Определение по дело №319/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК.

В исковата си молба ищецът „И А. Б. Л.” Е. Г. твърди, че на основание заявление по чл.417 от ГПК, Районен съд - К. е издал заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист въз основа на издаден запис на заповед срещу издателя „В. 9. О. и авалистите – А. Н. П. и Н. А. П.. Ответниците „В. 9. О. и Н. А. П. подали възражения срещу издадената заповед за изпълнение, поради което за ищеца бил правен интерес от установяване съществуването на вземането му. Твърди, че по силата на запис на заповед от 19.05.2008 г. „В. 9. О. безусловно и неотменимо се е задължило да плати сумата от 32 536.87 еврона „И А. Б. Л.” Е., с предишно наименование „И Е. Д. Л.” Е., като записът на заповед бил освободен от протест и платим на предявяване и бил авалиран при условията, при които е издаден от съдлъжниците -А. Н. П. и Н. А. П.. С Нотариална покана № 128/17.06.2011 година записът на заповед бил предявен за плащане на длъжника „В. 9. О., а с Нотариална покана № 7/06.10.2011 година записът на заповед бил предявен за плащане на авалиста Н. А. П.. Твърди също, чеиздаденият запис на заповед обезпечава изпълнение на задължения по договор за финансов Л. № 005489-001/19.05.2008 година, сключен между „И А. Б. Л.” Е. (с предишно наименование „И Е. Д. Л.” Е.) и „В. 9. - О.. Съгласно Общите условия по договори за финансов Л., лизингодателят „И А. Б. Л.” Е. се задължил да придобие движима вещ, посочена от лизингополучателя, и да позволи на лизингополучателя да я ползва за предварително определен срок срещу заплащане на лизинговата цена. Твърди, че лизингодателят е изпълнил задължението си да придобие и предостави на лизингополучателя за използване посочения в договора актив. Задължение на лизингополучателя било да заплаща на лизингодателя лизинговата цена така, както е уговорена. Лизингополучателят преустановил плащането на дължими вноски по договора за Л., поради което с уведомление от 01.03.2010 година до „В. 9. - О., договорът за Л. бил прекратен. Твърди, че съгласно чл. 6, т. 9 от Общите условия и чл. 2, т. 7 от договора за Л., лизингодателят е издал фактури за дължимите плащания, като към датата на прекратяване на договора останали неплатени задължения по 26 (двадесет и шест) броя фактури, както следва: фактура № 37542/08.08.2008 г. на стойност 1 814.91 лева, от които била заплатена сума в размер на 314.22 лева, фактура № 39919/ 10.09.2008 г. на стойност 1 813.25 лева, фактура № 8550/15.09.2008 г. на стойност 141.11 лева, фактура № 42314/09.10.2008 г. на стойност 1 811.59 лева, фактура № 44662/07.11.2008 г. на стойност 1 817 лева, фактура № */04.12.2008 г. на стойност 256.76 лева, фактура № 46961/ 09.12.2008 г. на стойност 1 796.28 лева, фактура № 49192/09.01.2009 г. на стойност 1767.35 лева, фактура № 51420/09.02.2009 г. на стойност 1741.46 лева, фактура № 53578/10.03.2009 г. на стойност 1739.87 лева, фактура № 55709/08.04.2009 г. на стойножст 1738.24 лева, фактура № 57797/11.05.2009 г. на стойност 1736.61 лева, фактура № 59864/ 10.06.2009 г. на стойност 1734.94 лева, фактура № 14204/29.06.2009 г.на сотйност 200 лева, фактура № 14406/09.07.2009 г. на стойност 450 лева, фактура № 61909/09.07.2009 г. на стойност 1733.32 лева, фактура № 63913/10.08.2009 г. на стойност 1731.64 лева, фактура № 65907/ 09.09.2009 г. на стойност 1729.97 лева, фактура № 67815/09.10.2009 г. на стойност 1728.31 лева, фактура № 16517/06.11.2009 г. на стойност 173.93 лева, фактура № 69706/12.11.2009 г. на сотйност 1726.63 лева, фактура № 71572/07.12.2009 г. на стойност 1724.91 лева, фактура № */ 28.12.2009 г. на стойност 320.95 лева, фактура № 73375/11.01.2010 г. на стойност 1723.23 лева, фактура № 75130/04.02.2010 г. на стойност 1721.50 лева и фактура № 76901/10.03.2010 г. на стойност 1719.77 лева. Ищецът твърди също, че има срещу ответниците „В. 9. О. и Н. П. валидно и изискуемо вземане в размер на 45 411.10 лева, представляваща сбор на дължимите суми по посочените в исковата молбаи изброени по – горе26 броя фактури, която сума представлява дължима сума по издадения запис на заповед, обезпечаващ задълженията на ответниците по посочения договор за финансов Л..

Ответникът „В. 9. О. Г.К., в представен по делото отговор, изразява становище за недопустимост на предявения иск, поради това, че записът на заповед не бил безусловно задължение, а обезпечение по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 година. Алтернативно счита иска за неоснователен, тъй като бил върнал на ищеца вещта, предмет на този договор, а стойността на върнатата вещ била приспадната от задължението. Твърди също, че с издаването на запис на заповед от 19.05.2008 година, дружеството не се е задължило безусловно и неотменимо да плати на ищеца сумата от 32 536.87 евро, а е бил подписан от А. П. като представляващ дружеството под условие, че с него ще се съберат само суми, които не са платени по лизинговия договор. Исканата сума не съответствала, нито по лизинговия договор, нито на записа на заповед, тъй като не отчитала плащането му към лизингодателя в размер на 10 446.57 лева, която сума била платена еднократно за вещта- предмет на лизинговия договор. Правото да се задържи първоначалната вноска от 10 446.57 лева, платена от дружеството, било по лизинговия договор, но не и по записа на заповед. Твърди също, че по записа на заповед е поето зÓдължение да се плати само неплатеното по договора за Л., поради което записа на заповед от 19.05.2008 година за сумата от 32 536.87 евро е нищожна едностранна сделка, сключена в противоречие със закона. В съдебно заседание, Ч. своя управител, моли съда да отхвърли иска като несонователен.

Ответникът Н. А. П., в представен по делото отговор, изразява становище за недопустимост и неоснователност на иска. Твърди, че записът на заповед, подписан от него е нищожна едностранна сделка, тъй като по него той не е поел безусловно обещание да плати сумата, посочена в него, а само е обезпечил бъдещо вземане на ищеца по договор за Л.. Счита, че записът на заповед е нищожно волеизявление за Н. А. П., поради липса на воля за задължаване по него и поради противоречие със закона, като нищожната едностранна сделка не е породила задължение за ответника да заплати сумата по записа на заповед. Твърди също, че ищецът не е доказал, че е поемател по записа на заповед, доколкото не е доказал, че поемателят и ищецът са едно и също лице. Твърди също така, че непредявяването на записа на заповед на издателя му, изключва задължението на авалиста да плати задължението на издателя. Твърди, че ищецът приносител е загубил правото си по записа на заповед срещу авалиста Н. П., съгласно чл. 514, ал.1, т.1 и 2 от ТЗ. Счита, че установяването на вземания по договора за Л. в настоящото производство не са предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, поради което в производството следва да се установява само вземането по записа на заповед. Твърди също, че ответникът не дължи суми по договора, тъй като съгласно чл.342, ал. 2 от ТЗ, лизингодателят имал право на възнаграждение само за ползване на вещта му от лизингополучателя. Освен това след предаване на вещта на лизингодателя последния нямал основание да получава възнаграждение. Твърди също така, че „В. 9. О. е платил по договора сумата от 10 446.57 лева, с която сума лизингодателят е придобил вещта - предмет на договора и сумата следва да се върне на лизингополучателя, а в случай, че сумата от 10 446.57 лева не е за покупка на вещта, лизингополучателят е платил авансово лизинговите вноски поне до месец декември 2008 година, без вноските за месец май, юни и юли, признати за платени от ищеца. В представена по делото от процесуалния му представител писмена защита моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.

Окръжният съд, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

От приетите по делото като доказателства: заповед № 293 от 24.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, определение № 64 от 22.01.2013 г. по ч.Г.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – К. и съобщение от 22.01.2013 г. по ч.Г.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – К., се установява, че въз основа на подадено от „И Е. Д. Л.” Е. Г. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК е било образувано ч.Г.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – К., по което е издадена заповед № 293 от 24.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК срещу ответниците „В. 9. О. Г.К. и Н. А. П., както и срещу лицето А. Н. П., за сумата 23 218.33 евро, представляваща неизпълнено парично задължение по запис на заповед от 19.05.2008 г., ведно със законната лихва от 28.12.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата 1 993.15 лева, представляваща разноски по делото. С разпореждането си Кърджалийският районен съд е постановил незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист. Установява се също така, че в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответниците „В. 9. О. Г.К. и Н. А. П. са подали възражение срещу заповедта за изпълнение, както и че с определение № 64 от 22.01.2013 г. Кърджалийският районен съд е спрял принудителното изпълнение на заповед № 293 от 24.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.Г.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – К. и е указал на заявителя „И Е. Д. Л.” Е. Г. да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 от ГПК. В изискуемия от закона срок ищецът „И А. Б. Л.” Е. е предявил иск по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане на „И А. Б. Л.” Е. от „В. 9. О. и Н. А. П. в размер на левовата равностойност на 23 218.33 евро, а именно - 45 411.10 лева по запис на заповед от 19.05.2008 година, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.Г.д.№ 2456/2011 г. на Кърджалийския районен съд. В тази връзка, от направена справка в Търговския регистър се установява, че „И Е. Д. Л.” Е. е предишното наименование на ищеца по делото „И А. Б. Л.” Е..

От гореизложеното се установява, че са налице процесуалните предпоставки за предявяване на иск с правно основание чл.422 от ГПК за съществуване на претендирано вземане, а именно – издадена заповед за незабавно изпълнение, подадено възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение.

По делото е приет като доказателство заверено копие от запис на заповед от 19.05.2008 г. за сумата от 32 536.87 евро, с издател ответникът „В. 9. О., който се е задължил да плати на „И Е. Д. Л.” Е. сумата от 32 536.87 евро, като е посочено, че записът на заповед е платим на предявяване, както и че същият следва да бъде предявен за плащане не по – късно от 20.06.2011 г. В записа на заповед е посочено място на плащане и място на издаване. Видно от цитираният запис на заповед, същият е авалиран при условията, при които е издаден, от ответника по делото Н. А. П. и от лицето А. Н. П.. Във връзка със записа на заповед, признава се, че същият е подписан от ответниците „В. 9. О. и Н. А. П..

От изложеното се установява, че записът на заповед от 19.05.2008 г. съдържа всички изискуеми от разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити, а именно – в текста на документа е включено наименованието “запис на заповед”, безусловно обещание на издателя да плати на поемателя определена сума пари, падеж на вземането, място на плащане, името на поемателя, дата и място на издаването, подпис на издателя, поради което следва да се приеме, че менителничния ефект е редовен от външна страна акт. Впрочем, възражения в тази насока – срещу формата или съдържанието на записа на заповед, ответниците не правят.

От приетите по делото като доказателства заверени копия от нотариална покана с рег. № 4193/17.06.2011 година и нотариална покана с рег.№ 7538/06.10.2011 г., и двете на нотариус с рег.№ 251, се установява, че записът на заповед от 19.05.2008 г. е предявен за плащане на „В. 9. О. на 06.07.2011 г., а на авалиста Н. А. П. е бил предявен за плащане на 31.10.2011 г. В тази връзка, с оглед довода на ответниците, направен в отговора на исковата молба, следва да се отбележи че предявяването на записа на заповед за плащане не е необходимо, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане. Предявяването за плащане е предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението.

Във връзка с предявения иск и установяване съществуването на заявеното в заповедното производство вземане в размер на исковата сума, ищецът твърди, че издаденият запис на заповед от 19.05.2008 г. обезпечава изпълнение на задължения по договор за финансов Л. № 005489-001/19.05.2008 г., сключен между „И А. Б. Л.” Е. (с предишно наименование „И Е. Д. Л.” Е.) от една страна и „В. 9. О. от друга страна. В тази насока е приет като доказателство договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 г., сключен между „И А. Б. Л.” Е. (с предишно наименование „И Е. Д. Л.” Е.), в качеството му на лизингодател, и „В. 9. О., като лизингополучател, с който лизингодателят се е задължил да придобие и достави на лизингополучателя за използване посочена в договора движима вещ срещу заплащане на лизинговата цена в размери и на дати, посочени в чл.2 от договора за Л. и съгласно Погасителен план. Обстноятелството, че процесния запис на заповед има гаранционно – обезпечителна функция по отношение задълженията на лизингополучателя по договора за Л. не се оспорва от ответниците. Така в представените по делото писмени отговори ответникът „В. 9. О. сочи, че записът на заповед е обезпечение по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 година, а ответникът Н. А. П. сочи, че със записа на заповед, подписан от него като авалист, е обезпечил бъдещо вземане на ищеца по договор за Л.. Впрочем, обстоятелството, че записът на заповед от 19.05.2008 г. обезпечава изпълнение на задълженията по договор за Л. № 005489 – 001 от 19.05.2008 г. се установява изрично от договора за Л., в чл.2.15. от който изрично е посочено, че обезпечение по него е запис на заповед, а така също и от обстоятелството, че записът на заповед е издаден на датата, на която е подписан и самият договор – 19.05.2008 г., както и че суýата по менителничния ефект – 32 536.87 евро, напълно съвпада с общо дължимата сума по договора за Л., посочена в Погасителния план – приложение към договора, и представляваща сбор от лизинговите вноски, състоящи се от главница и лихва.

Предвид изложеното, неоснователни са доводите на ответниците, че записът на заповед от 19.05.2008 г. представлявал нищожна едностранна сделка, сключена в противоречие със закона, поради това, че с издаването му дружеството не се било задължило безусловно и неотменимо да плати на ищеца сумата от 32 536.87 евро, тъй като записът на заповед бил обезпечение на договора за Л., а ответникът Н. А. П. не бил поел безусловно обещание да плати сумата, посочена в записа на заповед, а само обезпечил бъдещо вземане на ищеца по договор за Л.. Видно от самият запис на заповед, дружеството – издател се е задължило безусловно и неотменимо да плати на поемателя посочената в записа на заповед сума, като в същият не е посочено основанието (каузата) за поетото обещание за плащане. Впрочем, менителничния ефект би бил недействителен съгласно чл.535, т.2 от ТЗ, ако в документа поетото обещание е обвързано със съществуването на кауза. От друга страна, обстоятелството, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задълженията по договора за Л., не прави записа на заповед недействителен, тъй като менителничната сделка може да се сключи във връзка с друга каузална сделка. При поето задължение за плащане по менителничния ефект каузата съществува, но стои извън съдържанието на документа. Впрочем, постоянна е практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения – № 149 от 05.11.2010 г. по т.д.№ 49/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 5 от 02.02.2012 г. по т.д.№ 75/2011 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 173 от 12.01.2011 г. по т.д.№ 901/2009 г. на ВКСС, І т.о., съгласно която в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, ищецът – заявител в заповедното производство, при направено възражение от ответника – длъжник, следва да докаже наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед. В случая, ищецът още в исковата си молба е посочил каузалното проотношение – договор за Л., за обезпечаване изпълнението на което е издаден процесния запис на заповед, което обстоятелство не се оспорва от ответниците.

Във връзка с гореизложоното, неоснователен е доводът на ответника Н. А. П., поддържан в представения по делото писмен отговор, че в настоящото производство не следва да се установяват вземания по договора за Л., а само вземания по записа на заповед. Съгласно цитираната по – горе задължителна практика на ВКС, в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК ищецът – заявител в заповедното производство, при въведен довод за наличие на каузално правоотношение, не е достатъчно да докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, но следва да докаже фактите, от които вземането произтича, пораждането на задължението по каузалната сделка, а ответникът – погасяването му. В този смисъл е и решение № 121 от 1.07.2009 г. на ВКС по т.д.№ 55/2009 г., ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, съгласно което право на кредитора е да предяви иска, основан на менителничните му права, но при този иск той трябва да докаже съществуването на вземането си и неговия размер. В същото е прието, че макар и абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за заплащане на определена сума.

Неоснователни са и доводите на ответника Н. А. П. относно предявяването на записа на заповед. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2004 г., ОСТК, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане. По своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед за плащане. Непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя. Предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица-джирантите и техните авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист.

Впрочем, по отношение на доводите на ответника Н. А. П. – авалирал задължението по записа на заповед като поръчител, релевирани в представения от него писмено отговор, следва да се посочи следното: Авалът е самостоятелно задължение, което възниква единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, независимо от задължението, което обезпечава. В тази връзка авалистът не може да противопоставя на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът (издател на записа на заповед) би могъл да направи поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Задължението на менителничния поръчител не е акцесорно, а самостоятелно и независимо от менителничното задължение, за което е дадено. Аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл.485, ал.2 от ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението за което е дадено е недействително по каквото и да е причина, освен поради недостатък във формата. В този смисъл е решение № 5 от 9.02.2010 г. на ВКС по т.д.№ 268/2009 г. ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.

С оглед изложеното дотук, релевантно по делото е обстоятелството съществува ли заявеното в заповедното производство вземане на ищеца, за което е издаден процесния запис на заповед, с който се обезпечава изпълнение на задълженията по договора за Л., и какъв е неговия размер, респективно – погасено ли е същото. В тази връзка, от заключението на назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза, която не се оспорав от страните и се възприема изцяло от съда, се установява, че задължението на „В. 9. О. по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 г., към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно описаните в исковата молба 26 броя фактури, е в общ размер на 35 848.62 лева, от която сума 34 562.63 лева е задължението по лизинговите вноски, съгласно 20 броя подробно посочени фактури, 965.04 лева – задължение за неустойки по 4 броя фактури - № 8550/15.09.2008 г., № 14204/29.06.2009 г., № 14406/09.07.2009 г. и № 16517/06.11.2009 г., представляващи част от общо претендираните в исковата молба 26 броя фактури и 320.95 лева – задължение за застраховка, съгласно фактура № */28.12.2009 година. Вещото лице е констатирало и начислени неустойки към 20.03.2010 г. в размер на 9 562.50 лева, като общо дължимата сума по счетоводните регистри на ищеца по договора за Л. към 28.12.2011 г. е в размер на 45 411.12 лева, представляваща сбор от сумите 35 848.62 лева (по претендираните с исковата молба 26 броя фактури) и 9 562.50 лева.

Във връзка с констатациите на вещото лице, несъстоятелен е довода, че платената от ответника „В. 9. О. в полза на лизингодателя сума в размер на 10 446.57 лева представлявала цената на лизинговия актив и същата не била отчетена от лизингодателя. На първо място, не е спорно, че собствеността върху актива, предмет на договора за Л., не е била прехвърлена нито на лизингополучателя „В. 9. О., нито на авалиста на издадения запис на заповед – Н. А. П.. Освен това, от назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че сумата от 10 446.57 лева представлява първоначална вноска, изплатена от „В. 9. О. на лизингодателя и че същата е взета предвид при определяне размера на дължимите лизингови вноски. Впрочем, обстоятелството, че сумата от 10 446.57 лева представлява изплатена първоначална вноска се признава и от ответника „В. 9. О. в представения по делото писмен отговор, в който изрично се сочи, че правото да се задържи първоначалната вноска от 10 446.57 лева, платена от дружеството, било по лизинговия договор, но не и по записа на заповед.

Несонователен е и довода на ответника „В. 9. О., че след като е върнал на ищеца вещта, предмет на договора за Л., стойността на върнатата вещ следва да се приспадне от задължението. Фактът на връщане на лизинговата вещ, установен от представения по делото приемо предавателен протокол от 24.03.2010 г., е ирелевантен за дължимостта на лизинговите вноски, доколкото последните се претендират до датата на прекратяване на договора за Л., която предшества датата на връщане на лизинговата вещ.

При така установените по делото обстоятелства, предвид заключението на назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза и с оглед твърдението в исковата молба, че претендираната сума от 45 411.10 лева представлява сбор на дължимите суми по посочените в исковата молба26 броя фактури – видно от молба с В.№ 1590/27.03.2013 г., съдът съобрази следното:

На първо място, от изложените в исковата молба обстоятелства, касаещи претендирани задължения по посочените 26 броя фактури, е видно, че не се претендират неустойки съгласно договора за Л., представляващи 0.1% върху задължението от датата, на която е трябвало да бъде платено до датата на която е постъпило плащане, които неустойки съгласно заключението на вещото лице са в размер на 9 562.50 лева. Това се установява изрично от твърдението, че неплатените задължения са по посочените в исковата молба 26 фактури, както и от изложените обстоятелства в тази насока, сочещи какво представляват тези задължения и какъв е техния размер. Така, от изложените в исковата молба обстоятелства е видно, че се претендират неплатени задължения по договора за Л. от 19.05.2008 г. представляващи: 1.) неплатени лизингови вноски, съгласно 20 броя фактури, на обща стойност 34 562.63 лева, 2.) задължение за неустойки съгласно 4 броя фактури – № 8550/ 15.09.2008 г., № 14204/29.06.2009 г., № 14406/09.07.2009 г. и № 16517/ 06.11.2009 г., общо в размер на 965.04 лева и 3.) задължения за застраховка „имущество”, съгласно 2 броя фактури - № *********/ 04.12.2008 г. и № */28.12.2009 г., на обща стойност 577.71 лева. Или, сборът от претендираните като дължими суми по посочените в исковата молба 26 фактури е 36 105.38 лева, а не 45 411.10 лева.

На следващо място, дори и да се приеме, че в претендираната от ищеца сума от 45 411.10 лева са включени и неустойки в размер на 9 562.50 лева, така както са установени от вещото лице, въпреки липсата на твърдения в тази насока, то съдът намира, че по делото не се установява дължимостта на тази сума на основанието, на което е заведен настоящия иск. От гореизложеното се установи, че процесният запис на заповед от 19.05.2008 г., послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение, обезпечава изпълнение на задълженията на „В. 9. О. по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 г. за заплащане на лизинговите вноски, състоящи се от главница и лихва. Това се установява по един несъмнен начин от факта, че сумата по менителничния ефект – 32 536.87 евро, напълно съвпада с общо дължимата сума по договора за Л., посочена в Погасителния план – приложение към договора, видно от която същата представлява сбор от лизинговите вноски, състоящи се от главница и лихва. С други думи, издаденият запис на заповед не обезпечава други вземания по договора за Л., в това число – вземания за неустойки, застраховки и др., извън посочените по – горе вземания за лизингови вноски.

Поради изложеното, неоснователен е предявения иск и за сумата от 965.04 лева, представляваща задължение за неустойки съгласно 4 броя фактури – № 8550/ 15.09.2008 г., № 14204/29.06.2009 г., № 14406/ 09.07.2009 г. и № 16517/ 06.11.2009 г., както и за претендираните задължения за застраховка „имущество”, съгласно 2 броя фактури - № *********/04.12.2008 г. и № */28.12.2009 г., на обща стойност 577.71. Впрочем, по отношение на фактура № *********/04.12.2008 г. на сотйност 256.76 лева, посочена в позиция № 6 на исковата молба, вещото лице в своята констативна част установява, че същата е изцяло заплатена и като такава не е дължима.

Ето защо, съдът намира предявения против ответниците иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за доказан и като такъв – основателен, за сумата от 34 562.63 лева, представляваща общия размер на дължимите лизингови вноски по договора за Л. от 19.05.2008 г., за обезпечение на който е издаден процесния запис на заповед, съгласно посочените в исковата молба и заключението на вещото лице 20 броя фактури, а именно: по фактура № 37542/08.08.2008 г. – 1 326.76 лева, по фактура № 39919/ 10.09.2008 г. – 1 813.25 лева, по фактура № 42314/09.10.2008 г. –1 811.59 лева, по фактура № 44662/07.11.2008 г. – 1 817 лева, по фактура № 46961/ 09.12.2008 г. – 1 796.28 лева, по фактура № 49192/09.01.2009 г. – 1767.35 лева, по фактура № 51420/09.02.2009 г. – 1741.46 лева, по фактура № 53578/10.03.2009 г. – 1739.87 лева, по фактура № 55709/ 08.04.2009 г. – 1738.24 лева, по фактура № 57797/11.05.2009 г. – 1736.61 лева, по фактура № 59864/10.06.2009 г. – 1734.94 лева, по фактура № 61909/09.07.2009 г. – 1733.32 лева, по фактура № 63913/10.08.2009 г. - 1731.64 лева, по фактура № 65907/09.09.2009 г. – 1729.97 лева, фактура № 67815/09.10.2009 г. – 1728.31 лева, фактура № 69706/12.11.2009 г. –1726.63 лева, по фактура № 71572/07.12.2009 г. – 1724.91 лева, по фактура № 73375/11.01.2010 г. – 1723.23 лева, по фактура № 75130/ 04.02.2010 г. – 1721.50 лева и по фактура № 76901/10.03.2010 г. –1719.77 лева.

Поради изложеното, следва да се признае за установено съществуването на вземане на „И А. Б. Л.” Е. Г. от „В. 9. О. Г.К. и Н. А. П. в размер на 34 562.63 лева по запис на заповед от 19.05.2008 г., обезпечаващ изпълнение на задълженията на „В. 9. О. Г.К. по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 г. за заплащане на лизингови вноски.

В останалата си част и за разликата от 34 562.63 лева до общо претендирания размер от 45 411.10 лева, искът е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

При този изход на делото – основателност на иска за сумата от 34 562.63 лева от общо претендираната сума в раземр на 45 411.10 лева, на ищеца се следват разноски в размер на 1 992.64 лева, а на ответниците се следват разноски в размер на 329.68 лева, поради което и по компенсация следва да се осъдят ответниците да заплатят на ищеца разноски по делото в размер на 1 662.96 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.422 от ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане на „И А. Б. Л.” Е. със седалище и адрес на управление в Г. 1. Р. С., Б.Ц. О. № *, ЕИК *, от „В. 9. О. със седалище и адрес на управление в Г.К., ул.”М.” № *, В.А, .*, *.*, ЕИК * и Н. А. П. с адрес в Г.К., ул.”М.” № *, В.*, .*, А.*, с ЕГН *, с адрес за кореспонденция по делото – Г.К., ж.к.”В.” Б.Х. Б. № *, Т. п. о.на „В. 9. О., в размер на 34 562.63 лева по запис на заповед от 19.05.2008 г., обезпечаващ изпълнение на задълженията на „В. 9. О. Г. К. по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 г. за заплащане на лизингови вноски, за което вземане е издадена заповед № 293 от 24.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.Г.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – К., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, за признаване за установено съществуването на вземане на „И А. Б. Л.” Е. Г. от „В. 9. О. Г. К. и Н. А. П. от Г.К., по запис на заповед от 19.05.2008 г., обезпечаващ изпълнение на задълженията на „В. 9. О. Г. К. по договор за Л. № 005489-001/19.05.2008 г. за заплащане на лизингови вноски, ЗА РАЗЛИКАТА от 34 562.63 лева до 45 411.10 лева, за което вземане е издадена заповед № 293 от 24.01.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.Г.д.№ 2456/2011 г. по описа на Районен съд – К., като неоснователен.

ОСЪЖДА „В. 9. О. със седалище и адрес на управление в Г. К., ул.”М.” № *, В.*, .*, А.*, ЕИК * и Н. А. П. с адрес в Г.К., ул.”М.” № *, В.*, .*, А.*, с ЕГН *, с адрес за кореспонденция по делото – Г. К., ж.к.”В.” Б.Х. Б. № *, Т. п. о. на „В. 9. О., да заплатят на „И А. Б. Л.” Е. със седалище и адрес на управление в Г. *. Р. С., Б.Ц. О. № *, ЕИК *, разноски по делото в размeр на 1 662.96 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :