№ 1021
гр. Бургас, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Мария Н. Тошева
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело
№ 20222100501232 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК и сл.ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК-
*********,подадена от пълномощника юрисконсулт Радина Илиева против съдебно
решение №55 от 07.04.2022г.,постановено по гр.д.№1213/2021г.по описа на КРС,допълнено
и поправено с решение №129 от 04.07.2022г. в ЧАСТТА,с която районният съд е
ОТХВЪРЛИЛ исковете на въззивното дружество срещу ответницата Д. С. Д. над уважения
размер от 794.48 лева до претендирания размер от 851.43 лева-главница по договор за
кредит и неизплатено договорно възнаграждение в размер на 322.77 лева.
В останалата отхвърлителна част въззивникът е заявил,че не обжалва решението,не
е постъпила въззивна жалба и срещу решението по чл.247 ГПК.
Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна Д. С. Д.,като в
законоустановения срок не е постъпил писмен отговор.
Във въззивната жалба се прави оплакване за неправилност на решението на КРС в
обжалваните части. Оспорен е основният извод на районния съд ,че договорното
възнаграждение в размер на 322.77 лева не е дължимо от ответницата,тъй като процесният
договор за потребителски кредит заобикаля императивните изисквания на чл.19 ал.4
ЗПК,като са изложени аргументи в подкрепа на становището,че договорът отговаря на
всички законови императивни изисквания. Въззивникът счита,че в процесния договор е ясно
посочена методиката на формиране на ГПР,като подобно изискване има единствено при
наличие на РЛП- по арг.на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК ,като в случая е спазена и разпоредбата на
чл.19 ал.4 ЗПК ,предвид уговорения глобален фиксиран размер на ГПР- 38.30%.
Уговореният ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите
нрави.По отношение противоречието с добрите нрави са изложени подробни правни
аргументи и е направен анализ на съдебната практика преди и след изменението на чл.19
1
ал.4 ЗПК.По отношение на ГПР се сочи,че към момента на сключване на договора той не е
надхвърлял петкратния размер на законната лихва.Като неправилен е оспорен и изводът на
КРС,че договорното възнаграждение не е дължимо,тъй като в уговорения между страните
ГПР не е включено възнаграждението за пакета допълнителни услуги.Прави довод,че
разходите за пакета допълнителни услуги не следва да се приемат като част от общите
разходи по кредита и те не се включват при изчисляването на ГПР,защото изборът и
закупуването на пакета допълнителни услуги не е било задължително условие за получаване
на потребителски кредит. Излага подробно твърдения,че дружеството,като добросъвестен
кредитор е предоставило пълна преддоговорна информация на кредитополучателя,той е бил
запознат и с цената на пакета допълнителни услуги и относително осведомен
потребител,който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници,може да прецени без
затруднение напълно точно ефекта за него от сключване на договор за потребителски
кредит,ведно със споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги.Същественото е,че в своята съвкупност предоставената информация не накърнява
способността на потребителя да вземе търговско решение-т.е.не е налице съществено
изменение на икономическото му поведение. Оспорва като неправилно и неоснователно
направеното прихващане от съда,като намира за противоречив изводът,че нищожността на
клаузата за пакет от допълнителни услуги не следва да влече нищожността на целия
договор,а след това приема,че договорът е недействителен на основание чл.23 ЗПК.Заявява
становище,че с част от платената по договора сума от 56.95 лева е погасена част от
действително дължимото договорно възнаграждение,поради което след прихващане на
платената главница- 30.36 лева и възнаграждение за допълнителни услуги- 80.50
лева,платени суми по лихви за забава-7.71 лева и такси- 30 лева,остава неизплатено
възнаграждение за главница в размер на 851.43 лева,като следва да се присъди в полза на
въззивника и претендираното договорно възнаграждение- 322.77 лева. Моли решението на
КРС да бъде отменено в обжалваните части и съдът да уважи исковата претенция в
горепосочените размери.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
В съдебно заседание въззивното дружество ,редовно уведомено,не се представлява.
Представено е писмено становище от пълномощника му,с което се поддържа въззивната
жалба,няма доказателствени искания,претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемата Д.,редовно уведомена,не се явява и не се
представлява.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
При служебната проверка на обжалваното съдебно решение по реда на чл.269 ГПК,
въззивният съд го намери за валидно и допустимо в обжалваната част.
По основателността на въззивната жалба съдът намери следното:
Ищецът е предявил срещу ответницата искове с правно основание чл.422 вр.с чл.415
ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД,чл.86 ЗЗД,като е претендирал да бъде установено по отношение на
ответницата Д. С. Д.,че дължи на ищеца „Профи Кредит България“ЕООД на основание
сключен договор за потребителски кредит суми,за които е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№738/2021г.по описа на КРС.
Районният съд е приел,че договорът за потребителски кредит е недействителен и на
основание чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,която
в случая е 794.48 лева.Искът е уважен само за главницата в размер от 794.48 лева и е
отхвърлен за разликата над уважения размер до претендирания размер на главницата от
969.64,както и по отношение претендираните договорна и законна лихви и възнаграждение
за закупен пакет „допълнителни услуги“ .
Решението на КРС в частта,с която съдът е приел,че споразумението за закупен
пакет допълнителни услуги е недействително съглашение между страните,тъй като
противоречи на чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК не е обжалвано от ищеца. Въззивникът обаче счита,че
нищожността на споразумението не следва да води до извод,че целият договор е
2
нищожен,тъй като разходите за пакета допълнителни услуги не следва да се приемат като
част от общите разходи по кредита и те не следва да се включват при изчисляването на
ГПР,както е приел районният съд, защото изборът и закупуването на пакета допълнителни
услуги не е било задължително условие за получаване на потребителски кредит.
В отговор на оплакванията във въззивната жалба БОС посочва,че договорите следва
да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност,като
до нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна
упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки "допълнителни
условия" за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и
привидно право на избор. По този начин се постига и скрито увеличаване на
възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя,както е приел КРС,
което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и би довело до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите
лихва. Чрез поемане на задължение за заплащане на ежемесечна вноска по споразумението
за предоставяне на допълнителни услуги,които потребителят не е ползвал, той на практика
бива задължен да заплаща суми в размер,почти равен на месечната му вноска по кредита,в
резултат на което договореният ГПР по договора надхвърля максималният размер от
50%.Правилно в тази връзка КРС е приел,че по този начин се стига до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР. По гореизложените
съображения БОС споделя становището на районния съд, че в действителност ГПР
надхвърля максималния размер ,като не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в
договор,надвишаващи определените размери по чл.19 ал.4 ЗПК се считат за нищожни.
От съдържанието на договора е видно също така,че в в него няма ясно разписана
методика на формиране на ГПР досежно компонентите му. Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Следователно,ГПР
представлява величина,която се формира по методика,императивно заложена в ЗПК относно
възможните компоненти и кредиторът следва да посочи в договора съставните
елементи,които участват във формирането на ГПР,като е без значение дали ГЛП е фиксиран
или променлив. Неоснователно е възражението,че възнаграждението,което потребителят се
е задължил да заплаща по споразумението за предоставяне на допълнителни услуги не
представлява общ разход по кредита. По смисъла на чл.19 ал.1 ЗПК и легалното
определение,дадено в §1 т.1 на ЗПК общ разход по кредита представляват всички разходи
по кредита,включително лихви,комисионни,такси и всички видове разходи,пряко свързани с
договора за потребителски кредит,известни на кредитора и дължими от потребителя,в това
число и разходите за допълнителни услуги,включително и в случаите,когато предоставянето
на кредита е в резултат на прилагане на търговски клаузи и условия. Месечното
възнаграждение,което потребителят се е задължил да заплаща на кредитора по
споразумението за допълнителни услуги,/които не са предоставени/включено и в
погасителния план, също представлява общ разход по кредита по смисъла на ЗПК,който не е
бил включен от кредитора при изчисляването на ГПР. С непосочването на допусканията,
използвани при изчисляването на ГПР по определения в закона начин и изключването на
сумата, дължима от потребителя по споразумението от общия разход по кредита/без това
изключване да е изрично и ясно посочено в договора/ са нарушени императивните
изисквания на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
При това положение въззивният съд споделя становището, че договорът за кредит се
явява недействителен на основание чл.22 ЗПК поради неспазване на императивните
3
изисквания на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Правилен е крайният извод на КРС,че на основание чл.23
ЗПК ответницата дължи връщане само на чистата стойност на кредита,в какъвто смисъл е и
постановеното решение.
В допълнение въззивният съд намира за необходимо да посочи,че ищецът е представил
всички документи,включително договора и ОУ с удостоверяване,че представляват
електронни документи по смисъла на чл.3 ал.1 от ЗЕДЕУУ,подписани са чрез електронен
подпис,който има правната сила на саморъчен подпис,съгласно подписана декларация и
чл.13 ал.4 от ЗЕДЕУУ.
Съгласно чл.3 ал.2 от ЗЕДЕУУ писмената форма се смята за спазена,ако е съставен
електронен документ,съдържащ електронно изявление, а чл.13 ал.4 ЗЕДЕУУ
регламентира,че правната сила на електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис,когато това е уговорено между страните. Според чл.3.4 от ОУ подписаните от
клиента чрез клиентски портал документи,в т.ч.и договорът става чрез въвеждане на код за
подпис и команда „подпиши“ и притежават същата валидност,както при саморъчен подпис
на хартиен носител. Клаузата на чл.3.5 от ОУ гласи,че кредиторът потвърждава сключването
на ДПК и споразумението чрез изпращането им,ведно с приложенията на посочения от
клиента имейл адрес,в PDF файлове на траен носител,както и в персоналния акаунт на
клиента в клиентския портал. По делото обаче не са представени доказателства за
осъществената електронна кореспонденция между кредитора и потребителката Д.
Д.,съдържаща обективирани насрещни електронни волеизявления на страните. Тъй като
районният съд не е дал указания на ищеца,че не сочи доказателства за сключването на
договора в писмена форма на друг траен носител по смисъла на чл.10 ал.1 ЗПК и по смисъла
на ЗЕДЕУУ /електронните волеизявления на страните/, тези процесуални пропуски
въззивният съд посочва само за пълнота на изложението.
По изложените мотиви, БОС намери въззивната жалба на ищеца за неоснователна,а
обжалваното решение- за правилно и законосъобразно,поради което същото следва да бъде
потвърдено в обжалваната отхвърлителна част.
С оглед изхода от въззивното обжалване,въззиваемата Д. има право на присъждане на
разноски,но такива не са направени ,поради което и съдът не присъжда разноски.
Водим от горните мотиви,Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №55 от 07.04.2022г.,постановено по гр.д.
№1213/2021г.по описа на КРС,допълнено и поправено с решение №129 от 04.07.2022г.в
обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4