Р Е
Ш Е Н
И Е №
град София, 04.01.2019 година
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и седми ноември през две хиляди и осемнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар:
Милена Кюркчиева
като
разгледа докладваното от съдията
Георгиева
гражд.дело №
10004 по описа за 2018 година, съобрази, че:
Предявен е иск с правно
основание по чл.2б, ал.1 от
ЗАКОНА за отговорността на държавата и общините за вреди.
Софийският
градски съд е сезиран с предявен
от Л.В. М.- П.противСОФИЙСКИЯ РАЙОНЕН СЪД иск
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 001
лв., в резултат на нарушение на правото й на разглеждане и решаване на гр.дело
№
57/1998 г по описа на СРС, ГО, 48 състав в разумен срок, съгласно
чл.6, §1 Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи
(Конвенцията), след изчерпване на процедурата по Глава Трета „а“ от ЗСВ, ведно
със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане, както и сторените деловодни разноски. Сочи
доказателства.
Твърди, че е подала пред
Инспектората на ВСС искане по глава III „А“ от ЗСВ за обезщетение за
нарушаване на правото й на разглеждане на делото в разумен срок, като
процедурата по този ред е изчерпана. Поддържа, че гражданско дело №57/1998 г.
по описа на СРС е образувано по искова молба подадена на 30.12.1997 г. от праводателите й и е приключило на 05.10.2017 г. с
постановяването на определение №169 по гр.д.№ 3010/2017 г. ВКС, като е
продължило общо 19 години, 9 месеца и 5 дни. Поддържа се, че с неоправдано
продължителния срок за разглеждане на делото било нарушено правото й на
разглеждането му в разумен срок, което довело до значителни неимуществени
вреди, търпени през крайно продължителен срок, психически тормоз, несигурност и
загуба на очаквания, че съдът ще постанови съдебен акт и повдигнатия правен
спор ще се разреши.
Ответникът оспорва исковете по основание и размер.
Твърди, че не са налице основания по чл.2б от ЗОДОВ за възникване на
отговорност и оспорва иска за обезщетение за неимуществени вреди по размер,
като завишен с оглед критериите на чл.52 от ЗЗД;
Представителят
на Софийска градска прокуратура изразява становище за неоснователност на иска.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства и доводите на страните по свое убеждение,
прие за установеното от фактическа страна, че:
Производството
по гр.дело № 57/1998 г. по описа на Софийски районен съд , ГО, 48 състав е
образувано по предявен с искова молба с вх.№ 15949/30.12.1997 г. от Л. Н.М.и В.Н.М.против ответниците Й.А.Й.и М.Б.Й.иск с правно основание чл.7 от
ЗВСВОНИ. Ищцата в настоящето производство е била конституирана като страна по
делото с определение от 17.06.2016 г., вместо починалия в хода на делото ищец и
частен жалбоподател В.М.. Делото е приключило на 05.10.2017 год. с постановяването на определение по
ч.гр.д. № 3010/2017 год. на Върховния касационен съд на Република България, II-ро
Гражданско отделение.
Производството по делото се е развило по реда на тогава действащия ГПК от 1952
г. (отм.). От съдържащите се в приложеното в цялост гр.дело № 57/1998 г. на
СРС, 48 състав книжа се установи, че: Своевременно делото е било насрочено за
разглеждане в открито съдебно заседание на 26.03.1998 г., като изтеклият срок от
датата на образуването на делото, до датата на насроченото съдебно заседание е по-малко
от три месеца и е обичаен с оглед графика за насрочване на съдебни заседания на
съдебните състави в СРС. По направено в откритото съдебно заседание искане от
ответника, с определение на СРС от 13.05.1998 г. производството по делото е
било прекратено като недопустимо. Определението е било връчено на ищците на
25.05.1998 г. , като съобщението до В.М. е било връчено на другата ищца и
негова сестра, със задължението да му го предаде (срв.
чл.46, ал.2 от ГПК (отм.). Съобщението до този ищец обаче е било върнато в съда
от получателката Л. Н.М.на 07.08.1998 г. С определение от 10.08.1998 г. съдът е
приел връчването му на тази страна за редовно, прилагайки чл.51, ал.2 от ГПК(отм.). Ищецът В.М. е обжалвал определението за прекратяване на
производството с частна жалба от 11.08.1998
год., която е била върната като просрочена с разпореждане № 189 от 19.08.1998
год. Той е обжалвал това разпореждане с частна жалба пред СГС и е било образувано
ч.гр.д. № 259 по описа на съда за 1999 год. СГС, II А гражданско отделение. С
определение от 19.03.1999 год. СГС е оставил в сила разпореждането на СРС, с
което частната жалба е върната. Определението му е връчено на жалбоподателя В.М.
на 12.04.1999 год., който на 16.04.1999 г. е подал частна жалба до ВКС. На
03.05.1999 год. делото е изпратено на ВКС.
С определение № 380 от 21.06.1999 год. по гр.д. № 205/1999 год., по описа на ВКС,
Четвърто гражданско отделение, касационният съд е оставил в сила определение №189/19.03.1999
год. по гр. д. № 259/1999 год. на СГС, II-A отделение, с което е оставено в сила разпореждане от
19.08.1998 год. на СРС по гр. д. № 57/1998 год. за връщане на частната жалба като просрочена.
След връщане на делото на СРС е постъпила молба от В.М., с искане за
възстановяване на срока за обжалване на определението за прекратяване на
производството. Съдът е насрочил и разгледал молбата в открито съдебно
заседание на 15.06.2000 г. С определение от 20.06.2000 год. СРС е оставил без уважение
молбата от 16.04.1999 год. за възстановяване на срока за обжалване на
определение от 13.05.1998 год. за прекратяване на производството по същото дело.
Срещу определението е постъпила частна жалба на 08.08.2000
год. от В.М.. С разпореждане от 24.10.2000 год. съдът е върнал частната жалба, поради
неотстраняване в срок на указани нередовности (с
разпореждане от 07.09.2000 г.), а именно: жалбоподателят не е представил
доказателства за платена държавна такса. Съобщението е връчено на 22.11.2000
год. на сестрата на В.М. и ищца по делото - Л. М., със задължение да му го
предаде. С частна жалба от 29.11.2000 год. В.М. е обжалвал разпореждането на
съда, с което е върната частната му жалба срещу определение от 20.06.2000 год. Делото
е изпратено на Софийски градски съд на 12.12.2000
год., пред който е било образувано ч.гр.дело № 4498/2000 год. на СГС, Гражданско
отделение. С определение № 71 от 17.01.2001 год. въззивният
съд оставил частната жалба без уважение, като приел, че разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на жалбата е
законосъобразно, тъй като указанията за отстраняване на нередовностите
в нея не са били изпълнени в цялост - макар държавната такса да внесена в срок,
съдът не е бил уведомен за изпълнение на задължението на страната. Определението
на СГС е обжалвано с частна жалба от 14.02.2001 год., която е била оставена без
движение, с указания за заплащане на държавна такса по сметка на ВКС. На 07.03.2001
год. е разпоредено
делото да се изпрати на ВКС по компетентност. Делото е получено във ВКС на
13.03.2001 год., пред който е било образувано частно касационно производство.
С определение № 125 от 28.05.2001
год. по ч.гр.дело № 64/2001 год. на Върховния касационен съд на Република
България, Второ гражданско отделение касационният съд е отменил определение на
СГС и разпореждането на СРС, 48 състав и е върнал
делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
След връщането на делото, на 05.06.2001 год. съдът е разпоредил преписи от
частната жалба на В.М. от 08.08.2000 год. да се
връчат на останалите страни за възражение в 3 дневен срок. След това няма данни
за извършвани действия по делото до 2010 год. Отново с разпореждане от 17.03.2010
год., Софийския районен съд, 48 състав с нов съдия-докладчик е разпоредил да се
изпрати на ответниците Й. препис от разпореждането от
05.06.2001 год., както и деловодителят на състава да даде обяснения защо делото
не е докладвано след 2001 год. Изпратените на 09.04.2010 год. съобщения до ответниците с препис от частната жалба от 08.08.2000 год., са върнати на 11.05.2010 год. с отбелязване,
че лицата не са намерени на адреса. На 08.07.2010 год. е разпоредено
връчването да се извърши на адреса на упълномощения от ответниците
по делото адвокат, но няма данни за изготвено съобщение. По делото няма данни
за извършвани действия по администриране на делото до постановяване на разпореждане
на районният съд от 08.05.2013 г., с което администрирането на частната жалба е
продължило. Съдът е разпоредил незабавно изпращане на препис от частната жалба,
както и деловодителят на състава да даде писмени обяснения, защо делото не е
било докладвано. Изготвени са призовки на 06.06.2013
год. до ответниците Й., върнати на 18.07.2013 год. с
отбелязване, че лицата не са намерени на адреса. На 12.08.2013 год. съдът е разпоредил
връчването да се извърши чрез упълномощения адвокат, но няма данни за изготвено
съобщение. На 23.08.2013 год. е изготвено ново съобщение до ответниците,
върнато на 02.10.2013 год. с отбелязване, че лицата не са намерени, както и, че
до къщата няма достъп. По разпореждане
на съда от 08.10.2013 год. е изпратено съобщение до адвоката на ответниците,
което е върнато с отбелязване на адв. Б.(с
пълномощно по делото от 1998 год.), че не приема съобщението, тъй като същото
погрешно е адресирано до нея, а не адв. В.(с пълномощно
по делото от 2000 год.). Изготвената на 06.06.2013
год. призовка до ищцата Л. Н. М.е върната на 18.07.2013 год. с отбелязване, че
лицето не е намерено на адреса. На 12.08.2013 г. съдът е разпоредил
длъжностното лице да събере сведения от съседи дали лицето живее на същия
адрес, както и връчването да се извърши чрез упълномощения по делото адв. П.. На 23.08.2013 год. е изготвено ново съобщение до
ищцата Л. М.. Същото е върнато на 02.10.2013 год. с отбелязване, че лицето не е
намерено, както и, че до къщата няма достъп. На 08.10.2013 год. съдът
разпоредил съобщение да се връчи на процесуалния представител на страната. Съобщението
е било изготвено на 08.10.2013 год. и върнато на 22.10.2013 год. с отбелязване,
че адреса е посетен и по сведения на съседи е необитаем повече от един месец. С
разпореждане от 26.11.2013 год. съдът е разпоредил съобщението да бъде
изпратено на страните на посочените по делото адреси, с указания призовкарят да посети
адреса 3 пъти в период от 30 дни, като
посочи датите и да събере сведения дали са напуснали адреса. При нужда да търси
съдействие от ОЗ „Охрана”, указано е било на деловодителя да подвърже всички
документи по делото.
На 29.11.2013 год. са изготвени съобщения до Л. Н.М.и до ответниците Й., върнати с отбелязване, че до къщата няма
достъп. На 29.11.2013 г. са изготвени съобщения до пълномощниците
на страните: до адв. П., върнато с отбелязване, че по
сведения от други адвокати лицето е в гр. Балчик; до адв.
В., с пълномощно по делото от 2000 год., върнато с отбелязване, че в жилището
живеят студенти, и до адв. Бакърджиева, връчено на
13.01.2014 год.
През 2014 год. са изготвени две съобщения до ответниците
по делото - на 11.04.2014 год. и на 19.08.2014 год. и едно съобщение до ищцата Л.
М., но не са били успешно връчени. На 03.12.2014 год. съдът е разпоредил да се
изготви справка за постоянен и настоящ адрес на ответниците,
от които се установило че в НБД „Население” няма данни за извършен запис за
ответницата М.Й.и за ответника Й.Й., с посочения от
съда адрес. С разпореждане на районния съдия от 12.09.2015 год. на основание чл.
51, ал. 2 ГПК (отм.) съобщенията по делото до Л. М., Й.Й.и
М.Й.са приети за редовно връчени. Делото е изпратено на Софийски градски съд на
17.09.2015 год. и образувано ч.гр.д. № 11911/2015 год. СГС, ГО, II-B състав. Отново са били изискани справки по реда на Наредба № 14 от
18.11.2009 год. От справка от 15.06.2016 год. за ответницата М.Й.и за ответника
Й.Й.се установява, че за лицата няма запис; справка
от 26.05.2016 год. за ищеца В.М., удостоверява, че същият е починал; справка от
07.06.2016 год. удостоверява датата на смъртта му - 08.06.2010 год. и данни за
неговите наследници, и справка от 26.05.2016 год. за ищцата Л. Н.М.. С
определение от 17.06.2016 год. съдът е конституирал Л.В.М. като ищец и частен жалбоподател на мястото
на починалия ищец В.М.. С молба от 08.07.2016 год. Л.В. М.- П.заявила, че
поддържа частната жалба подадена от починалия й баща В.М. на 08.08.2000 год. (подадена против определението на СРС, с което
е оставил без уважение молбата от 16.04.1999 год. за възстановяване на срока за
обжалване на определение от 13.05.1998 год. за прекратяване на производството
по първоинстанционно дело по предявения иск).
С определение от 15.07.2016 год. Софийският градски съд е потвърдил
определение от 20.06.2000 год. на СРС, 48 състав по гр. д. №57/1998 год., с
което е оставена без уважение молбата на В.М. за възстановяване на срока.
Съобщенията до ответниците по делото са върнати в
цялост, с отбелязване, че лицата не са намерени на адреса, поради което съдът
е разпоредил да се изиска информация за
адресната им регистрация от СДВР. На 13.09.2016 год. от СО, Район „Подуяне” в
съда е представено удостоверение за наследниците на починалия през 2013 год. Й.А.Й.-
И. Й.и Н.П., и справка за адреса на М.Й.. Съдът е връчил определението на
страните по делото, като на Л.М. е връчено лично, а на останалите при условията
на чл. 47 от ГПК. Л.П.е подала жалба която е оставена без движение, с указания
жалбоподателят да представи преписи за останалите страни в производството и
доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса. Указанията са
изпълнени с молба от 07.10.2016 г. Съдът е разпоредил жалбата да се връчи на
страните за становище по нея в едноседмичен срок. Съобщението до М.Й. е връчено
на 14.10.2016 год.Съобщенията до И. Й.и Н.П.са върнати с отбелязване, че лицата
не са намерени на посочените адреси. На 30.03.2017 год. съдът е изискал от ТД
на НАП справка за подадени уведомления за сключени трудови договори с И. Й.и Н.П.,
наследници на починалия Й.Й.. Същите са представени
по делото на 25.04.2017 год. и на 11.05.2017 год. съдът разпоредил да им се
връчат преписи от определението от 15.07.2016 год. и от частната касационна
жалба от 21.09.2016 год. по_адресите на месторабота.
Жалбата е администрирана и делото е постъпило във ВКС на 21.07.2017 год.
С определение № 169 от 05.10.2017 год. по образуваното ч.гр.д. № 3010/2017
год. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско
отделение съдът не е допуснал касационно обжалване на определението от
15.07.2016 год. на СГС. С постановяването му, обжалваното определение от
20.06.2000 год. на СРС, 48 състав по гр. д. №57/1998 год., с което е оставена
без уважение молбата на В.М. за възстановяване на срока за обжалване на прекратителното определение е влязло в законна сила и
съдебното производство е приключило.
От
изложеното е видно, че производството по
делото пред съда е продължило общо повече от 19 години. В периода от 05.06.2001
г. до 17.03.2010 г. и от 08.07.2010 г. до 08.05.2013 г., по делото не са били
извършвани действия от районният съд. Забавянето на производството по делото е
поради неефективното връчване на съобщения и книжа на страните, но в тази
насока са полагали постоянни усилия от съдебните състави. В това число не е било
успешно връчено съобщение до ищеца В.М. за връщане на частната му жалба против
определението за прекратяване на делото, което въпреки, че е било изпратено на
19.08.1998 г не е било връчено повече от четири месеца (л.32 от делото). Причина
за забавянето е и бездействието на съда и съдебни служители при извършване на
указани от въззивния съд действия по администрирането
на частна жалба на В.М. от 08.08.2000
год.
Относно трудностите по връчването на съобщения до страните съдът счита, че за
това са били налице и обективни причини – същите не са били откривани на
известните по делото адреси, или на адресите на упълномощените представители. Установява
се, че страните не са съдействали за връчването поради непосочването на адреси,
неполучаване на съобщения от друг ищец, непосочване на адрес след промяна,
каквото е задължението им по чл.51, ал.1 от ГПК (отм.). Следва да се посочи, че
изпълнението на тази процедура допълнително удължава срока на производството.
Това е така, защото съгласно правилото на чл.
51, ал. 2 ГПК (отм.), когато страната е променила адреса, който е съобщила
по делото или на който е била веднъж призована, без да уведоми съда за новия си
адрес, призовката й се прилага по делото и се смята за връчена, но едва след
установяване на промяната или при фактическото и постоянно отсъствие от адреса
за продължителен период, чието времетраене в съдебната практика е установено за
повече от месец и следва да бъде удостоверено от
връчителя след събиране на сведения с
отразяване и на качеството на далите сведения лица или въз основа на какви
наблюдения е направил тази констатация. ( в този см. е трайната съдебна
практика, напр.Решение № 298 от 10.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 505/2011 г.,
IV г. о., ГК). Следва да се отчете, че поради продължителния срок на
бездействие на съда през периода от връщане на делото от ВКС за администриране
на частна жалба против отказа да се възстанови срок за обжалване, връчването на
съобщенията е било още повече затруднено.
Действително праводателят на ищцата в настоящето производство е
използвал всички процесуални средства да атакува съдебните актове, които са
неблагоприятни за него, но добросъвестното упражняване на това право по чл.3 от ГПК изисква съдействие на съда при извършване на процесуалните действия спрямо
страната. В случая обаче ищецът е пропуснал срока за обжалване на определението
и с подаването на молба за възстановяване на срока и обжалване на актовете на
съда в това производство се е домогвал да поправи своя пропуск, а не да
ревизира действията на съда. В крайна сметка молбата му е оставена без уважение
с вл. в сила съдебен акт. От данните по делото съдът
прави извода, че за молителят не е бил налице подчертан интерес от бързо
разрешаване на производствата по възстановяване на срока за обжалване и това
личи от процесуалното му поведение, подавани са нередовни частни жалби, не са
предприемани действия, изразяващи недоволството от забавянето на движение на
делото.
По подадено заявление чрез ИВСС е извършена
проверка и искането на ищцата Л.М. е оставено
без уважение от МП с писмо изх.№ 94-Л-12 от 03.04.2018 г.
При така
приетото от фактическа страна, съдът намира предявеният иск за частично основателен. Искът за
обезщетение на вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на приключило
дело в разумен срок по чл.
6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е
с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и се разглежда по особения ред
на същия закон, когато: 1) делото, по което е допуснато нарушението, е
приключило с окончателен акт към датата на влизане в сила на закона (ДВ бр.
98/2012 г., обн. 11.11.2012 г.) и не са изтекли
повече от 6 месеца от постановяване на окончателния акт и 2) делото, по което е
допуснато нарушението, е образувано и приключило с окончателен акт след
датата на влизане в сила на закона – каквато е настоящата хипотеза, като
допустимостта на този иск е обусловена от изискването за изчерпване на
административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета
"а" от ЗСВ и липсата на постигнато споразумение (аргумент от
чл.8, ал.2 от ЗОДОВ). В
случая производството по делото, по което се твърди да е допуснато нарушението
е приключило на 05.10.2017 г. – тоест след вл. в сила
на разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр.
98 от 2012 г.), уреждаща тази самостоятелна хипотеза на отговорност на
държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Като материално правна
норма същата има действие от датата на влизането й в сила, поради което
обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени
действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ - чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ.
Съгласно
разпоредбата на чл.2 б от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, отговорността се реализира
по реда на ГПК,
като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за
правилното решаване на спора.
Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи регламентира правото на справедлив съдебен процес, съгласно който всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Критериите,
въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по
чл.6 § 1 от Конвенцията са посочени примерно в закона (чл.2б ал.2 от ЗОДОВ),
като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Механизмът, по
който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният:
първо се установява продължителността на релевантния период (началният момент е
отправянето на искова молба, респ.обвинителен акт и крайния – постановяването
на окончателен акт на съда, с който се слага край на несигурното положение на
лицето) и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си
за разумност на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на
делото, поведение на лицето и поведение на компетентните органи. За определяне
на сложността на делото са от значение
няколко фактора: естеството на фактите, които следва да бъдат
установени, съответно-броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат
документи по делото(включително и от чужбина), съединяването на делото с други
дела, встъпването на други лица в процеса. Според Европейският съд за правата
на човека предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от
закъснения, за които са отговорни държавните органи, като разумният характер на
продължителността на производството трябва да бъде преценен в светлината на
конкретните обстоятелства по всяко дело и с оглед на следните критерии:
сложността на делото, поведението на жалбоподателя и съответните органи и на
какво е бил изложен жалбоподателят в процеса.
В случая гражданското
производство е било образувано през 1997 г. и веднага са предприети действия по
администрирането и насрочването му в открито съдебно заседание. Производството
по делото е при действието на ГПК (отм.), който предвижда размяната на книжа –
връчването на препис от исковата молба и доказателства, да се извършва
едновременно с призоваването за първото по делото съдебно заседание, поради
което и в това заседание страните следва да изчерпят възраженията и исканията.
В случая след своевременно възражение на ответника производството по делото е било
прекратено. След това се е развило производство по разглеждане на молба за
възстановяване на срока за обжалването на това определение на съда. Фактическата
и правна сложност на това, свързано с основното, но самостоятелно производство
не е висока и същото е приключило своевременно с разглеждането на молбата в
едно съдебно заседание (съгласно предвидения за това процесуален ред) и
постановяване на определение 20.06.2000 г. Същото обаче е влязло в сила едва на
05.10.2017 г., поради забавено администриране на подадената от ищеца частна
жалба против това определение. В срока за разглеждане на делото, след като е
било върнато от СГС за администрирането на частната жалба, обаче се включва и
времето, което е било необходимо за провеждане и изчерпване на иницииран от
ищеца Матев инстанционният контрол върху разпореждането
от 24.10.2000 г. на СРС за връщането на тази частна жалба поради липсата на
приложен документ за внесена държавна такса.
Действително при преценка за разумността на срока, не могат да се правят изводи във вреда на жалбоподателя от това, че не е сътрудничил активно за ускоряване на производство, защото принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. В този смисъл е и съдебната практика Решение № 72 от 18.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., ГК. Когато обаче преценява поведението на компетентните органи с оглед и на усилията им за ускоряване на производството, съдът следва да съобрази че в случая обаче са се оказвали безрезултатни и поради препятстването им от действия на страните, или техни процесуални пропуски и бездействие. Затова при наличието на обективни данни за това, съдът счита че следва да се приеме за установено полагането на усърдие и допълнителни усилия за връчване на преписи от съдебни актове и частни жалби на страните (извън периода от 05.06.2001 г. до 17.03.2010 г. и 08.07.2010 г. до 08.05.2013 г. обаче, за който няма данни за извършвани действия). Затова съдът намира, че неоснователно се претендира нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок за времето (извън посочените периоди), през което производството по делото е било своевременно администрирано и са разглеждани молби и частни жалби от ищеца Матев, поради което ответникът не носи отговорност за това забавяне. За квалифицирането на нарушението на разглеждане на делото извън разумния срок значение има не само продължителността на делото, като изминал период от време, а и извършените през този период действия от съда и страните.
Съобразявайки горното, съдът намира че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 пар.1 от Конвенцията за посочените периоди (05.06.2001 г. до 17.03.2010 г. и 08.07.2010 г. до 08.05.2013 г.) от общо около дванадесет години. В случая се установи, че за този период от страна на съда не са извършвани действия по администриране на частната жалба на ищеца със съдебни актове (разпореждания) в инструктивните срокове, поради което са налице действия на съда довели до забавяне на производството по делото. След встъпване на ищцата като страна по делото пред СГС по въззивното частно гражданско производство, за същата са настъпили вреди от притеснение и създадено чувство за несигурност за приключването му в обозрим период от време, подсилвано от развитието на делото до този момент.
Размерът на паричното обезщетение, като еквивалент на претърпените неимуществени вреди се определя с оглед критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Той включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на специалния ЗОДОВ размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД се определя от вида и характера на упражнената процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване (разглеждане на делото) в разумен срок и др. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Затова при положение, че са доказани увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка съгласно чл. 162 ГПК. За размерът на обезщетението определящи са вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки. С оглед на това, дори и при липсата на ангажирани доказателства съдът приема настъпването на вреди от негативни изживявания и притеснения за ищцата, като по делото няма данни за търпени вреди над обичайните такива. Следва да се вземе предвид, че ищцата е била конституирана като страна в производството по делото в краен етап. Определението на СГС по в.ч.гр.д.№ 11911/2015 г. е постановено само месец след конституирането й. Производството пред касационния съд е образувано по нейна касационна жалба, подадена чрез адв.З.К.и е приключило в тримесечен срок от образуването му (с разпореждане №520 от 25.07.2017 г. на и.д.Председател на Първо ГО на ВКС) Затова съдът намира, че произтеклите от разглеждането на делото извън разумния срок вреди за ищцата са с по-нисък интензитет спрямо други разглеждани случаи. Наличието на неимуществени вреди за ищцата може да се презумира само за периода, през който тя е била страна в производството по делото. Продължителния срок да разглеждането му дотогава оказва единствено влияние на подсилване на чувството за несигурност относно приключването му в разумни срокове, но не обуславя вреди от психическо напрежение и тормоз върху ищцата пред дългия срок на разглеждането му без нейно участие.
Предвид всички тези, установени по
делото обстоятелства, и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид
социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият
съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от ищцата
(доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят
с парично обезщетение), което да е достатъчно по размер и същевременно да не
води до неоснователно обогатяване – 1 400 лв. Този размер на обезщетението
съответства на характера и степента на търпените
болки и страдания, поради което с решението по делото искът следва да
уважи в тази му част, а в останалата да се отхвърли.
На основание чл.78 от ГПК във вр. с чл.9а и чл.10, ал.3 от ЗОДОВ и с оглед изхода от делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските за дължима и внесена държавна такса в размер на 10 лв. Следва на основание чл.38 от ЗАдв да бъде осъден ответника да заплати и адвокатско възнаграждение, определено съгласно Наредба №1/2004 г. и съобразно уважената част от иска – 63, 30 лв.
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД да заплати на Л.В. М.- П.с ЕГН **********,
на основание чл.2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди,
сумата от 1400 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.дело № 57/1998 г
по описа на СРС, ГО, 48 състав в разумен срок, съгласно чл.6, §1 Европейската
конвенция за правата на човека и основните свободи, ведно със законна лихва
върху тази сума, считано от 23.07.2018 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска в останалата му част – над уважения размер, до размера от 25 001 лв., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД да заплати на Л.В. М.- П.с ЕГН **********
разноски в размер на 10 лв.
ОСЪЖДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД да
заплати на адвокат И.В.Ю. от САК сумата от 63, 30 лв. за адвокатско
възнаграждение, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ПРЕПИС от решението да се връчи на
страните.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
СЪДИЯ: