, съдържа противоречие или
двусмисленост, което го прави неизпълним.Прави впечатление, че на база на
заявените от ищеца факти, съдът е дал нарочна правна квалификация и тя не е
била изменяна, и / или променяна нито от въззивния съд, нито са давани такива
указания от страна на ВКС.Ето защо не може да се твърди, че решението е
неразбираемо, щото дори и нарочно тълкуване да не може да го стабилизира.То е
ясно, съдържа всички реквизити за това, спазена е и формата му, както е посочил
и ВРС.
Предвид горното и като не намира основания за
отмяна на атакувания съдебен акт, ВОС намира, че следва да го потвърди и в
тежест на въззивника да бъдат възложени съдебно – деловодните разноски 300
/триста/ лева – възнаграждение за ю.к.
Воден от горното, ВОС,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5265 от 19.12.2018 година, постановено по гр.дело № 6390/2018
година, по описа на ВРС, двадесет и първи състав.
ОСЪЖДА Е.П. Й., ЕГН ********** да заплати в полза на „Райфайзен
Банк България“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 300 /триста/ лева, представляваща
съдебно – деловодни разноски – възнаграждение за ю.к. пред ВОС.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред състав на Върховен Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок
от връчване на съобщенията до страните, на основанията, посочени в чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: