№ 700
гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000841 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по:
въззивна жалба от 12.08.2024 г. на ответника Държавна агенция за бежанците при
Министерския съвет против решението от 10.07.2024 г. по търг. дело № 146/2024 г. на
Софийския градски съд, VІ-7 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати
на ищеца „Ронос“ ООД на осн. чл. 327 ТЗ сумата 3 657,30 лв., представляваща цена за
копирни и печатащи устройства, други консумативи за печат за копирни и печатащи
устройства с марка Brother (Брадър) и Canon (Канон) съгласно договор за възлагане на
обществена поръчка № ЦУ-Д-93/19.10.2023 г и фактури №№ **********/31.10.2023 г.,
**********/06.11.2023 г, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
14.02.2024 г. до окончателното плащане;
частна жалба от 16.10.2024 г. на ищеца „Ронос“ ООД срещу определението от
18.09.2024 г. по търг. дело № 146/2024 г. на Софийския градски съд, VІ-7 състав, с
което е оставено без уважение искането на ищеца за допълване на решението от
10.07.2024 г. в частта за разноските.
Във въззивната жалба на ответника се твърди, че неправилно съдът е приложил правилата
на чл. 76 ЗЗД спрямо извършените в хода на делото от ответника плащания, вследствие на
което неправилно е приел, че е останала непогасена главница в размер на 3 657,30 лв. Не
било съобразено, че в платежните нареждания било изрично посочено какво се погасява –
1
задълженията по процесните фактури и неустойката, с което ответникът бил извършил
избор по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, който не е оспорен от ищеца. Неправилно съдът е приел, че от
тези суми следва да се прихванат най-напред съдебните разноски на ищеца, каквото вземане
не било възникнало към датата на плащанията, а освен това вземането за разноски не било
част от предмета на делото, поради което не било допустимо съдът по свой почин да
извършва погасяване по този начин. Твърди се, че противно на приетото от съда била налице
хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК и ответникът не дължал разноски на ищеца, тъй като не бил
дал повод за завеждане на делото. Претендира разноски.
В частната жалба на ищеца се поддържа, че неправилно съдът не е присъдил разноски на
ищеца, а е прихванал същите от плащането, извършено от ответника. Сочи, че признатия от
съда размер на разноски за адвокат от 500 лв. бил унизителен за адвокатската професия и 20
пъти по-нисък от действително заплатения хонорар от 9 600 лв. с ДДС.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на
атакуваните съдебни актове и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Ронос“ ООД с искова молба от 22.01.2024 г.,
с която срещу Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет са били предявени:
1) иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 327 ТЗ за заплащане на сумата 76 701,24 лв.,
представляваща цена за доставени тонери за копирни и печатащи устройства други
консумативи за печат за копирни и печатащи устройства с марка Brother и Canon съгласно на
договор за възлагане на обществена поръчка № ЦУ-Д-93/19.10.2023 г. и фактури №
324198/31.10.2023 г. и № 324290/6.11.2023 г., заедно със законната лихва от подаване на
исковата молба до изплащането; и 2) иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 1917,53
лв. – неустойка за забава по чл. 25 от договора за периода до 21.01.2024 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен посочения договор за
възлагане на обществена поръчка № ЦУ-Д-93/19.10.2023 г., по който ищецът следвало да
достави на ответника тонери и други консумативи за печат за копирни и печатащи
устройства с марка Brother и Canon срещу заплащане на цена от ответника. Ищецът
доставил стоките, за което били издадени фактура № 324198/31.10.2023 г. на стойност 63
849,24 лв. с падеж 30.11.2023 г. и фактура № 324290/6.11.2023 г. на стойност 12 852 лв. с
падеж 6.12.2023 г., които ответникът не заплатил на падежа и до завеждане на делото.
Поради забавата в плащането ответникът дължал и уговорената в чл. 25 от договора
неустойка за забава в размер на 0,05 % за всеки ден забава, но не повече от 3 % от
стойността на договора без ДДС.
По делото е представен договор за възлагане на обществена поръчка № ЦУ-Д-
93/19.10.2023 г., с който изпълнителят „Ронос“ ООД се е задължил да достави на
възложителя Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет оригинални тонери и
други консумативи за печат за копирни и печатащи устройства с марка Brother (Брадър) и
Canon (Канон)“, приложение № 1 и 2, като доставките се извършат по конкретна писмена
заявка от възложителя, в която се определя конкретните видове и количества стоки, както и
2
срок и място на получаване на доставката. Според чл. 6 цената на договора е 63 917,70 лв.
без ДДС /т.е. 76 701,24 лв. с ДДС/, включваща всички разходи на изпълнителя за изпълнение
на договора, вкл. разходите за опаковка, транспортни разходи, такси, мита, застраховки и
други до мястото на доставка. Според чл. 6, ал. 4 цената на доставените стоки по
конкретната заявка се заплаща от възложителя в срок до 30 дни от подписване на приемо-
предавателен протокол за извършената доставка и след получаване на издадена от
изпълнителя фактура. Според чл. 25 при забава в плащането възложителят дължи неустойка
в размер на 0,05 % от дължимата сума за всеки ден закъснение, като общият размер на
неустойките не могат да надхвърлят 3 % от стойността на договора без ДДС.
Представени са и 2 бр. двустранно подписани приемо-предавателни протоколи от
31.10.2023 г. и 6.11.2023 г. за доставени стоки от ищеца на ответника в изпълнение на
процесния договор. Въз основа на същите са били издадени и следните фактури: 1) фактура
№ 324198/31.10.2023 г. на стойност 63 849,24 лв. с ДДС с падеж 30.11.2023 г. и 2) фактура №
324290/6.11.2023 г. на стойност 12 852 лв. с ДДС с падеж 6.12.2023 г.
Препис от исковата молба е бил връчен на 7.02.2024 г. ответника, който на 20.02.2024 г. е
депозирал отговор, в който е заявил, че е платил сумите по двете фактури, както и
неустойката за забава. Приложил е: 1) платежно нареждане от 8.02.2024 г. за преведена на
ищеца сума от 76 701,24 лв. с посочено основание – двете процесни фактури, и 2) платежно
нареждане от 14.02.2024 г. за преведена на ищеца сума от 1 917,53 лв. с посочено основание
– договорена неустойка във връзка с двете фактури. Оспорил е претенцията за разноски на
ищеца, като счита, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, а освен това е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца.
В допълнителната искова молба от 26.03.2024 г. ищецът е заявил, че не оспорва
плащанията по двете платежни нареждания, с които са погасени предявените вземания за
главница в размер на 76 701,24 лв. и неустойка в размер на 1 917,53 лв. Заявил е, че
поддържа искането за присъждане на съдебни разноски, според приложен списък по чл. 80
ГПК: 3 144,75 лв. – за заплатената държавна такса и 9 600 лв. – за заплатено адвокатско
възнаграждение с ДДС. Доказателствата за разноските са приложени към исковата молба,
към която е представен договор за правна защита и съдействие от 22.01.2024 г., в който е
удостоверено, че възнаграждението в размер на 9 600 лв. е платено в брой.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
І. По въззивната жалба на ответника
Не е спорно по делото, а и от събраните доказателства се установява, че: 1) между
страните е възникнало валидно облигационно отношение по силата на горепосочения
договор за възлагане на обществена поръчка № ЦУ-Д-93/19.10.2023 г. с описаното
съдържание, представляващ по естеството си договор на търговска продажба по смисъла на
чл. 318, ал. 1 ТЗ; 2) в негово изпълнение ищецът е доставил заявени от ответника стоки,
3
като дължимата за тях цена съответства на издадените от ищеца фактура №
324198/31.10.2023 г. на стойност 63 849,24 лв. с ДДС с падеж 30.11.2023 г. и фактура №
324290/6.11.2023 г. на стойност 12 852 лв. с ДДС с падеж 6.12.2023 г.; 3) за периода на забава
по двете фактури ответникът дължи уговорената мораторна неустойка от 0,05 % на ден, но
не повече от 3 % от стойността на договора без ДДС, който лимит е достигнат – 1 917,53 лв.;
и 4) след връчване на 7.02.2024 г. на препис от исковата молба ответникът е заплатил на
ищеца по банков път на 8.02.2024 г. сумата 76 701,24 лв., а на 14.02.2024 г. сумата 1 915,53
лв.
Спорният въпрос по делото е дали след извършените плащания са останали непогасени
задължения по двете фактури и в какъв размер, по който въпрос въззивният съд намира
следното:
По принцип поредността, в която едно изпълнение се прихваща от няколко еднородни
задължения към същия кредитор, се определя от правилата на чл. 76 ЗЗД, предвиждащи, че:
1) при няколко главни /неакцесорни/ задължения, длъжникът може да избере кое от тях
погасява, а при липса на избор се погасява най-обременителното задължение, а при няколко
еднакво обременителни задължения се погасява най-старото, а ако всички са възникнали
едновременно, те се погасяват съразмерно; 2) ако към определеното по този ред или
единствено главно задължение има и акцесорни задължения за разноски и лихви, вкл.
законни лихви, то погасяването се извършва в поредността – разноски, лихви, главница.
Както е изяснено в задължителното за съдилищата ТР № 3/27.03.2019 г. на ВКС – ОСГТК
всички правила на чл. 76, ал. 1 и 2 ЗЗД са диспозитивни и се прилагат, ако липсва уговорка
между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението.
Изяснено и същото така, че при предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение
по условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД
не се прилагат. Прието е и, че при предложено от длъжника изпълнение със забава на
лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата,
длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за
кредитора, който може да приеме така предложеното изпълнение, да откаже да приеме
изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по
реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Следователно, може да се обобщи, че при наличие на съгласие
между кредитора и длъжника погасяването на множество главни и/или акцесорни
задължения се извършва в поредност според тяхната обща воля. Това съгласие може да е
постигнато преди, по време или след изпълнението и да е изразено по всякакъв начин, вкл. с
конклудентни действия, сочещи на приемане без възражение от кредитора на изпълнение на
посоченото от длъжника конкретно задължение.
Такъв именно е и настоящият случай. Както бе посочено по-горе, в двете платежни
нареждания от 8.02.2024 г. и 14.02.2024 г. ответникът е посочил изрично за кои задължения
се отнася плащането – за главниците по двете процесни фактури и за неустойката за забава
във връзка със същите фактури. В допълнителната искова молба от 26.03.2024 г. ищецът
изрично е заявил, че не оспорва плащанията по двете платежни нареждания, чрез които
4
„претенциите, както по главния иск за 76 701,24 лв., така и по акцесорния за 1 917,53 лв. са
погасени чрез плащания, извършени след предявяване на ИМ, а и след нейното получаване
от страна на ответника“. Това изявление сочи на приемане от ищеца на двете плащания
според заявеното от ответника относно избора на конкретните задължения, за които се
отнасят. Следователно, налице е съгласие между страните, че тези плащания се отнасят само
за тези конкретни задължения. Това съгласие дерогира правилата на чл. 76 ЗЗД, вкл. и тези
по ал. 2. Ето защо и противно на приетото от първоинстанционния съд тези правила не
следва да се прилагат към тези плащания.
При това положение и според съвпадащата воля на страните двете плащания от 8.02.2024
г. и 14.02.2024 г. са погасили изцяло задълженията по главниците по двете фактури, както и
дължимата неустойка по чл. 25 от договора в размер на 1 917,53 лв. Макар и извършени в
хода на процеса плащанията следва да бъдат взети предвид съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Това води до неоснователността на исковете за тези суми.
Плащанията не се отнасят до претенцията за законна лихва от предявяване на исковата
молба върху главницата от 76 701,24 лв., както и до съдебните разноски, претендирани от
ищеца, които неправилно са били взети предвид в обжалваното решение в поредността по
чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Тази законна лихва се дължи до датата на съответното плащане, с което е
погасена съответната главница. Поради това ответникът продължава да дължи на ищеца
законната лихва от датата на подаване на исковата молба /22.01.2024 г./ до 7.02.2024 г. върху
главницата по първата фактура и до 13.02.2024 г. върху главницата по втората фактура.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която искът
за дължима цена е уважен за сумата 3 657,30 лв., заедно със законната лихва от 14.02.2024 г.
до окончателното плащане, който иск да се отхвърли. Вместо това ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца законната лихва за периода от датата на подаване на исковата
молба /22.01.2024 г./ до 7.02.2024 г. върху сумата 63 849,24 лв. по първата фактура и за
периода 22.01.2024 г. – 13.02.2024 г. върху сумата 12 852 лв. по втората фактура. Тази
законна лихва се дължи на осн. чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, доколкото се касае за вреди,
надхвърлящи уговорената неустойка по чл. 25 от договора, но в рамките на презумираните
такива по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според въззивния съд присъждането на законната лихва не
нарушава забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, доколкото нейният сумарен размер /529,01
лв./ е под обжалваемия интерес r и е в обхвата на жалбата, а същевременно е следствие на
прилагането на друга поредност за погасяване на задълженията, което съответства и на
позицията в жалбата /още повече – при липсата на възможност за ищеца да подаде жалба в
тази част, доколкото първоинстанционното решение е в негова полза/.
ІІ. По частната жалба на ищеца по чл. 248 ГПК
Частната жалба е основателна.
Ответникът обжалва определението от 18.09.2024 г., с което е оставено без уважение
искането му за допълване на решението от 10.07.2024 г. в частта за разноските.
5
В обжалваното решение съдът не е присъдил разноски на ищеца, а е прихванал такива по
реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД от двете процесни плащания, вследствие на което е уважил иска за
част от главницата. Доколкото въззивният съд прие тази поредност на погасяване за
неправилна, то приложим за разглеждане на заявената претенция за разноски е общият ред за
присъждане на такива с крайния акт на съответната инстанция.
В депозирания в първата инстанция списък по чл. 80 ГПК ищецът е заявил претенция за
разноски в общ размер на 12 744,75 лв., от които: 1) 3 144,75 лв. – за заплатената държавна
такса и 2) 9 600 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС /7 750 лв. без ДДС/ по
приложения към исковата молба договор за правна защита и съдействие от 22.01.2024 г., в
който е удостоверено, че възнаграждението е платено в брой.
Ответникът е възразил, че не дължи разноски на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК, а освен това – че
разноските за адвокат са прекомерни. По тези възражения въззивният съд намира следното:
Според чл. 78, ал. 2 ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В случая ответникът е бил в
забава за плащането на сумите по процесните фактури преди датата на подаване на исковата
молба, поради което е дал повод за завеждане на делото. Несъстоятелен е доводът на
ответника, че не бил дал такъв повод, тъй като ищецът не го бил поканил преди завеждане
на делото да плати, доколкото подобна покана не е необходима при срочно задължение, при
което самият срок „кани“ – арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Налице е обратната хипотеза на чл. 78,
ал. 2 ГПК, поради което ищецът има право за направените по делото разноски, а на такива
няма право ответникът.
Според чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може
по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Визираният минимум по чл. 36 ЗА не е обвързващ за съда, предвид
установеното противоречие с правото на ЕС с решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС. Въпреки това остава изискването на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗА размерът на
адвокатското възнаграждение да бъде справедлив и обоснован.
Същевременно, според настоящия съдебен състав, правомощието на съда по чл. 78, ал. 5
ГПК е изключение от принципа на зачитане на договорната свобода, към защита на която
всъщност е насочено цитираното решение на СЕС, в която правомощието на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36 ЗА е разгледано през призмата на ограничаване на конкуренцията
в рамките на предоставянето на адвокатски услуги, т.е. от гледище на възможността
адвокатите да уговарят по-ниски възнаграждения и от гледище на ограничаване на
свободата на договаряне между адвокат и клиент. Ето защо незачитането на тази договорна
свобода по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се извършва само при драстично
несъответствие между сложността на спора и уговореното възнаграждение, с оглед
спазване на принципа за обезщетяване на реално претърпените вреди при деликтната
6
отговорност, стояща в основата на отговорността за съдебни разноски по чл. 78 ГПК.
В настоящия казус липсва такова драстично несъответствие, а уговореното
възнаграждение от 7 750 лв. без ДДС съответства на фактическата и правна сложност на
спора, като се отчита, че: 1) обхваща защитата до окончателното приключване на спора, т.е.
и за защитата пред следващите инстанция, вкл. настоящата въззивна, в която друга
претенция да разноски не е заявена от ищеца, 2) възнаграждението е уговорено при
очаквания развой на делото, при който доброволно плащане от ответника не е обичайно; 3) е
близко до необвързващия минимум по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/20024 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, който възлиза на 6 939,50 лв. без
ДДС при тази цена на исковата претенция. Начисленият ДДС се дължи по силата на закона,
предвид представените доказателства за регистрация по ЗДДС на адвокатското дружество, с
което е сключен договорът за правна защита. Поради това не е налице основание за
редукция по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ето защо частната жалба се явява основателна, поради което обжалваното определение по
чл. 248 ГПК следва да се отмени. Първоинстанционното решение следва да се допълни, като
на ищеца се присъдят разноски в общ размер на 12 744,75 лв.
ІІІ. По разноските за производството
При този изход на спора ответникът няма право на присъждане на разноски. Ищецът е
заявил, че не претендира разноски за въззивната инстанция, а разноските за предходната ще
се присъдят във връзка с частната му жалба по чл. 248 ГПК.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 10.07.2024 г. по търг. дело № 146/2024 г. на Софийския градски
съд, VІ-7 състав, в частта, с която ответникът Държавна агенция за бежанците при
Министерския съвет е осъден да заплати на ищеца „Ронос“ ООД на осн. чл. 327 ТЗ сумата
3 657,30 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.02.2024 г. до
окончателното плащане, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ронос“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84, бизнес център Urban
Model, ет. 7, ап. 38 – 39, срещу Държавна агенция за бежанците при Министерския
съвет с адрес – гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 114Б, иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 327 ТЗ за заплащане на сумата 3 657,30 лв., представляваща цена за копирни
и печатащи устройства, други консумативи за печат за копирни и печатащи устройства с
марка Brother (Брадър) и Canon (Канон) съгласно договор за възлагане на обществена
поръчка № ЦУ-Д-93/19.10.2023 г и фактури № **********/31.10.2023 г. и №
**********/06.11.2023 г, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.02.2024 г. до
7
окончателното плащане.
ОСЪЖДА Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет с адрес – гр.
София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 114Б, да заплати на „Ронос“ ООД с ЕИК –
*********, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ № 84, бизнес център Urban Model, ет. 7, ап. 38 – 39, законната лихва върху
сумата 63 849,24 лв. за периода 22.01.2024 г. – 7.02.2024 г. и законната лихва върху сумата 12
852 лв. за периода 22.01.2024 г. –13.02.2024 г.
ОТМЕНЯ определение № 3564/18.09.2024 г. по търг. дело № 146/2024 г. на Софийския
градски съд, VІ-7 състав, и вместо това постановява:
ДОПЪЛВА решението от 10.07.2024 г. по търг. дело № 146/2024 г. на Софийския градски
съд, VІ-7 състав, в частта за разноските, като: ОСЪЖДА Държавна агенция за бежанците
при Министерския съвет с адрес – гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 114Б, да
заплати на „Ронос“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84, бизнес център Urban Model, ет. 7, ап. 38 – 39,
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 12 744,75 лв. – съдебни разноски за производството
пред СГС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника Държавна агенция за бежанците при
Министерския съвет за присъждане на разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията да се връчат чрез профила в ЕПЕП на адвоката на ищеца и чрез профила в
ССЕВ на ответната ДАБ.
Указва на страните, че при подаване на касационна жалба към същата следва да бъде
приложен документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 30 лв. /като в
документа се посочи номера на делото на САС/, както и да бъде приложено изложение по
чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8