Решение по адм. дело №218/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Производството е образувано по жалба Г. Д., гражданин на [държава], с адрес в РБългария: [населено място], [община], [област], действащ чрез пълномощника си адв. Д. Г., против Заповед № 292з-346/12.02.2025 г., издадена от директора на ОДМВР – Кърджали, с която е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на Д. Г. гражданин на [държава], роден на [дата]. в [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН].

Счита, че процесната заповед е незаконосъобразна като постановена в нарушение на материалния закон, немотивирана, при допустанато съществено нарушение на административнопроизводствените правила и при несъответствие с целта на закона.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-346/12.02.2025 г., издадена от директор на ОДМВР - Кърджали, с която е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в РБългария“.

В съдебно заседание не се явява, представлява се от пълномощника адв. Д. Г., която поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Релевира доводи, че при издаването на оспорената заповед от органа не е извършена преценка на обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, поради което с така издадения акт несъизмеримо се засягал личния и семеен живот на чуждия гражданин по смисъла на чл. 8 от КЗПЧОС. Излага съображения, че по делото, с оглед събраните писмени и гласни доказателства, се опровергавало съдържанието на съставения протокол от проведено интервю с чуждия гражданин, както и твърдението на органа за непредставяне на доказателства, установяващи невъзможността лицето да изпълни законовите изисквания относно срока на пребиваване.

Ответникът – Директор на ОДМВР гр.Кърджали, редовно призован не се явява. Представлява се от юрисконсулт М. П., която оспорва жалбата по основание. Въвежда доводи, че по делото е безспорно установено отсъствието на жалбоподателя от Република България за времето от 15.10.2023 г. до 11.11.2024 г., т.е. за период повече от 12 месеца, като за посочения период, според заявеното от чуждия гражданин в проведеното интервю, същия не е пребивавал и на територията на държавите - членки на Европейския съюз, за което свидетелствали и данните в приложения по преписката паспорт. Излага съображения, че жалбоподателят е бил със статут на постоянно пребиваващ чужденец в РБългария от 27.01.2021 г. и оттогава до момента е посетил РБългария 8 пъти, като е пребивавал в страната общо 11 дни. Тези обстоятелства сочели, че жалбоподателят и семейството му не са се установили трайно в Република България, а са посещавали страната инцидентно за по няколко дни. В тази връзка сочи, че в интервюто жалбоподателя е заявил, че семейството му живее постоянно в [държава], в [населено място], като той и съпругата му работят в [населено място]. Имат едно дете, което посещава училище в [населено място], т.е. семейството не е трайно установено в Република България и отнемането на това пребиваване не би засегнало правото на личен и семеен живот на жалбоподателя. Счита, че информацията вписана в интервюто е правилно документирана, респ. възпроизведена така както я е предоставил жалбоподателя, тъй като няма как интервюиращия да знае конкретните имена на фирмите, в които работи жалбоподателя и неговата съпруга, както и къде учи тяхното дете. По изложените съображения моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР-Кърджали. Релевира възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Представя писмени бележки, в които излага подробни съображения в подкрепа на доводите си за законосъобразност и обоснованост на оспорената заповед.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбоподателят е роден на [дата]. в [държава], гражданин на [държава], притежаващ документ за самоличност/паспорт/ [номер], издаден в [държава] /л. 24 от делото/;

На Г. Д. предоставено разрешение за постоянно пребиващ чужденец в Република България – Разрешение за пребиваване № [номер] от 29.03.2021 г./л. 23/. Разрешението е предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ/Справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“ - л. 25/.

С Предложение № 292р-4745/12.02.2025 г./л. 10 – л. 13/, изготвено от [длъжност] „Миграция“ – Кърджали, по повод подадено заявление за издаване на удостоверителен документ, е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на Г. Д., гражданин на [държава], постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ/. Изложени са съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се констатирало, че Г. не е пребивавал на територията на Република България за период по-голям от 12 последователни месеца, като лицето е отсъствало от страната за периода от 15.10.2023 г. до 11.11.2024 г. Посочено е, че жалбоподателят не е представил доказателства, касаещи невъзможността му да пребивава на територията на Република България.

В предложението е отразено, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР било установено, че срещу Г. Д. няма производство по АПК и Закона за убежището и бежанците. Жалбоподателят и семейството му живеели постоянно в [населено място], [държава]. В тази връзка са изложени доводи, че от 27.01.2021 г. до момента лицето посетило Република България 8 пъти, с период на пребиваване общо 11 дни, което показвало, че Д. не се бил установил трайно в страната, респ. посещавал същата инцидентно за по няколко дни. С оглед тези обстоятелства е направен извод, че наложената ПАМ нямало да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход.

В заключение е прието, че е налице основание за отнемане правото на пребиваване на лицето по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ;

Със Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-346/12.02.2025 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на C. G./Г. Д., роден в [държава] на [дата], гражданин на [държава], постоянно пребиваващ в РБ чужденец /л. 6 – л. 9/. Заповедта е връчена чрез лицето А. А. на 20.02.2025 г.

В хода на съдебното производство са разпитани като свидетели О. Ю. М., Д. В. Ч., Т. С. Т. и Х. Х. И..

В показанията си О. М. сочи, че живее в [населено място] и е *** на Д. Г.. Редовно пребивавал и в Република България, тъй като имал имот в [населено място]. В началото на 2025 г. придружил Д. Г. до служба „Миграция“ към ОДМВР – Кърджали за подаване на документи за издаване на български личен документ, като в последствие присъствал и на проведеното с жалбоподателя интервю, за да превежда зададените към чуждия гражданин въпроси. Заявява, че от страна на интервюиращите не са били задавани въпроси, касаещи периода на отсъствието на Г. от Република България и причините, поради които същия не е пребивавал в страната, започналата процедура по отнемане на постоянното му пребиваване, както и възможността му да представи документи във връзка с отсъствието.

В показанията си св. Д. Ч. сочи, че провел интервюто с Д. Г., който през цялото време на същото е бил с доведения от него преводач /О. М./. По време на интервюто задавал кратки и ясни въпроси, чиито смисъл и значение преводача изрично заявил, че разбира и може да преведе на Г.. Сочи, че на последния категорично му било разяснено защо се провежда интервюто, че се открива производство по отнемане на постоянно му пребиваване, както и че му се дава възможност за предоставяне на документи, оправдаващи отсъствието, което обстоятелство също му било разяснено. След приключване на интервюто, протокол от същия бил предявен на преводача за запознаване, след което същия се подписал.

Свидетелят Т. Т. твърди, че Г. и свидетелката И., която работила като преводач във фирма за легализация и преводи на документи, заедно отишли в група „Миграция“, за да му връчат заповедта. Там свидетелката изчела/превела/ заповедта на Г. и му заявила, че за да я получи, следва да я подпише. Тогава чуждия гражданин казал, че ще си помисли, вследствие на което отказал да я подпише и да му бъде връчен екземпляр от заповедта.

От показанията на св. Х. И. се установява, че жалбоподателят посетил офиса на фирма *** за легализация и преводи, където тя работела. Заявил, че от полицията го изпратили да намери преводач. Свидетелката и Г. отишли до служба „Миграция“ в ДМВР – Кърджали и И. му превела текста на издадена заповед, с която се отнемало пребиваването му в страната, защото не бил влизал в България в рамките на една година. Жалбоподателят заявил, че ще си помисли и ще се върне да получи заповедта, след което се разделили и свидетелката отишла на работното си място.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че процесната жалба е подадена в срока по чл. 149, ал. 3 от АПК, от надлежна страна и при наличен правен интерес, в предвидената от закона писмена форма, срещу административен акт, който подлежи на оспорване, т.е. на съдебен контрол за законосъобразност, поради което се явява процесуално допустима. В тази връзка съдът счита, че 14-дневния срок за обжалване на заповедта започва да тече, считано от връчването на акта, в случая съобщение за неговото изготвяне, връчено на лицето А. А., живуща на постоянния адрес на жалбоподателя, на 20.02.2025 г. /Съобщение УРИ:29200-2841 от 17.02.2025 г. и Протокол за връчено съобщение по чл. 18а от АПК – л. 15 – л. 16/, поради което процесната жалба, като подадена 06.03.2025 г., се явява подадена в законоустановения срок.

Безспорно е по делото, че на Г. Д. е било предоставено право на постоянно превиващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ.

След извършване на проверката по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК относно преценката за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, настоящият състав намира, че жалбата е неоснователна, респ. оспорената заповед е законосъобразна, издадена при отсъствие на отменително основание по смисъла на чл. 146 от АПК, по следните съображения:

Оспорената заповед е издадена от компетентен по място, материя и степен орган в предписаната от чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ писмена форма, съдържаща формално фактически и правни основания за постановяването й.

Не са налице и допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, които да са самостоятелно основание за отмяна на процесната заповед по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Релевираните от пълномощника на жалбоподателя възражения, че на чуждия гражданин не е било разяснено, че е започнала процедура по отнемане на постоянното му пребиваване, както и не му е била дадена възможност да предостави доказателства във връзка с отсъствието си от Република България, настоящия състав намира за неоснователни. Видно от проведеното интервю на 27.01.2025 г., материализирано в Интервю с УРИ № 292р-2875/л. 32 – л. 34/, Г. е бил надлежно уведомен за започване на производство по налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ, разяснено му е защо се провежда интервюто, като му е дадена и възможност да представи доказателства, касаещи обстоятелствата, поради които същия не е пребивавал на територията на Република България. В този смисъл са и показанията на разпитания по делото св. Д. Ч., интервюирал чуждия гражданин, като показанията му относно обсъдените по-горе обстоятелства изцяло кореспондират със съдържанието на релевантното интервю.

В тази връзка съдът не кредитира показанията на свидетеля О. М. като недостоверни, нелогични, противоречащи на останалите писмени и гласни доказателства по делото. Следва да се посочи, че при провеждане на интервюто св. М. е бил избран за преводач от самия Г., който да извършва превод от български на *** език и обратно. Твърденията на свидетеля, че не е превеждал задаваните от страна на интервюиращия орган въпроси и съответно дадените от жалбоподателя отговори, така както те са отразени в интервюто, категорично се опровергават от съдържанието на горецитираното интервю, видно то което в същото са въведени конкретни данни относно това от колко члена се състои семейството на жалбоподателя и къде е местоживеенето му в [държава], местоработата на Г. Д. и на съпругата му, размер на получаваното възнаграждение, а именно: че жалбоподателят, заедно със съпругата си/посочена с три имена – Х. Й. Й./ и *** дъщеря/конкретизирана с две имена – Е. Г. и възраст – ***/; живеят в [населено място], [държава], [адрес], собственост на *** – Х. Г.; работел като ***  фирма, ***, с месечно възнаграждение ***, а съпругата му е *** във фирма ***, с трудово възнаграждение ***. Така въведената в интервюто информация съдържа детайли и конкретни данни, които е обективно невъзможно да са известни на интервюиращия служител и очевидно са му били предоставени от самия жалбоподател при извършения превод от св. О. Ю. М..

На следващо място съдът отчита и значителни вътрешни противоречия и крайно нелогични и уклончиви отговори в показанията на св. М.. Свидетелят първоначално твърди, че посетил служба „Миграция“ на 27.01.2025 г./на която дата е проведено интервюто/, където Г. подал документи за подмяна, тъй като срокът на пребиваване му изтичал. След това сочи, че „ходили на 27.01.2025 г. и след това, за искат съобщението“, а в последствие заявя, че „ходил и след 27.01.2025 г.“. На следващо място твърди, че присъствал на интервюто, но длъжностните лица казали, че следвало да присъства заклет преводач и я извикали. Познавал жената, но не и знаел името. Същевременно с това заявява, че Г. не бил разбрал, че е започната процедура по отнемане на пребиваването, като знаел, че подава документи, но пък сочи, че жалбоподателят „споменал“, че родителите му били подложени на *** операция и имал „основание“. Крайно нелогично и недостоверно за съда е, че след като на интервюто е присъствал заклет преводач, то той да не бъде посочен в изготвеното интервю с три имена и подпис, а същото да съдържа единствено данните на свидетеля в качеството му на преводач. Също така, неясно е, ако твърденията на свидетеля са верни, какво е била неговата роля при провеждане на интервюто и какви въпроси са били задавани на жалбоподателя, за което М. не предоставя никакви данни. Твърденията на свидетеля, че „само намекнали, че трябва по-често да посещава България“ и го накарали да подпише интервюто без да го прочете, което той сторил, взети в съвкупност с гореизложеното, се явяват крайно недостоверни и противоречащи на всякаква логика, поради което съдът намира показанията на св. О. М. за изолирани, необективни и противоречащи на останалите събрани по делото доказателства.

По изложените съображения настоящият състав намира за недоказано въведеното от пълномощника на жалбоподателя оспорване на съдържанието на процесното интервю, проведено с Г. Д..

В конкретния случай не са налице допуснати съществени нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Налице са предприети действия от страна на административния орган за надлежно уведомяване на Г. Д. за започване на производство по налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ, като на лицето е било съобщено за това при проведеното интервю на 27.01.2025 г., материализирано в Интервю с УРИ № 292р-2875. С други думи, настоящия състав намира за безспорно, че от страна на административния орган са предприети действия за надлежно уведомяване на Д. Г. за започване на производство по налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ, като му е била дадена и възможност да представи документи, касаещи причините, поради които същият не е пребивавал на територията на РБългария.

Съгласно посоченото правно основание за издаване на обжалвания административен акт – чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.

По делото е безспорно, че считано от 27.01.2021 г. Г. Д. е със статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ. По силата на цитираната норма, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, членове на семейството на български гражданин, ако са пребивавали незаконно и непрекъснато на територията на Република България през последните пет години.

Според настоящия състав, в конкретния случай е налице описаното в заповедта правно основание за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България“, т.е. е налице хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. В този смисъл административният орган е извършил изискуемата преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като е съобразил изложените от жалбоподателя обяснения в хода на проведеното интервю и представените доказателства.

Видно от съдържанието на протокола, материализиращ извършеното интервю, при провеждането му Г. е бил изрично уведомен, че срещу него започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, при което му е била предоставена възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които не е пребивавал на територията на Република България. При провеждането на интервюто жалбоподателят ясно и категорично е заявил, че от 15.10.2023 г. до 11.11.2024 г. не е пребивавал на територията на Република България и на територията на друга държава - членка на Европейския съюз/л. 32 от делото – т. 2 и т. 3 от интервюто/. Като причина за това е посочил, че не е знаел, че трябва да пребивава в страната.

С оглед изявлението на Г. Д. и съдържанието на находящите се в административната преписка копия от Справки за пътувания на лице/л. 27; л. 29/, съдът приема за установено по делото, че за периода от 15.10.2023 г. до 11.11.2024 г., Г. Д. не е пребивавал на територията на Република България и на територията на друга държава - членка на Европейския съюз. Обстоятелството, че за посочения период жалбоподателя не е пребивал на територията на Република България не се оспорва и в депозираната жалба.

Съдът намира, че приетите по делото доказателства не установяват, че отсъствието на Г. Д. за релевантния период се дължи на настъпили извънредни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ. Съгласно посочената норма „извънредни обстоятелства“ са стихийни и природни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и обстоятелства, довели до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и други събития, настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати. В тази връзка съдът не възприема изложените в съдебно заседание, доводи от пълномощника на жалбоподателя, че причините за отсъствието на жалбоподателя са били свързани със здравословното състояние на неговите родители, за които той полагал грижи, за което същия е бил възпрепятстван от обективни обстоятелства да се завърне в България.

В хода на съдебното следствие от пълномощника на жалбоподателя са представени три броя Епикризи от *** болница [населено място]/л. 46 – л.61/, съдържащи данни за извършени *** прегледи на А. Г./*** на Г. Д./ на 11.09.2024 г. и 11.10.2024 г., както и за приложено *** лечение *** на 27.09.2024 г. Както се посочи и по-горе, тези доказателства не са били представени в хода на административното производство, като от съдържанието на същите по никакъв начин не се установява дали посоченото в тези епикризи лице е било придружавано от Г. Д.. Освен това в случая се касае за три *** прегледа, в т.ч. и *** лечение ***, които са се осъществили на три различни дати, като според настоящия състав, необходимото време за връщане на пациента към ежедневните си занимания след такава интервенция/***/ е в рамките на деня, като лицето, по отношение на което е извършена такава интервенция е с активен начин на живот, т.е. възстановителният период не предполага ограничения в хранителния и двигателния ежедневен режим на лицето. Предвид това, горното по никакъв начин не може да възприеме като причина, която да обоснове отсъствие на жалбоподателя от Република България за период по-голям от 12 последователни месеца. С други думи, съдът намира, че в случая не са ангажирани доказателства, сочещи извънредни обстоятелства, които обективно да са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 последователни месеца от територията на Република България.

На следващо място, според съда полагането на грижи за близък човек дори и с влошено здравословно състояние за продължителен период не може да се квалифицира като събитие, настъпило не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати, представляващо извънредно обстоятелство в хипотезата на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ. Принципно събитието е факт от обективната действителност, осъществил се независимо от волята на дадено лице или дори и в неговото проявление да има участие на човешка воля, то правната норма не се интересува от него. Полагането на грижи за родственик в продължение на месеци не представлява извънредно обстоятелство по смисъла на горната разпоредба. В този смисъл полагането на грижите от страната на чужденеца за такъв дълъг период не могат да се квалифицират като събитие. Следва да се отбележи, че от една страна грижите като положително действие са зависими от волята на този, който ги полага, а от друга, същото лице би могло да ги осъществи лично или чрез друго лице, било чрез пълномощие или по друг начин, временно или за постоянно, до отпадането на нуждите на този, за който се полагат.

По отношение на Г. Д. не се установяват регламентираните в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ хипотези/въведени в съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност/, при които отсъствия за дванадесет последователни месеца не са причина за отнемане или загуба на статута - освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г. Постоянното пребиваване на жалбоподателя е било предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ, като с оглед посочения в оспорената заповед период на отсъствие на чужденеца, ирелевантно за делото е въведеното извънредно положение в Република България, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. до 13.04.2020 г., срокът на което е удължен до 13.05.2020 г. с решение на Народното събрание от 03.04.2020 г.

Във връзка с горното и за прецизност следва да се отбележи, че доколкото посочения в оспорената заповед период на отсъствие на чужденеца обхваща времето от 15.10.2023 г. до 11.11.2024 г., то и разпоредбата на § 32 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ, предвиждаща, че за периода от 13 март 2020 г. до 31 декември 2021 г. отсъствието от територията на държавите – членки на Европейския съюз, на чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е основание за налагане на принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6, също се явява неприложима за случая.

Съдът намира за неоснователни доводите на пълномощника на жалбоподателя, че наложената ПАМ се явявала в противоречие с разпоредбата на чл. 8 от КЗПЧОС. От доказателствата по делото се установява, че Д. Г. е в граждански брак с Х. Ю. Г., която е български гражданин, сключен в [държава] на [дата], като от брака си имат едно дете, ***. Цялото семейството живее в [населено място], [държава], на посоченият в интервюто адрес, като в този град работят двамата съпрузи, а детето им посещава училище. Жалбоподателят няма роднини в Република България и липсват данни същия да е живял в страната за някакъв период от време, като пребиваванията му в България са били инциденти и за кратко време. Липсват каквито и да са доказателства за наличието на намерение за трайно установяване на семейството на жалбоподателя в Република България. Предвид това, след като жалбоподателя и семейството му живеят постоянно в [населено място], [държава], то с процесната ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения със съпругата и дъщеря му. Анализът на заявеното от жалбоподателя в проведеното интервю, обосновава извода за наличието на устойчиви семейни, културни и социални връзки в [държава].

По изложените съображения съдът счита, че с наложената ПАМ по никакъв начин няма да се ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот на Г. Д. или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане на нейните семейни и социални връзки, респ. намира, че с процесната ПАМ не е допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС.

Отново следва да се отбележи, че посещенията на Г. Д. в Република България са епизодични и за по няколко дни, като за периода от 15.03.2021 г. до 27.01.2025 г. е посетил Република България 8 пъти, общо 11 дни, при което най-дългият престой е бил 3 дни, който е свързан с депозирането на заявлението, по което е постановено оспорената заповед. Преобладаващата част от останалите посещения на жалбоподателя са за период по-малък от едно денонощие.

В заключение настоящият състав счита, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал кумулативно въведените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предпоставки, а именно: продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В процесната Заповед № 292з-346/12.02.2025 г. са въведени изрични мотиви в тази насока, в които органът е извършил анализ на доказателствата и преценка на горепосочените предпоставки по отношение на жалбоподателя, приемайки, че не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите на чл. 41, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които да позволят на Г. Д. да остане на територията на Република България.

Най-накрая съдът намира за необходимо да отбележи, че въведените в жалбата твърдения, че на жалбоподателя е било отказано връчването на процесната заповед при посещението му в служба „Миграция“, категорично се опровергават от показанията на свидетелката Х. И., обсъдени по-горе в настоящето решение.

По изложените съображения съдът намира, че оспорената Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-346/12.02.2025 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройство и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на G. C./Г. Д., роден в [държава] на [дата], гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], постоянно пребиваващ в РБ чужденец, се явява законосъобразна, респ. постановена при спазване на административнопроизводствените правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен орган, в съответствие с приложимите материалноправните разпоредби и с целта на закона, поради което депозираната против нея жалба се явява неоснователна.

При този изход на делото, предвид надлежно въведеното от пълномощника на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва жалбоподателят да бъде осъден да заплати в полза на ОДМВР – Кърджали юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Г. Д., роден в [държава] на [дата], гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], паспорт [номер], със съдебен адрес: [населено място], [улица], [адрес], срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-346/12.02.2025 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройство и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на G. C./Г. Д., роден в [държава] на [дата], гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], постоянно пребиваващ в РБ чужденец.

ОСЪЖДА Г. Д., роден в [държава] на [дата], гражданин на [държава], [ЛНЧ], с [ЕГН], паспорт [номер], със съдебен адрес: [населено място], [улица], [адрес], да заплати на Областна дирекция на МВР гр.Кърджали, [улица], юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Препис от решението да се връчи на страните.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС, в 14-дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.