РЕШЕНИЕ
№
гр.Русе, 17.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XV-ти граждански състав, в открито заседание на 18 септември
през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ
при секретаря СНЕЖАНА КОЛЕВА, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 6930 по описа за
Предявените в
обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК и материалноправно
такова по чл.240, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД твърди, че
по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.07.2016 г., придобил от
цедента „Провидент Файненшъл България” ООД
с ЕИК: ********* вземанията по сключения на 20.02.2015г. между
последния, като заемодател, и ответника С.Б.Н. ***, като
заемател, договор за паричен заем № *********. В
заключителната част на исковата молба ищецът е направил особено искане –
уведомлението за цесията да бъде връчено ведно с исковата молба на длъжника.
Поддържа, че
по силата на сключения договор цедента предоставил в заем на ответника сумата
от 300,00 лева срещу задължението на последния да я
върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 40,98
лева и такса в размер на 189,94 лева. Сочи, че ответникът погасил задълженията си по
договора за заем само частично. Твърди, че неплатени останали
следните суми: 222,90 лева главница; 22,14
лева договорна лихва за периода 16.05.2015г. – 31.05.2015г.; лихва за забава в
размер на 13,85 лева за периода от 16.05. до 31.05.2018г., както и такси в
размер на 117,18 лева за периода от 16.05.2015г. до 31.05.2015г. Претендират се
разноски по заповедното и исково производства.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК ответникът, чрез назначеният особен представител,
е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените искове,
както следва:
-
относно сумата от 222,90 лева представляваща главница, счита
предявения иск за недоказан по размер;
-
относно сумата от 22,14 ллева
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 16.05.2015 до
31.05.2015г., счита така
претендираното задължение за недължимо по съображения,
че в договора за
потребителски кредит не фигурира клауза
за заплащането на „договорна възнаградителна лихва", съгласно изискването
на чл.10, ал.2 от Закона за потребителския кредит;
- видно
от посочения в исковата молба период, за който се претендира задължението за
заплащане на такава лихва, същото е погасено по давност, тъй като по отношение
на него следва да се приложи краткия давностен срок, съгласно чл.11, ал.1, б.
„в" от ЗЗД, който е изтекъл на 31.05.2018г., а заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 25.06.2018г.;
-
относно сумата от 13,85 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 16.05.2015 до 31.05.2018г.. счита претендираното
задължение за недължимо, поради факта че видно от посочения в исковата молба период,
за който се претендира задължението за заплащане на такава лихва, същото е
частично погасено по давност, тъй като по отношение на него следва да се
приложи краткия давностен срок, съгласно чл.11, ал.1, б. „в" от
ЗЗД, т.е. считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
(25.06.2018г.), лихва за забава не се дължи за периода преди 25.06.2015г.;
-
относно сумата от 117,18 лева представляващи такси за периода от
16.05.2015г. до 31.05.2015г., счита
таксата по буква „Д" от договора (стр.1) за недължима, тъй
като съгласно
чл.25 от договора, при допълнителната услуга "Кредит у дома" кредитът
се предоставя на клиента в брой по неговото местоживеене и погасителните вноски
се събират седмично също по местоживеенето му, като таксата за нея е свързана с
разходите за събирането на седмичните вноски в дома на клиента. В чл.26 от
договора е посочено, че клиентът има право по всяко време да се откаже от тази
допълнителна услуга при посочените в договора условия.
Твърди, че с исковата молба не са представени доказателства за
предоставянето на услугата след 10.05.2015г., т.е. не са ангажирани
доказателства, че задълженията на"Провидент Файненшъл България" ООД,
свързани с уговорената услуга "Кредит у дома", да са реално и точно изпълнявани.
Поддържа, че в
исковата молба липсват данни ответника междувременно да се е отказал от
допълнителната услуга или да е променил местоживеенето си, спрямо времето на
пораждане на задължението.
Твърди, че таксата за услугата „Кредит у дома"
представлява неравноправна, следователно нищожна клауза, по смисъла на
чл.143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Твърди,
че приложеното
копие от договора за кредит от 20.02.2015г. е с шрифт по-малък от 12 (трудно се
чете дори след опити от страна на назначения процесуалния представител
прилагането на съвременни техники за увеличаване), поради което и
неспазването на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, процесният договор е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
С оглед
заявеното с отговора общо оспорване на исковете по основание на първо място
следва да бъде даден отговор на въпроса дали прехвърлянето на вземанията от
страна на заемодателя в полза на ищеца е породило действие спрямо ответника,
като длъжник. Във формираната с редица решения на ВКС задължителна практика
/вж. решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., ТК и др./, безпротиворечиво се приема, че уведомлението
за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл.99,
ал.3, пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99,
ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл.235,
ал.3 от ГПК.
Действително
разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такъв
е и настоящият случай, предвидена договорна
клауза,
според която заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си по
договора за паричен заем на трето лице. Във формираната с редица решения на ВКС
съдебна практика (вж. решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013
г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г.,
II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II
т. о., ТК и др.) действително се приема, че уведомлението за цесията, изходящо
от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.З, пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл.235, ал.З от ГПК. Няма спор също така, че е допустимо, както е сторено и по
настоящото дело, цедентът да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия
на длъжника (вж. решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г.,
II т. о., ТК и др.).
Според
настоящия съдебен състав е недопустимо на особения представител
на длъжника (ответник), назначен на основание чл.47, ал.6 от ГПК да
бъде връчено съобщаване
на цесията - Уведомление, което да произведе предвидените в чл.99
ал.4 от ЗЗД правни последици. Това е така, тъй като представителната
власт на особения представител се изчерпва с осъществяване на процесуалното
представителство по конкретното гражданско дело, по което същият е назначен, и
не може да обхваща получаването на материалноправни
изявления, адресирани до представлявания от особения представител отсъстващ
ответник. Особеният представител може да извършва всички съдопроизводствени
действия, освен тези, свързани с разпореждане с предмета на делото - арг. от
чл.29, ал.5 вр.чл.34, ал.З от ГПК, защото не е страната по спорното материално
правоотношение.
Следователно
получаването от негова страна на изявления, които принципно биха довели до
промяна в това материално правоотношение, като например заменянето на
предходния кредитор с нов, няма да произведе този ефект (в този смисъл вж.
решение № 74/27.07.2017 г. по в.т.д. № 154 по описа за
Изложеното
дава основание на съда да формулира извод, че в конкретния случай е налице липса
на уведомление за цесията, което да произведе предвидените в чл.99 ал.4 от ЗЗД
правни последици и представлява самостоятелно основание за отхвърляне на
иска, въпреки това съдът ще се произнесе и по останалите, наведени от ответника
възражения.
По нататък, съдът приема за основателно възражението за
недължимост на сумата от 22,14 ллева
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 16.05.2015 до
31.05.2015г. Така претендираното задължение е
недължимо,
тъй като в договора за
потребителски кредит не фигурира клауза за заплащането на „договорна
възнаградителна лихва", съгласно изискването на чл.10, ал.2 от Закона за
потребителския кредит. Нещо повече, видно от посочения в исковата молба
период, за който се претендира задължението за заплащане на такава лихва,
същото е погасено по давност, тъй като по отношение на него следва да се
приложи краткия давностен срок, съгласно чл.11, ал.1, б. „в" от ЗЗД, който
е изтекъл на 31.05.2018г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 25.06.2018г.;
Основателно
е и възражението за недължимост на сумата от 13,85
лева, представляваща лихва за забава за периода от 16.05.2015 до
31.05.2018г. Това е така, тъй като видно от посочения в
исковата молба период, за който се претендира задължението за заплащане на
такава лихва, същото е частично погасено по давност, тъй като по отношение на
него следва да се приложи краткия тригодишен давностен
срок, съгласно чл.11, ал.1, б. „в" от ЗЗД, т.е. считано от
датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 25.06.2018г.,
лихва за забава не се дължи за периода преди 25.06.2015г.
Основателно
е възражението за недължимост на сумата от 117,18
лева представляваща такси по буква „Д" от договора (стр.1) за периода от
16.05.2015г. до 31.05.2015г.. Това е така, тъй
като съгласно
чл.25 от договора, при допълнителната услуга "Кредит у дома" кредитът
се предоставя на клиента в брой по неговото местоживеене и погасителните вноски
се събират седмично също по местоживеенето му, като таксата за нея е свързана с
разходите за събирането на седмичните вноски в дома на клиента. В чл.26 от
договора е посочено, че клиентът има право по всяко време да се откаже от тази
допълнителна услуга при посочените в договора условия. В
конкретния случай с исковата молба не са представени доказателства за
предоставянето на услугата след 10.05.2015г., т.е. не са ангажирани
доказателства, че задълженията на "Провидент
Файненшъл България" ООД, свързани с уговорената услуга "Кредит у
дома", да са реално и точно изпълнявани. В исковата
молба липсват данни ответника междувременно да се е отказал от допълнителната
услуга или да е променил местоживеенето си, спрямо времето на пораждане на
задължението. По изложените съображения таксата за услугата
„Кредит у дома" представлява неравноправна, следователно нищожна клауза,
по
смисъла на чл.143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Само
принципно следва да се отбележи, че нищожността е следвало да се
съобрази от заповедния съд още на етапа на
заповедното производство с оглед необходимостта от служебно констатиране на
неравноправностга на договорната клауза, прогласена в практиката на ВКС и СЕС
(решение №23 от 07.07.2016 г. по т.д. 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решения
С-243/2008 г. на СЕС, С 397/2011 г. на СЕС, С-472/2011 г. на СЕС), и
възможността преценката за тази неравнопраност да се осъществи именно в рамките
на производството за издаване на заповед за изпълнение (решение С - 618/2010 г.
на СЕС), особено когато нейната очевидност не може да
бъде пренебрегната.
Мотивиран
така, съдът:
РЕШИ :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Фронтекс
интернешънъл“
ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
представлявано от изпълнителния директор Александер Викторов Грилихес, против С.Б.Н.
с ЕГН: ********** ***, искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумите: 222,90 лева главница; 22,14
лева договорна лихва за периода 16.05.2015г. – 31.05.2015г.; лихва за забава в
размер на 13,85 лева за периода от 16.05. до 31.05.2018г., както и такси в
размер на 117,18 лева за периода от 16.05.2015г. до 31.05.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумите по договор за
паричен заем № ********* /20.02.2015г., за които вземания по
ч.гр.д. № 4389 по описа за 2018г. на
Русенския районен съд е издадена заповед № 2438/ 26.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: