Р Е Ш Е Н И Е
№ 121 16.01.2019 година град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският районен съд
ХХ граждански състав
На десети декември две хиляди и осемнадесета
година
В публично заседание в следния състав:
Председател: И. Дечев
при секретаря Ани С.
като разгледа докладваното от съдията И. Дечев
гражданско дело № 2618
по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск от В.П.М.,
ЕГН ********** *** против В.А.Т., ЕГН ********** ***, А.П.М., ЕГН ********** ***,
Х.В.А., ЕГН ********** ***, Т.В.А., ЕГН ********** *** и А.В.С., родена на ***г.,
гражданка на Р.Ф., с адрес гр.Б. за приемане за установено, че ищецът е
собственик на ¼ ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен
обект с идентификатор *****.***.***.*.**, с адрес гр.Б., находящ се в сграда 4,
разположена в поземлен имот с идентификатор *****.***.***, предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в
документа площ: 54.48 кв.м., прилежащи части: избено помещение 39 I от 4.65 кв.м. и 0.825% ид.ч. от
сградата и от правото на строеж върху терена, при съседни самостоятелни обекти:
на същия етаж: *****.***.***.*.**, *****.***.***.*.**, под обекта: *****.***.***.*.**
и над обекта: *****.***.***.*.**, която идеална част е придобита по наследство
от ищеца, както и да се осъди ответницата С. да му предаде владението на
посочената идеална част. Отправя се искане да бъде отменен нот. акт № ***, том **,
рег. № ****, дело № ***/**.**.****г.
Твърди се, че бащата на ищеца е бил в брак с ответницата Т., като от
бракът е роден вторият ответник М.. По време на брака е придобит описаният
апартамент в режим на СИО. По-късно бракът е разтрогнат като СИО е станала
обикновена съсобственост при равни квоти. След смъртта на бащата, неговите
двама сина-ищецът и вторият ответник наследили по ¼ от имота. А.М.
обещавал, че ще наплати на ищеца неговия дял от жилището. Казвал също, че има
тумор в мозъка, че майка му е онкоболна и че е направил завещание в полза на В.,
като апартаментът щял да остане на него. През това време обаче майка му Т. се
сдобила с документ, че е собственик и на другата ½ от жилището, след
което е продала имота на трето лице, без да даде пари на ищеца. Преди това,
през 2017г. двамата ответници били заявили на ищеца, че искат заедно с него да
продадат жилището, дори намерили и купувачи. А. обаче считал, че делът на В. от
имота е по-малък, освен това му поискал пари, за да се наеме склад, където да
се съхрани покъщнината. След като В. отказал, отношенията се влошили.
Ответниците почнали да мислят разни причини, за да не се продаде имотът.
Казвали, че са много болни, че си отивали и че В. трябвало да изчака, за да ги
наследи. Ищецът решил да изчака и да остави ответниците на спокойствие. Междувременно
обаче контактите помежду им прекъснали. След време се установило, че жилището е
със сменена входна врата, че В. е станала собственик на ½ от него по
давност и е продала апартамента на Х.А. и Т.А., като сделката била сключена на
23.08.2017г. След това А. продали имота на А.С.. Ищецът счита, че първата
ответница не е придобила имота по давност, тъй като в никой момент не е
оспорвала правата на ищеца. Тя не е владяла имота като свой и не е
манифестирала владелческо намерение спрямо В.. Дори тя и синът й искали общо с
ищеца да продадат имота през 2017г. Ето защо тя не е осъществявала владение
върху имота и не го е придобила по давност. Счита, че той е собственик на
¼ от апартамента и моли исковете да се уважат.
Исковете са по чл.124 ГПК и чл.108 ЗС.
Ответникът А.М. е подал отговор, с който оспорва иска. Заявява, че имотът не е наследствен, а е
собствен на неговата майка. Покойният му баща никога не е споменавал, че имотът
е негов. Моли да се отхвърлят исковете.
Ответницата В.Т. също е подала отговор, в който оспорва иска. Заявява,
че имотът не е бил в режим на СИО, а е купен със спестявания на нейната майка.
През 1990г., когато имотът е закупен, бащата на ищеца вече не е живеел заедно с
ответницата и няма принос към семейния бюджет и към отглеждането на децата.
Покойният М. бил беден и родителите на ответницата го уредили да започне работа
в СОМАТ и да се издигне. След развода той пропаднал, пропил се и умрял като
клошар. За да купи жилището, майката на ответницата изтеглила от банковата си
сметка 9000 лева в деня на плащането, отделно донесла в брой 2761 лева и тези
пари били внесени за покупка на жилището. Бащата на ищеца не е дал стотинка за
покупката и няма принос, поради което имотът не е СИО. Ето защо ищецът не е
могъл да наследи имот, който неговият баща не е притежавал. От придобиването на
имота ответницата се е декларирала като негов единствен собственик. Отрича да
се е виждала някога с ищеца и да са говорили за жилището. Заявява, че няма
пречка да придобие имота по давност. След раздялата им бащата на ищеца никога
не е имал ключ за жилището и до смъртта си през 2013г. не е бил допуснат вътре.
Всички съседи знаели, че ответницата е единствен собственик на имота, тъй като
тя не е крила намерението си да го свои. След 1995г., когато правото на
ползване върху жилището по силата на бракоразводното решение изтекло,
владението на ответницата върху апартамента продължило без правно основание,
като това владение било явно, трайно и непрекъснато, поради което през 2005г. я
направило единствен собственик. Ето защо искът на ищеца е неоснователен и моли
да бъде отхвърлен.
Ответницата А.С. счита в отговора си иска против А.М. за недопустим. В
останалата част оспорва иска. Ответницата е собственик на имота по силата на
покупко-продажба, като е заплатила продажната цена. Към датата на сделката по
партидата на праводателите не са били налице никакви вписвания, касаещи права
на трети лица. С. добросъвестно е придобила правата си върху апартамента, като
не познава праводателя на своите праводатели. Заявява, че ответницата Т. е
станала собственик на имота чрез давностно владение и като собственик го е
продала на А. Моли искът да се отхвърли.
Ответниците Х.А. и Т.А. също оспорват изцяло исковете. Станали са
собственик на имота от праводател, който е доказал собствеността си с нужните
документи. Поддържат твърдението, че има трансформация на лично имущество.
Жилището е придобито самостоятелно от В.Т., а покойният съпруг е нямал
претенции към него. Освен това Т. го е придобила по давност след 24-годишно
необезпокоявано владение, без през това време покойният й съпруг да е
предявявал някакви права върху апартамента. Моли се исковете да се отхвърлят.
Бургаският районен съд, като взе
предвид исковата молба и отговора, събраните по делото доказателства и като
съобрази закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Искът
е основателен.
От
доказателствата е видно, че П.А.М. и В.А.Т. са били съпрузи, чийто брак е
прекратен с решение № 673/11.12.1992г.
на БРС по гр.дело № 420/1992г. По
време на брака В.Т. е закупила процесния имот, представляващ двустайно жилище,
в гр.Б. с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти от 04.06.1990г. Закупуването на имота по време на брака има за
последица придобиването му от двамата съпрузи в режим на СИО /чл.19, ал.1 СК –
отм./. Следователно имотът е станал обща собственост на съпрузите, независимо,
че само единият от тях е страна по договора за покупко-продажба. С
бракоразводното решение ползването на семейното жилище е предоставено на
съпругата Т.. От прекратения брак двамата съпрузи имат едно дете – А., роден
през 1977г.
В
последствие М. е сключил втори брак, от който има син В., роден през 1994г. П.М.
е починал на 16.04.2013г. и е оставил за свои наследници децата си А. и В..
С
прекратяване на брака между П. и В. съпружеската имуществена общност върху
имота е прекратена и е трансформирана в обикновена съсобственост при равни
квоти. С нот.акт № ***/**.**.****г., том **, рег. № ****, дело № ***/****г. В.Т.
е призната за собственик по давностно владение на ½ ид.ч. от имота. Това
е частта, принадлежаща на бившия й съпруг, която тя по нейни твърдения е
придобила по давност. Така Т. формално е станала собственик на целия апартамент
– ½ е нейна лична собственост в резултат на прекратения брак и ½
е придобита от нея чрез давностно недобросъвестно владение.
С нот.акт № ***/**.**.****г., том ***, рег. № ****, дело №
***/****г. В.Т. е продала имота на купувача Х.В.А.. В последствие, с нот. акт №
**/**.**.****г., том *, рег. № ***, дело № **/****г. Х.В.А. и Т.В.А. са продали
жилището на А.В.С., която към момента се легитимира за негов собственик. Няма
спор между страните, че С. е във владение на апартамента.
Ищецът
като наследник на П.М. е оспорил придобиването на ½ от жилището по
давност от страна на бившата съпруга Т. с аргумент, че тя не е манифестирала
никога във времето намерението си да завладее жилището и така давност в нейна
полза не е текла, тъй като владението не може да е тайно, а трябва да е явно и
открито. В своя защита ответницата е предявила с отговора си две възражения –
за придобиване на жилището чрез трансформация на лично имущество и без принос
на П.М. и за придобиването му по давностно владение.
По
възражението за придобиване от страна на ответницата Т. на целия апартамент по
силата на трансформация на лично имущество:
Това
възражение се преценява от съда за неоснователно. Данните по делото сочат, че П.М.
и съпругата му В.Т.-М. са настанени в процесния имот през 1984г. В последствие
двамата съпрузи са инициирали процедура с искане да закупят имота, като за
целта са подписали и съвместна декларация /стр.172 по делото/. С протокол от
28.10.1988г. Стопанският съвет на СОМАТ е дал съгласието си двамата да закупят
апартамента. Със заповед от 01.06.1990г. на ОНС-Бургас е разпоредено имотът да
бъде продаден на ответницата. Договорът за покупко-продажба е подписан от ответницата
на 04.06.1990г. С подписването му тя е станала собственик на имота. Собственик
е станал и съпругът й П.М., предвид законовата презумпция за съвместен принос,
независимо, че той не е подписал договора. По силата на закона имотът е придобил
статут на съпружеска имуществена общност. Доказателствата сочат, че цената за
имота надлежно е платена в деня на подписване на договора – 04.06.1990г. Налице
са две вносни бележки от тази дата, в които като вносител е записана В.Т..
Едната вносна бележка е за сумата от 11761 лева, представляваща продажна цена
на апартамента, а другата е за сумата от 118 лева режийни разноски. Фактът, че
парите фактически са внесени от Т. сам по себе си не може да обоснове извод, че
сумите са лично нейни. Доколкото тя е била в брак с М., важи презумпцията за
съвместен принос и следва да се приеме, че сумите са семейни средства, т.е.
общи средства, още повече че съпругът е работел в СОМАТ и е печелел от труда си.
Твърденията на Т. са, че М. е нямал никакъв принос, тъй като жилището е купено
с пари, дадени й от нейната майка. В тази връзка е представено удостоверение от
ДСК, според което на 04.06.1990г. Л.Г.Т. е изтеглила в брой сумата от 9000
лева. Съдът намира, че няма категорични доказателства майката на В.Т. да й е
дала посочената сума, за да може тя да послужи за заплащането на продажната
цена за жилището. Действително сумата е изтеглена същия ден, когато е платена и
цената, но би могла да послужи за извършване на други разходи, насочени към
различни цели. При изричното оспорване от страна на ищеца на този факт,
ответницата следва да го докаже при условията на пълно и главно доказване,
което в случая не е сторено. Следва да се отбележи също, че изцяло недоказани
остават твърденията, че остатъкът от продажната цена в размер на 2761 лева също
е даден от майката на Т. в брой и е послужил за заплащане по договора.
Доказателства за тези твърдения въобще не са ангажирани, с изключение на
беглите показания на св.Н., която знае от Т., че родителите й са помогнали да
купи жилището. Тази свидетелка е само позната на ответницата, явно е, че няма
близост с нея /“В. не е човек, който много споделя“/, поради което няма как да
има достоверна и пълна информация по въпроса.
Наистина
по делото е налице и нотариално заверена декларация, подписана от В.Т., като по
твърдения на ответницата декларацията е дадена от нея на нейната майка. В тази
декларация ответницата е декларирала, че закупеният апартамент е изплатен
изцяло със средствата на родителите й А. и Л., като сумата е изплатена с вносна
бележка под контролен № 534. Предвид нотариалната заверка, датата на
декларацията – 05.12.1990г. е достоверна. Явно е, че декларацията е била
подписана от Т., за да се избегнат евентуални бъдещи спорове с нейните родители
за произхода на сумите, платени за жилището. БРС отчита, че декларацията
принципно трябва да се приеме с резерви, тъй като отразеното в нея по
съществото си е твърдение на ответницата за благоприятен от гледна точка на
настоящия спор факт, а именно, че парите за имота са получени от нейната майка.
В настоящото дело това е една от защитните тези на Т., поради което заявлението
й в този смисъл няма доказателствено значение. Дори и обаче да се счете, на
базата на тази декларация, че цялата сума от 11761 лева е дадена от родителите
на Т., изводът, че имотът е станал СИО, не подлежи на промяна. В декларацията
ясно е записано, че семейството на В. /М./ “не е участвало при заплащането с
парична сума, за което семейството ми поема задължението да се грижи за
родителите ми на старини“. Текстът на декларацията навежда на заключение, че
дадените от родителите на Т. парични средства са предоставени общо на двамата
съпрузи с дарствено намерение, за да се закупи жилище на семейството, което от
своя страна се задължава да се грижи за родителите на ответницата като отплата
за финансовата помощ. Към този момент съпрузите М. не са били във фактическа раздяла.
Този извод следва да се направи като се вземат предвид мотивите на
бракоразводното решение, в което е прието, че съпругът е напуснал жилището едва
през октомври 1991г., след това за малко се е върнал там и окончателно се е
изнесъл през април 1992г. Изложеното в мотивите на решението противоречи на
показанията на св.П., някогашна съседка, която е заявила, че не е виждала през
периода 1989-1995г. Т. с мъж. БРС намира, че показанията на тази свидетелка не
са с голяма степен на правдоподобност, тъй като тя не е посещавала жилището на Т.,
освен това друг разпитан свидетел Р. е заявил, че съпругът М. не живее в
жилището от 1990, 1991 или 1992г., т.е. показанията на този свидетел, макар и
несигурни, сочат, че през 1990г. по-скоро съпругът М. е живял в жилището. Тези
показания кореспондират с мотивите на бракоразводното решение, поради което БРС
намира, че към закупуване на имота не е настъпила фактическата раздяла между
съпрузите, което от своя страна обуславя и извода, че дори и да се кредитира
изцяло отразеното в декларацията, следва да се приеме, че родителите на В. са
дали парите за покупката общо на двамата съпрузи, поради което тези пари са
станали семейни средства и съответно закупеният апартамент е станал СИО. С други
думи, не се доказва, че имотът е лична собственост на ответницата на основание
трансформация на средства.
По
възражението за придобиване на имота чрез давностно владение съдът намира
следното:
И
това възражение се преценява като неоснователно.
Според
Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012
г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК презумпцията на чл. 69 ЗС
се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от
юридически факт, различен от
наследяването. В случаите, при които един от
съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху
целия имот в срока по чл. 79 ЗС.
Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да
държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от
какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа
власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането
им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част,
той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си.
В
случая имотът е станал СИО като придобит по време на брака. След развода СИО е
прекратена и е заменена с обикновена съсобственост при равни квоти.
Съсобствеността не произтича от наследяване, но въпреки това презумпцията на
чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, не може да намери приложение,
тъй като се счита за оборена. В конкретната хипотеза съсобственицата Т. е
започнала да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, като по
тази причина тя е държател на частта на бившия си съпруг. Това е така,
доколкото с бракоразводното решение й е предоставено ползването на семейното
жилище, т.е. в нейна полза е създадено от съда едно облигационно право да живее
в апартамента, като бившият й съпруг е трябвало да спазва решението и да зачита
правата й. След като Т. е получила право да ползва жилището, основанието, на
което е установила фактическата си власт, показва съвладение и зачитане правата
на другия съсобственик, поради което тя е започнала да държи неговата идеална
част, а не я е владеела.
С
посоченото ТР е прието, че при
спор за придобиване по давност на съсобствен имот от
един от съсобствениците следва да се даде
отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не
бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици,
то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита
оборена презумпцията на чл. 69 ЗС.
Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални
части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/,
при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се
позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост,
че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал
да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени
до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и
промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е
обективно невъзможно. Следователно, в конкретния случай Т. е следвало да превърне държането на
чуждите идеални части във владение, като извърши действия, които да отричат
явно и недвусмислено владението на бившия й съпруг и тези действия да са доведени
до знанието му.
БРС намира,
че доказателства за манифестиране на владението пред бившия съпруг не са
ангажирани. Действително ответницата е извършила действия, които показват
промененото й намерение, а именно да владее имота. Доведените от нея свидетели
са единодушни в показанията си досежно този факт. Св.П. е считала Т. за самотна
майка и е мислела, че тя е собственик на жилището. Св.Р. е заявил, че след като
съпругът М. е напуснал жилището, повече не се е връщал там и затова знае, че А.
и майка му са собственици. Св. С. също е споделил, че А. и майка му винаги са
се държали като собственици на имота и са присъствали на общите събрания.
Свидетелят не е виждал П.М. повече от 20 години. Св.Р., приятел на А., е
заявил, че само той и майка му са живеели в имота, мъж с тях не е живял, като свидетелят
не е виждал въобще бащата на Н. От показанията на свидетелите следователно се
извлича извод, че Т. е манифестирала пред тях собственическото си намерение по
отношение на жилището.
Налично
е и писмо от Община Бургас, в което е удостоверено, че ответницата е подала
декларация по ЗМДТ като единствен собственик на имота, като е погасила всички
публични задължения във връзка с него за периода от 1998г. до 2017г.
Няма
данни обаче владението й да е манифестирано пред другия съсобственик, неин бивш
съпруг. От показанията на св.И., братовчед на В. се установява, че преди години
П.М., при преминаване покрай блока му е казвал, че там е живял с първата си
жена. Свидетелят заявява, че бракът между М. и втората му съпруга траел от
1992г. до 2000г. М. се преместил в Своге след 2003г. Следователно наследодателят
на ищеца е пребивавал в гр.Бургас след развода. Този факт е изнесен с голяма
точност и от разпитаната св.Д., сестра на В., която е споделила, че е ходила до
процесното жилище с М., за да може той да се срещне със сина си А.. Дори се
качили горе до жилището. Тогава М. живеел с втората си съпруга, майка на
свидетелката в жк.“Зорница“. След като М. се развел повторно, отишъл да живее в
София и Своге. От тези показания също става ясно, че години след развода си с Т.,***
е живял в Бургас с втората си съпруга
/след кратко пребиваване в Германия/. Свидетелката заявява, че М. се чувствал
спокоен, че двете му деца ще наследят нещо от него и казвал, че е купил
процесното жилище по време на първия си брак. Следователно, доколкото М. е
живял още дълъг период от време в града, не е налице обективна невъзможност Т.
да манифестира пред него промяната на намерението си да престане да държи
жилището и да започне да го владее. Явно е, че въпреки много влошените им
отношения, тя е знаела или е можела да знае къде е местопребиваването му,
доколкото той се е виждал със сина им А. или е правел опити да се вижда с него.
В тази връзка св.И. е заявил, че П. му е доверявал, че иска да вижда А., но му
се пречи. Казвал, че опитите за срещи протичат със скандали и панаири.
БРС
намира за нужно да отбележи, че е логично М. да не е посещавал апартамента, тъй
като е бил в лоши отношения с бившата си жена, освен това е следвало да зачита
съдебното решение, с което ползването на жилището е дадено на нея. Това
ползване всъщност е безсрочно, доколкото съдът не е определил краен срок, като
в тази връзка БРС не споделя виждането на страните, че ползването било учредено
до пълнолетието на А.. При това положение – безсрочно ползване на жилището в
полза на Т. и влошени отношения между бившите съпрузи, житейски е логично М. да
не е правил опити да си осигури достъп до него, но това не значи, че не е
считал имота и за свой. Напротив, свидетелката ясно е заявила, че е бил
доволен, че и двете му деца ще получат нещо от него, т.е. ще наследят имота. Явно
е правил и опити да се вижда с детето си. От своя страна ответницата е трябвало
да манифестира явно владението си пред бившия съпруг, който е продължавал още
дълго време да живее в същия град. Според свидетелските показания М. *** до към
2003г., след това е заминал за София. В отговора си ответницата също е заявила,
че бившият й съпруг е живеел през последните си години в гр.София, т.е. тя е
знаела приблизително неговото местонахождение. Не е налице хипотеза, при която М.
е бил с изцяло неизвестно местожителство или е напуснал страната. Въпреки това
обаче манифестиране не е направено и понеже владението не може да бъде
провеждано по скрит начин, следва извод, че давност в полза на ответницата не е
могла да тече и съответно тя не е придобила имота.
Независимо от гореизложеното, дори и да се
счете, че владелческото намерение на ответницата е достатъчно манифестирано и
съответно давност е текла през годините, то имотът отново не е станал нейна
еднолична собственост. Мотивите са следните:
С Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г.,
ОСГК се прие, че позоваването не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС,
а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността,
зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В мотивите тази теза е
доразвита като е прието, че нормата на чл. 79 ЗС
регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и
добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона
период от време и владение по смисъла на чл.
68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл.79,
ал.1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата
на чл.
79, ал. 2 ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право - е
нормативно свързана само с тези юридически факти. Следователно изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС
волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.
Това обаче не означава, че правната последица - придобиване на правото на
собственост или на друго вещно право - настъпва автоматично с изтичане на
установения в закона срок. Да се приеме, че придобивната давност има действие ex
lege означава, че с оглед разглежданата от
общата теория на правото класификация на юридическите факти, като юридически
факт придобивната давност е юридическо събитие, в чийто фактически състав по
определение нормативно се включват събития от
физическия свят или психични състояния без участие на активни съзнателни
преживявания на човека. Фактическият състав на владението съгласно чл.
68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа
власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. След като
владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен
юридически факт от категорията на
правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой
елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването,
придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения
/представляващи субективния елемент от
предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление,
насочено към сетивното му възприемане от
други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо
обективния елемент от предметното им
съдържание/.
Обективният елемент на
владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.
Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като
владение. Законът /чл.
69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова,
за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт
чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на
последиците от придобивната давност.
Разпоредбата на чл.
120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС
урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални
средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост
или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с
цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския
оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална
карта и т. н. До момента в който предполагаемото от
закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните
последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно
елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.
79, ал. 1 ЗС и по чл.
79, ал. 2 ЗС.
В случая, дори и да се приеме, че ответницата
е владеела имота и е манифестирала владението си, като е изтекла 10-годишната
давност, изискуема по закон, тя не е станала собственица на ½ ид.ч., тъй като
заявлението й да се позове на давността е извършено през юни 2017г.,
когато вече не е могло да породи нужните правни последици. Разпитаните
свидетели Д. и И. доказват твърденията на ищеца, че В. и А. са осъществили
контакт с него по повод продажбата на апартамента. Св.Д. е заявила, че тази или
миналата година /т.е. 2018 или 2017г./, месец март се е срещнала с В. и А. в
присъствието на В. пред фирма iBrokers.
Срещата била по повод посреднически договор, който те разписали във връзка с
продажбата на имота. Свидетелката е видяла договорите и това, че тогава те били
разписани. Договорите изглеждали по един и същи начин. Тези показания се
подкрепят от двата договора за посредничество, приложени на стр.92 и стр.149. И
двата са от 10.03.2017г. /явно случката е от 2017г./, като единият е подписан
от В.Т., а другият от В.М.. Те са идентични по съдържание – касаят процесния
имот, сключени са за срок от 4 месеца и за 48000 евро продажна цена. Като
съобрази показанията на свидетелката и двата договора, БРС приема, че на
посочената дата В. се е срещнал с В. и А., като явно са решили да продадат
съвместно жилището, като за тази цел са сключили и договори с посредник.
Св.И. от своя страна е споделил
че през 2017г., края на юни или началото на юли е видял В., А. и В. заедно.
Срещата станала на гробищата, като А. казал, че е неизлечимо болен и иска да
уреди мястото си за вечен покой. Казал на В. да не се притеснява, защото ще
даде ключ и документи за жилището, което ще бъде само на В.. В. също заявила,
че е тежко болна и й остават месеци живот. Съдът кредитира показанията на този
свидетел, доколкото не се опровергават от други показания, поради което приема,
че юни или юли 2017г. е имало среща между В., А. и В., на която е повдигнат
въпросът за жилището и е направено заявление в смисъл, че то ще остане само на
ищеца.
Тези две срещи – март 2017г. при
брокер, натоварен да продаде имота, като възлагането е станало както от В.,
така и от В. и юни/юли 2017г., когато е заявено, че имотът може да остане само
за ищеца, представляват според БРС фактическо признание на неговите права върху
общата вещ. Явно е, че е имало срещи между ищеца и ответницата, като с
действията си тя е признала, че той е съсобственик в имота. Признанието на
правата на ищеца води принципно до прекъсване на давността – чл.116, б.“а“ ЗЗД
вр. чл.84 ЗС, в случая до прекъсване на придобивната давност. Разбира се, ако
се приеме, че ответницата е владеела имота още от 1995г. /каквито са
претенциите й/ и е манифестирала владението си пред наследодателя М., то следва
извод, че давността е изтекла още през 2005г. Според постулатите на посоченото
ТР обаче, до момента в който предполагаемото от
закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие и правото на собственост. В случая волевото заявление на Т. е
направено на 15.06.2017г., когато е поискала от нотариуса да я признае за
собственик по давност, а самият нотариален
акт е издаден на 23.08.2017г. Дори и да
се счете, че срещата на В., В. и А. на гробищата е станала след 15.06.2017г.
/свидетелят говори за края на юни или началото на юли 2017г./, то другата им
среща, първа във времето, се е състояла на 10.03.2017г., когато са се явили
пред брокер, за да му възложат да продаде имота. Още тогава действията на Т. са
от такова естество, че по същество тя е признала правата на ищеца върху имота.
С признанието й давността не може да се прекъсне, тъй като вече е изтекла.
Признанието обаче следва да се тълкува като отказ от изтеклата придобивна
давност по смисъла на чл.113 ЗЗД вр. чл.84 ЗС. Такъв отказ може да се направи
след като е изтекъл предвидения в закона период от време, но преди да е
придобито право на собственост по давност, т.е. преди владелецът да се е
позовал на давността. Това е така, защото ако правото на собственост вече е
придобито чрез позоваване на давността от владелеца, владелецът ще е станал
собственик. В случая признанието е от 10.03.2017г. и предшества подаването на
искането до нотариуса за снабдяване с нотариален акт – 15.06.2017г.
Следователно налице е отказ от изтеклата давност и давността не може да породи
правните си последици и да направи ответницата собственик на ½ от имота.
Издаденият в последствие нотариален акт не може да легитимира Т. като
правоимащ, след като тя е направила с действията си отказ от изтеклата в нейна
полза придобивна давност, признавайки правата на ищеца.
По горните съображения се налага
извод за основателност на исковете. След като ответницата не е придобила по
давност ½ ид.ч. от имота, собственост на покойния П.М., след смъртта му
тази част се наследява от неговите двама сина А. и В.. С други думи, В.
притежава по наследство ¼ от жилището.
Никой не може да прехвърли
повече права, отколкото притежава. В.Т. не е била едноличен собственик на
имота, когато го е продала на Х.А., следователно и той не е станал едноличен
собственик, а е придобил само нейната идеална част. В последствие Х.А. и Т.А.
са прехвърлили имота на А.С., но само до размерите на идеалната част, на която
са станали действителни собственици. Частта на В. не е могла да бъде валидно
прехвърлена, поради което той продължава да е собственик на ¼ от имота
по наследство.
Следва решение, с което собствеността му в
посочения размер се признае по отношение на ответниците.
Няма спор, че към момента
ответницата С. владее целия имот. По отношение на собствената на ищеца ¼
ид.ч. тя владее имота без правно основание, доколкото той е неин собственик,
поради което трябва да бъде осъдена да предаде владението й.
След
като искът се уважава, на основание чл.537, ал.2 ГПК следва да бъде отменен
като неверен нотариалният акт, с който В.Т. е призната за давностен собственик
на ½ от имота.
На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците трябва да се осъдят да заплатят на ищеца
сторените разноски. Не се възприема възражението, че адвокатският хонорар е
прекомерен в сравнение със сложността на спора. Действително според цената на
иска, минималният размер на хонорара е около 950 лева, а е платена сумата от
2100 лева. Делото обаче е с фактическа и правна сложност – разпитани са много
свидетели, отчетени са при решаването много релевантни факти, съобразени са
постановките на две ТР, преценена е основателността на две защитни възражения.
Ето защо следва да се приеме, че платеният в този размер хонорар не е
прекомерно завишен. Ищецът е сторил разноски от общо 2344.70 лева /толкова е
сборът от сумите, посочен от него самия в списъка на разноските/, които следва
да се разпределят по равно между всички ответници, поради което всеки от тях ще
трябва да му плати по 468.94 лева.
Мотивиран
от горното, Бургаският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.А.Т., ЕГН **********
***, А.П.М., ЕГН ********** ***, Х.В.А., ЕГН ********** ***, Т.В.А., ЕГН **********
*** и А.В.С., родена на ***г., гражданка на Р.Ф., с адрес гр.Б., че В.П.М., ЕГН
********** *** е собственик на
¼ ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор *****.***.***.*.**, с адрес гр.Б., находящ се в сграда № 4,
разположена в поземлен имот с идентификатор *****.***.***, предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в
документа площ: 54.48 кв.м., прилежащи части: избено помещение № 39 I от 4.65 кв.м. и 0.825% ид.ч. от
сградата и от правото на строеж върху терена, при съседни самостоятелни обекти:
на същия етаж: *****.***.***.*.**, *****.***.***.*.**, под обекта: *****.***.***.*.**
и над обекта: *****.***.***.*.**, която идеална част е придобита от ищеца по
наследство от неговия баща П.А.М..
ОСЪЖДА А.В.С., родена на ***г.,
гражданка на Р.Ф., с адрес гр.Б. да
предаде на В.П.М., ЕГН ********** *** владението върху собствената му
¼ ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор *****.***.***.*.**, с адрес гр.Б., находящ се в сграда № 4,
разположена в поземлен имот с идентификатор *****.***.***, предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в
документа площ: 54.48 кв.м., прилежащи части: избено помещение № 39 I от 4.65 кв.м. и 0.825% ид.ч. от
сградата и от правото на строеж върху терена, при съседни самостоятелни
обекти:: на същия етаж: *****.***.***.*.**, *****.***.***.*.**, под обекта: *****.***.***.*.**
и над обекта: *****.***.***.*.**.
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК
като неверен нотариален акт № ***/**.**.****г., том **, рег. № ****, дело № ***/****г.
ОСЪЖДА В.А.Т., ЕГН ********** *** да
заплати на В.П.М., ЕГН ********** *** съдебно – деловодни разноски в размер на 468.94 лева /четиристотин шестдесет и
осем лева и деветдесет и четири стотинки/.
ОСЪЖДА А.П.М., ЕГН ********** *** да
заплати на В.П.М., ЕГН ********** *** съдебно – деловодни разноски в размер на 468.94 лева /четиристотин шестдесет и
осем лева и деветдесет и четири стотинки/.
ОСЪЖДА Х.В.А., ЕГН ********** *** да
заплати на В.П.М., ЕГН ********** *** съдебно – деловодни разноски в размер на 468.94 лева /четиристотин шестдесет и
осем лева и деветдесет и четири стотинки/.
ОСЪЖДА Т.В.А., ЕГН ********** *** да
заплати на В.П.М., ЕГН ********** *** съдебно – деловодни разноски в размер на 468.94 лева /четиристотин шестдесет и
осем лева и деветдесет и четири стотинки/.
ОСЪЖДА А.В.С., родена на ***г.,
гражданка на Р.Ф., с адрес гр.Б. да заплати на В.П.М., ЕГН ********** ***
съдебно – деловодни разноски в размер на 468.94
лева /четиристотин шестдесет и осем лева и деветдесет и четири стотинки/.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Бургаския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
ВЯРНО С
ОРИГИНАЛА!
А.С.