Решение по дело №7325/2020 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

N.

гр.София 06.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, II-А въззивен състав в откритото съдебно заседание на 15.04.2021 г. в състав:

                                                           Председател: Мариана Георгиева

                                  Членове Димитър Ковачев                                                                                 

                                                                                  Мл. с-я Мирослав Стоянов        

При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 7325 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД чрез адвокат Д.М. срещу Решение № 25916/28.01.2019 на СРС, 38 състав, по гр.д. № 52417/ 2016 г., с което са уважени предявените от С.М.Б. срещу жалбоподателя обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 55 от ЗЗД, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 3925,80 евро- разликата между дължими и реално платени погасителни вноски за лихва за период 23.09.2011-23.08.2016г. по договор за банков кредит сключен между ищеца и „Алфа банк-клон България“ (с правоприемник жалбоподателя), сумата 2055,77 евро -  разлика между дължима и реално платена при предсрочно погасяване главница и сумата 112,16 евро – разлика между дължими и реално платени годишни такси за обслужване на кредита за пет години преди предсрочно погасяване.

Изложени са оплаквания, че съдът не е ревизор на потребителски договори и във всеки отделен случай трябва да се прилага индивидуално потребителската защита. Потребителските права не били абсолютни. Не можело да се прогласява автоматично за неравноправна, дори когато съдът следял служебно за неравноправност. Следвало да се провери дали наистина потребителя „не е разбрал“. Не били изследвани в тази връзка възрастта, образованието, дали потребителя действително не е разбрал договорната клауза или злоупотребява с правата си.

Исковата молба била пълна с противоречия, но съдът не обърнал внимание на това. Кредитополучателя бил погасил предсрочно 100000,00 евро, но нямал пари да погасява навреме вноските поради увеличението им. Потребителя уж осъзнавал увеличението на вноските според исковата молба, но не бил предприел нищо. Изведнъж след предсрочно погасяване „…установява, че май бил плащал повече неоснователно.“ Преценката на съда на европейския съюз била фокусирана именно върху това какво бил знаел потребителя към сключване на договора и за какво е бил уведомен.

Потребителя безспорно знаел общите условия и т. 13 от тях, която изрично предвиждала, че банката може едностранно да променя лихвата.

Неправилни били изводите на СРС за колизия между разпоредбата на т. 4 от самия договор и тази на т. 13 от ОУ. Счита, че въпреки уговорения в самия договор (т. 4 ) фиксиран размер на лихвата за първите 15г., то на основание т. 13 от ОУ банката има право едностранно да го промени.

Не съществували в света дългосрочни договори, които да не са с променлива лихва.

Изложени са аргументи, че клаузата на т. 13 от ОУ не е неравноправна. Позовава се на т. 14.2 от ОУ, която давала право на банката при плаващ лихвен процент да променя погасителния план, ако имало резки изменения в приложимите лихвени проценти. Не било налице значително неравновесие в правата на страните. Възможноста да се променя едностранно лихвата била допустима според чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ.

Не били разгледани възраженията на жалбоподателя свързани с икономическата обстановка при промяната на лихвата, която обстановка била значително изменена в сравнение с тази при подписване на договора и това било ноторно известно. Налице била световна финансова и икономическа криза. В тази връзка не било обсъдено икономическо издание на БНБ представено по делото.подробно посочва в какво се изразявала икономическата криза. Позовава се на решение на Комисията за защита на потребителите което посочвало че в ОУ няма неравноправни клаузи. Не били взети предвид и решения на комисия за защита на конкуренцията, които установили, че няма нарушения свързани с реклама и представяне на кредитните продукти.

Не били правилни изводите на съда относно погасителната давност. Не било взето предвид ТР 3/2017г. за реда на погасяване на вземанията. Погасителната давност за лихви била 3 години.

Въззиваемия ищец оспорва жалбата и иска потвърждаване на решението.

СГС при проверка по чл. 269 ГПК намира решението за валидно и допустимо в обжалваните части. По отношение неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и императивните материални норми.

СРС е бил сезиран с искове за присъждане на суми, платени недължимо като следствие от едностранно увеличаване на приложимия към договора лихвен процент.

От фактическа страна между страните няма спор за сключения договор; за промяната на лихвата едностранно от банката; за момента в който е станало това и за разликите между първоначално договорените вноски и реално платените. Няма спор и че жалбоподателя-ответник е правоприемник на търговското предприятие на „Алфа банк –клон България“. В тази насока са и писмените доказателства и изслушаната пред СРС СЧЕ.

Спорът между страните не е по фактите, а по правото и се концентрира в това дали т. 13 от ОУ на ищеца е неравноправна, както и дали банката има право да прилага тази разпоредба на ОУ преди да изтекат 15 години от сключване на договора- с оглед на разпоредбата на самия договор в т. 4 , която предвижда фиксирана лихва за период от 15 години и урежда специална процедура, която трябва да се предприеме за определяне на приложимата лихва след този 15 годишен период.

СРС е приел, че разпоредбата на т. 4 от договор изключва правото на банката по т. 13 от нейните ОУ за период от 15 г. от сключване на договора и на това основание, предвид установеното по делото, а и неоспорено едностранно увеличаване на лихвата е уважил исковете.

Изрично е посочил, че не разглежда позоваването в исковата молба на нищожност поради неравноправност на т. 13 от ОУ.

В тази връзка почти всички оплаквания в жалбата са неотносими към изводите на СРС, който не е разглеждал въпроса дали клаузата на т. 13 от ОУ на банката е неравноправна.

По отношение сумата присъдена като надвзета такса за обслужване няма никакви конкретни оплаквания в жалбата и СГС не констатира да е нарушена императивна материална норма, при което не следва да проверява изводите по същество на СРС относно тази сума.

Единственото относими оплаквания са по въпроса дали т. 4 от договора изключва т. 13 от ОУ за период от 15 г. от сключване на договора, както и по въпроса за погасителната давност.

По този въпрос СГС напълно споделя изводите на СРС. Видно от клаузата на т. 4 от Договора страните са уговорили фиксиран размер на възнаградителната лихва по кредита за първите 15 години, считано от подписване на договора и дори са уредили специален ред, по който ще се определи приложимия за възнаградителната лихва процент за в бъдеще след изтичане на срока от 15 години.

Характера на тази уговорка като изключваща прилагането на общите условия по отношение на възнаградителната лихва се потвърждава при тълкуването на абзаци 1 и 2 от тази точка на договора с последния абзац от нея, в който изрично е предвидено, че по отношение на наказателните лихви и приложимата лихва при предсрочна изискуемост действие намират общите условия. Дори е предвидено, че при несъгласие с лихвата приложима след петнадесетата година договора няма да се продължи, а се установява краен падеж един месец след изтичане на петнадесетата година и договора вече не е на вноски -това е смисълът на уговорката, че ако не е съгласен с новата лихва потребителя дължи връщане на всички непогасени суми в едномесечен срок

Следователно волята на страните категорично е била ОУ да не се прилагат по отношение на възнаградителната лихва за срока посочен в договора-15г., считано от неговото подписване.

Съгласно т. 9 от договора пък се предвижда, че ОУ могат да не се прилагат ако изрично е уговорено друго в самия договор, а в т. 4 е изрично е уговорен режим на формиране и прилагане на възнаградителната лихва в отклонение от посоченото в т. 13 от ОУ.

Като е приложил нормата на чл. 298, ал. 3 от ТЗ СРС е постановил правилно решение. Тази норма е императивна и разрешава колизия между индивидуални уговорки и такива в ОУ, като отдава примат на индивидуално уговореното.

Тезата на жалбоподателя за прилагане на чл. 58 от ЗКИ е несъстоятелна-тази норма урежда типична хипотеза, когато страните не са предвиждали отклонение от ОУ на банката, както се прави в повечето случаи в практиката. Но в настоящият волята на страните е друга и следва да бъде зачетена, като се приеме, че в нарушение на договорките банката е увеличила едностранно лихвения процент по кредита преди да изтече предвидения в самия договор срок на фиксирана лихва. Само за пълнота следва да се отбележи, че термина фиксиран означава непроменлив/постоянен, константен/ и са напълно несъстоятелни оплакванията за приложимост на т. 14.2 от ОУ или т. 6 от договора, относно възможността да се променя погасителния план и вноските, защото те уреждат хипотеза на плаващ лихвен процент, а процесната е на фиксиран лихвен процент, който няма данни да е бил определян на база референтен или друг лихвен процент.

Между другото налице е ярко противоречие в позицията на жалбоподателя в отговора на исковата молба и във въззивната жалба с позицията му, изразена пред въззивния съд в откритото съдебно заседание от 15.04.2021г, в което заседание адвоката на жалбоподателя заявява, че договора не е сключван по Общи условия, а при индивидуално договаряне, което само подчертава, че е неприложима т. 13 от ОУ на банката.

Размерите на надплатените суми са установени от СЧЕ, която не е била оспорена.

Правилно е приел СРС и че не е изтекла давност. Искът за връщане на недължимо платени суми е такъв по чл. 55, предл. 1 от ЗЗД – платено при липса на основание и давността е 5 години за всяко такова вземане, независимо дали към момента на плащането му според договора то е лихва или главница.

Исковата молба е от 16.09.2016г. и погасени по давност биха се явили всички платени недължимо суми преди 16.09.2011г. В конкретния случай сумите са плащани след 23.09.2011г. и давност не е изтекла.

Ето защо обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото право на разноски за въззивното производство има само въззиваемия ищец.

Същият претендира 650,00 лева за платен адвокатски хонорар. Видно от представения договор за правна помощ сумата е реално платена и следва да се присъди.

Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25916/28.01.2019 на СРС, 38 състав, по гр.д. № 52417/ 2016 г., с което са уважени предявените от С.М.Б. срещу„Ю.Б.“АД обективно, кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 55 от ЗЗД, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 3925,80 евро- разликата между дължими и реално платени погасителни вноски за лихва за период 23.09.2011-23.08.2016г. по договор за банков кредит N. 223-32/2008 от 13.05.2008г., сключен между ищеца и „Алфа банк-клон България“ (с правоприемник ответника), сумата 2055,77 евро -  разлика между дължима и реално платена при предсрочно погасяване главница и сумата 112,16 евро – разлика между дължими и реално платени годишни такси за обслужване на кредита за пет години преди предсрочно погасяване..

ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, ДА ЗАПЛАТИ НА С.М.Б. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650,00 лева за въззивното производство.

Решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2