Р Е Ш Е Н И Е
Номер 08.11.2019
г. Град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 01.10. 2019
г.
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТЪР
ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
АННА ТРИФОНОВА
РУМЯНА ТАНЕВА
Секретар: ДАНИЕЛА КАЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията ХРИСТОВ
в.т.д. № 1172 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалвано е решение № 1230/29.11.2018г., постановено по
гр.д. № 460/2018г. по описа на Районен съд – Стара Загора, в частта с
която е отхвърлен предявения от „П.К.Б.” ЕООД против К.Т.К. иск за разликата
над 2 702, 54 лв. до пълния претендиран размер от 5 052,38 лв. и иска
присъждане на неустойка в размер на 822,50 лева, за които суми е издадена
Заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4510/2017г. по описа на Старозагорския
районен съд.
Въззивникът „П.К.Б.” ЕООД излага
доводи за неправилност на решението в обжалваната част и моли въззивния съд да
го отмени и да уважи предявените искове. Във въззивната жалба са изложени
подробни съображения във връзка с неоснователността на обжалваното решение. Претендира
разноски.
В законоустановения срок не е
постъпил отговор от К.Т.К., същият се явява в съдебно заседание, като излага
доводи за неоснователност на въззивната жалба и моли въззивния съд да потвърди
обжалваното решение.
Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД от „П.К.Б.” ЕООД
- гр. София против К.Т.К. *** по чл. 422 ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79 ал. 1
от ЗЗД и вр. с чл. 92 от ЗЗД – за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д.№ 4510/2017г. по описа на РС - Стара Загора, а
именно: 5 052, 38 лв. – главница, представляваща задължение по договор за
потребителски кредит № ********** от 12.11.2015 г., 822, 50 лв. – неустойка,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповедта
за изпълнение - 14.08.2017 г., до окончателното изплащане на задължението.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който заявява
несъгласие със сумата, която се иска да бъде заплатена, и се твърди, че
внесената от него сума е по-голяма от сочената от ищеца.
Видно от приложеното ч.гр.д. №
4510/2017г. по описа на Старозагорския районен съд, съдът е издал Заповед №
3009/15.08.2017 г. по чл. 410 от ГПК, по силата на която К.Т.К. следва да заплати на „П.К.Б.” ЕООД сумата от 5
052, 38 лв. – главница, представляваща задължение по договор за потребителски
кредит № ********** от 12.11.2015 г., 822, 50 лв. – неустойка, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповедта за
изпълнение - 14.08.2017 г., до окончателното изплащане на задължението. В срока
по чл. 414 от ГПК е подадено възражение от длъжника, поради което ищецът е
предявил искове за установяване на вземанията, предмет на заповедта за
изпълнение.
Безспорно се установява, че на 11.11.2015г. К.Т.К.
е подал искане за отпускане на
потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт. На същата дата е получил
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, както и допълнителна преддоговорна информация, представляваща
приложение към стандартния европейски формуляр.
На 12.11.2015г. между „П.К.Б.” ЕООД и К.Т.К. е сключен Договор за потребителски кредит №**********, със следните параметри:
сума на кредита – 2350 лв.; срок на кредита – 24 месеца; размер на вноската по
кредита – 145,28 лв.; ГПР % 49.89 Годишен лихвен процент 41,17 %, лихвен
процент на ден – 0,11. Дължима сума по кредита – 3486,72 лв.
Видно от представеното по делото преводно
нареждане се установява, че сумата на кредита от 2350 лв. е преведена от ищеца
на ответника в деня на сключването на договора – на 12.11.2015г.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Ищецът претендира неустойка в размер на 822, 50 лева за предсрочно
прекратяване на договор за кредит на основание т. 12. 4 от Общите условия.
Съгласно т. 12. 3 от ОУ в случай, че кредитополучателят просрочи една вноска с
повече от 30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора, без
да е необходимо кредитодателят да изпраща на кредитополучателя уведомление,
покана, предизвестие или други, а според т. 12. 4 в този случай
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер на
главницата по погасителния план.
По делото е представено уведомително писмо от ищеца до ответника, че
съгласно ОУ, считано от 15.03.2016г. договорът е едностранно прекратен и че
задължението на ответника по договора за кредит е обявено за предсрочно
изискуемо. По делото не са представени доказателства, че горепосоченото уведомление
е изпратено до ответника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, като уведомлението следва да предшества
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
Въззивният съд намира, че разрешението, дадено в т. 18 на ТР се прилага и по
отношение на небанковите финансови институции, какъвто е ищеца /в този смисъл
решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. о. на ВКС/. Така
предвид гореизложеното съдът приема, че на длъжника не е обявена надлежно
предсрочната изискуемост на кредита на 15.03.2016 г. В хода на производството крайният
срок на договора е настъпил, тъй като договорът е сключен за срок от 24 месеца,
като последната вноска е дължима на 10.12.2017 г. Ето защо следва да се приеме,
че сключеният с ответника договор не следва да се счита за автоматично
прекратен на основание 12. 3 от ОУ и съответно липсва основание за начисляване
на уговорената неустойка по т. 12. 4 от ОУ, която се претендира в настоящото
производство, поради което предявеният иск за неустойка в размер на 822, 50
лева е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Ищецът претендира възнаграждението за закупения пакет от допълнителни
услуги в размер на 2349,84 лв. Въззивният съд намира, че за недействителна
клаузата за закупуване на пакет от допълнителни услуги. Възможността за
събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
В противоречие на императивното правило на чл. 10, ал. 4 от ЗПК за допълнителните услуги е определено общо възнаграждение за
няколко различни услуги. В чл. 10а, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че "Видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит". В случая в Договора за потребителски
кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се събират
съответните такси. Освен това, заплащането на това възнаграждение от
потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените в него услуги и е без значение дали някоя от
тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. Поради това настоящата съдебна инстанция счита, че уговарянето
на подобно възнаграждение нарушава принципът на добросъвестност и
справедливост, тъй като потребителят следва да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава. Следва
да се посочи, че в настоящия случай допълнителен пакет включващ пет услуги е
уговорен общо на стойност 2349,84 лв. /почти равна на размера на отпуснатия
кредит от 2350 лв./. Така с уговарянето на допълнително възнаграждение в размер
на 2 349, 84 лева, почти колкото е и главницата по договора за кредит,
съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. Следователно на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК
и чл. 21, ал. ЗПК
тези клаузи са нищожни. Поради това въззивният съд счита, че искът за
присъждане на сумата от 2 349, 50 лв. е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Предвид гореизложеното въззивният
съд намира, че решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1230/29.11.2018г., постановено по
гр.д. № 460/2018г. по описа на Районен съд – Стара Загора в обжалваната
част.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.