Номер ІV-55 Година
2019, 03 юни гр.Бургас
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд,
четвърти въззивен граждански състав
на тринадесети май година две хиляди и
деветнадесета,
в откритото заседание, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. ТАНЯ ЕВТИМОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното
от съдия Даниела Михова
частно гражданско дело № 480 описа за 2019 година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на Тетяна
Н., гражданка на Република Украйна, ЕГН **********, против решение № 140 от
17.01.2019 г. по гр.д.3530/2018 г. по описа на БРС, с което е отхвърлен искът
на въззивницата против Й.Ж.Н. ***, на основание
чл.127А, ал.2 от СК съдът да постанови решение, с което да разреши на
малолетното дете на страните Мирослав Йовчович Н., роден на *** г., да пътува
до Република Украйна, придружено от майката Тетяна Н., за срок от един месец,
като замести съгласието на бащата Й.Ж.Н., и с което решение въззивницата е
осъдена да заплати на Й.Ж.Н. сумата 400 лв, представляваща съдебни разноски. Твърди се,
че решението на БРС е неправилно, необосновано, немотивирано и постановено в
ущърб на интересите на детето. По-конкретно се твърди, че макар съдът да е
приел за доказано лошото здравословно състояние на дядото на детето,
респ.невъзможността му да пътува до България, е отказал да даде разрешение,
заместващо разрешението на бащата, детето да пътува до Украйна, с единствения
мотив – нестабилната политическа обстановка в Украйна. Твърди се, че макар в
страната да е въведено военно положение (поради конфликт, възникнал при
преминаването на украински военни кораби пред Керченския пролив), то не е
въведено на територията на цяла Украйна, а областите, в които е въведено
военното положение са различни от областите, които детето би посетило. На
следващо място се сочи, че е общоизвестно, не не е отчетено от съда, че на
26.12.2018 г. военното положение е и отменено от украинския президент, а в
страната не са възникнали нито ескалация на политическото напрежение, нито
размирици. Тъй като това е бил единственият довод на съда да откаже да даде
съгласие, се претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на
решение, с което се дава съгласие детето да пътува за 1 месец до Република
Украйна със своята майка. В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от
процесуалния представител на въззивницата. Претендират се разноски за двете
инстанции. Не се сочат нови доказателства.
Въззиваемият Й.Ж.Н., не е представил писмен отговор
на въззивната жалба в срока по чл.263 от ГПК. В съдебно заседание процесуалният
му представител оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана.
Представя се решение на БРС по гр.д.7908/2018 г., с което упражняването на
родителските права по отношение на детето Мирослав е предоставено на бащата с
последиците по закон.
ДСП
Бургас не е изразила становище по въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена
против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, от легитимирано
лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните
по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството
пред първоинстанционния БРС е образувано по исковата молба на въззивницата
Тетяна Н., гражданка на Република Украйна, с постоянен адрес:***, против
въззиваемия Й.Ж.Н. ***, с искане съдът да постанови решение, с което, на
основание чл.127а, ал.2 от СК, да разреши на малолетното дете на страните
Мирослав Йовчович Н., да пътува до Република Украйна, придружено от майка си
Тетяна Н., за срок от един месец, като замести съгласието на бащата Й.Ж.Н..
Ищцата твърди, че детето е родено от брака на страните, прекратен с Решение №
225 от 27.10.2014 г. по гр.д.278/2014 г. на Поморийски районен съд, с което
решение упражняването на родителските права върху детето Мирослав е било
предоставено на майката. Твърди се, че бащата не дава съгласие детето да пътува
в чужбина, а родителите на ищцата са в лошо здравословно положение, което не им
позволява да пътуват, поради което четири години детето не е виждало баба си и
дядо си по майчина линия, както и те не са го виждали. Сочи се, че с решение №
1064 от 19.07.2017 г. по гр.д.2605/2017 г. на Бургаски районен съд, съдът е заместил
съгласието на бащата и е разрешил детето да пътува извън страната придружено
само от майка до Република Украйна за период от един месец през 2017 г., и от тогава,
баба му и дядо му не са го виждали. Ищцата помолила ответника да даде съгласие
детето да пътува и тази година, но той не се съгласил. Твърди се, че бабата и
дядото имат гарантирано от закона право на лични контакти с детето, но не могат
да го упражнят поради неоснователните откази на бащата да даде съгласие за
пътуване на детето до Република Украйна. На следващо място се твърди, че е изцяло
в интерес на детето, съдът
да даде заместващо съгласие за това пътуване, за да може детето, придружено от
майка си, по време на годишния й отпуск и да гостува на баба си и дядо си по
майчина линия.
Молбата е с правно основание чл.127а от СК.
Ответникът е оспорил
молбата, като в законовия срок е представил писмен отговор на предявения иск,
като го е оспорил като неоснователен. Твърди се, че не е в интерес на детето да
пътува до Република Украйна, тъй като обстановката там е нестабилна. Излагат се
подробни съображения за това, че според ответника, майката цели не да осъществи
пътуване с детето, за да може то да се посети баба си и дядо си по майчина
линия, а да изведе детето и да го остави в Република украйна, с което да
промени местоживеенето му, в какъвто смисъл са били не само отправяните от нея
заплахи, на и действията й в последните години. Подробно се изброяват случаите,
в които ищцата е пренебрегнала постановените съдебни актове и се е опитала да
изведе детето от страната и да го остави за постоянно при своите родители в
Украйна. Също подробно, ответникът изброява предприетите от него действия при
тези случаи. Сочи се още, че ищцата не може да претендира права на трети лица, а
в това производство съдът следва да следи основно за интересите на детето. Твърди
се, че родителите на ищцата са млади пенсионери, поради което, ако желаят да
осъществяват срещи със своя внук, могат да го правят с пътуване до България.
С обжалваното решение БРС
е отхвърлил иска, като е приел, че поради нестабилната политическа обстановка в
Република Украйна, не е в интерес на детето да пътува до тази страна.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустима.
По наведените оплаквания от въззивната страна за
неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът
намира следното:
По делото не е
спорно, а се установява и от събраните доказателства, че страните са бивши
съпрузи, бракът на които е прекратен с Решение № 225 от 27.10.2014 г. по
гр.д.278/2014 г. на ПРС. Не е спорно, че с решението, с което е прекратен
бракът, упражняването на родителските права върху роденото по време на брака
дете Мирослав Йовчович Н., е било предоставено на майката. Не е спорно, че към
датата на подаване на исковата молба, детето е живеело при майка си, като с
баща си е поддържало контакти съобразно определения режим на лични отношения.
Не е спорно, че с влязло в сила решение № 396 от 20.02.2019 г. по
гр.д.7908/2018 г. на БРС (в
хода на настоящото дело), са изменени мерките по отношение на родителските права,
местоживеенето, режима на личен контакт, и определената издръжка, по отношение
на детето Мирослав, постановени с Решение № 225/27.10.2014 г. по гр.д.278/2014
г. по описа на ПРС; упражняването на родителските права по отношение на детето
е предоставено на бащата Й.Н.; определено е местоживеенето на детето в дома на
бащата; определен е режим на лични отношения на детето с майката Тетяна Н.; и
майката е осъдена да заплаща в полза на детето чрез неговия баща и законен
представител Й.Н., месечна издръжка в размер на 200 лв.
Не е спорно, че родителите
на въззивницата живеят в Република Украйна, в сгт.Сарата, Одеска област, като
двамата са пенсионери, а бащата на въззивницата е инвалид „втора група общо
заболяване“.
Между страните
не е спорно, а се установява и от събраните доказателства, че след дадено с
Решение № 1064 от 19.07.2017 г. по гр.д.2605/2017 г. на БРС разрешение от съда,
заместващо разрешението на бащата, детето Мирослав е било изведено от своята
майка-въззивницата от страната, и вместо разрешения период от един месец в
рамките на 2017 г., е прекарало в Република Украйна 3 месеца, като е върнато в
Република България след намесата на ДАЗД-София, МП-София, Дирекция „Международна
права закрила на детето и акредитирани организации“. Въззивницата не отрича, че
детето е имало по-дълъг от разрешения престой в Република Украйна, но твърди,
че това е било наложително заради безплатната в Украйна рехабилитация, от която
детето е имало нужда след проведена операция на ръката.
Установява
се от представените доказателства, че детето Мирослав е било оставяно в Украйна
за по-дълъг период от време и преди развода на страните – през 2014 г., като е
върнато в страната от въззивницата по разпореждане на съда в рамките на
бракоразводния процес. Установява се още, че на 16.07.2014 г. органите на
граничния контрол на ГКПП Дуранкулак не са разрешили, на основание чл.76, т.9
от Закона за българските лични документи, на въззивницата да изведе детето Мирослав
от страната поради липсата на нотариално заверена декларация за съгласие от
бащата.
Общоизвестен
факт е, че политическата обстановка в Украйна, която към момента на
постановяване на първоинстанционното решение е била нестабилна, към настоящия момент
е спокойна, а въведеното през есента на 2018 г. в Украйна военно положение, е
отменено.
Спорно по
делото е, в интерес на детето ли е пътуването му до Република Украйна и
по-конкретно – застрашава ли такова пътуване детето. На второ място спорно по делото
е, налице ли е опасност при разрешаване на такова пътуване, детето да не бъде
върнато в България, а да бъде оставено в Украйна, с което да се промени местоживеенето на детето, без да има такова
решение на съда, в какъвто смисъл са твърденията на ответника-въззиваем.
В мотивите по т.1 от Тълкувателно решение № 1
от 3.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСГК, по въпроса за даване на
разрешение от съда по чл.127а от СК, е прието, че в производството по чл.127а от СК, представляващо спорна администрация
на гражданските правоотношения, съдът прави преценка по целесъобразност, като
интересът на детето за пътуване в чужбина се преценява конкретно за всеки
отделен случай съобразно установените по делото обстоятелства и въз основа на
задълбочен анализ на конкретните факти, установени в хода на производството с
цел гарантиране на най-добрия интерес на детето. Изрично е посочено, че при
даването на разрешение за пътуване, следва изначално да бъде изключена
възможността детето да бъде отведено в място на размирици, в място, където още
не са отстранени последиците от скорошни природни бедствия или в място, където
макар и временно, не е препоръчително пътуване, за да се избегне възможността
детето да бъде поставено в риск. Посочено е още, че следва да се извърши пълно
и задълбочено изследване на отношенията между родителите и децата и на
отражението на промяната върху интересите на детето. Дадени са указания, когато
разглежда въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина, съдът да не допуска
разрешението за пътуване да води до промяна в местоживеенето на детето, ако
искането за разрешение не е съпроводено и с искане за промяна в местоживеенето
на детето. Във всички случаи решението на съда следва да е в съответствие с
най-добрия интерес на детето и с оглед специфичните му нужди, и когато родител
се противопоставя на пътуването на детето в чужбина, съдът трябва да подложи на
преценка действителните мотиви на този родител и дали те са свързани с
интересите на детето, или произтичат от нагласите му към другия родител или от
конфликти между двамата.
С оглед така изброените обстоятелства, които следва да се обсъдят, за да
се прецени дали в конкретния случай съдът да даде разрешение на малолетния
Мирослав да пътува със своята майка – въззивницата, до Република Украйна за
срок от 1 месец като се замести съгласието на бащата, съдът намира следното:
Относно първия спорен въпрос, настоящият състав приема, че макар
въведеното военно положение в Република Украйна да е отменено (в края на
миналата година), и към момента положението в страната е такова, че създава у
съда становище, че пътуването на Мирослав до Украйна и престоят му в страната по-скоро
не е в интерес на детето. До този извод съдът достига и след справка със сайта
на Министерство на външните работи на Република България (https://www.mfa.bg/bg/embassyinfo/ukraine), където за Република Украйна е посочен индекс на риска – „Ниво 3: Повишено
ниво на риск (препоръка да не се пътува в определени райони на страната освен
при необходимост)“.
Второто
обстоятелство, което мотивира настоящия съдебен състав да не даде исканото
разрешение за извеждане на детето от страната за пътуване до Украйна и престой
от 1 месец в тази страна, е опасението, че това може да доведе до опит за
промяна на местоживеенето на детето, без такава промяна да е поискана от съда и
постановена по съответния ред. Съдът намира, че досегашното поведение на
въззивницата сочи на абсолютно незачитане на постановените съдебни актове във
връзка с детето Мирослав – с постановеното от съда местоживеене на детето; със
спазването на режима на лични отношения на детето с неговия баща (в периода,
когато упражняването на родителските права върху детето е било предоставено на
майката); както и с възможността за пътуване на детето извън страната само с
единия от родителите. Както се посочи по-горе, по делото е установено, че на
два пъти (през 2013-2014 г. и през 2017 г.), въззивницата е оставяла детето
Мирослав при своите родители в Украйна за период от по няколко месеца без
съгласието на бащата, по-точно – въпреки несъгласието на бащата; без
съответната съдебна санкция, и детето е било връщано в страната не по
инициатива на въззивницата, а в резултат на намеса на административни и съдебни
органи, доказателствата за което се намират в кориците на настоящото дело. Следва
да се отбележи, че твърденията на въззивницата, че през 2017 г. детето е било
оставено от нея в Украйна след изтичане на разрешения от съда едномесечен срок,
поради необходимостта от рехабилитация, останаха недоказани по делото. Опитът
на въззивницата да изведе детето Мирослав от България без дадено съгласие от
бащата (през м.юли 2014 г.), също сочи на незачитане от страна на въззивницата
на установения законов ред. Изброените факти и обстоятелства навеждат съдебния
състав на съмнение, че в случай на даване на поисканото сега разрешение, може
да се стигне до опит за промяна на местоживеенето на детето, без такава промяна
да е поискана и постановена по съответния ред. Тези изводи на съда не се разколебават
от твърденията на въззивницата, че трайно е установена в България, където
развива търговска дейност, тъй като от постъпилото писмо от ТД на НАП Бургас се
установява, че: дружеството „Златен бряг - 83“ ЕООД с ЕИК *********, на което
въззивницата е едноличен собственик на дяловете, съгласно подадените годишни
данъчни декларации по чл.92 от ЗКПО за финансовите 2015 и 2016 г., не е
извършвало дейност, а за 2017 г. няма подадена данъчна декларация; а
дружеството „Златна рибка 2017“ ООД с ЕИК *********, в което въззивницата е
съдружник, съгласно подадената данъчна декларация по чл.92 от ЗКПО за
финансовите 2017 г. е с отрицателен финансов резултат.
Действително,
и според настоящия състав, в интерес на детето е да поддържа отношения със
своите баба и дядо по майчина линия. Превес в настоящото производство обаче е
сигурността на детето, а по изложените по-горе съображения съдът намира, че
контактите на детето с баба му и дядо му - родителите на въззивницата, е
по-подходящо да се провеждат на територията на Република България поне докато
ситуацията в Украйна се стабилизира достатъчно, и въззивницата демонстрира достатъчно
сериозно отношение към правовия ред в страната, което да не възбужда съмнения у
съда относно истинските й намеренията й по повод пътуването на детето. На
последно място съдът приема, че нито възрастта на родителите на въззивницата,
нито здравословното състояние на баща й, нито разстоянието между сгт Сарата,
Одеска област и България, водят до извод за
невъзможност бабата и дядото на Мирослав да го посещават в България.
Посочените
съображения мотивират настоящия съдебен състав да откаже даване на исканото разрешение
по реда на чл.127а от СК.
Поради
съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
На
основание чл.78, ал.3 от ГПК, предвид постановения резултат, на въззиваемия Н.
следва да се присъдят направените във въззивното производство съдебни разноски
в размер на 300 лв за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 140 от 17.01.2019
г. по гр.д.3530/2018 г. по описа на Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА Т.Н., гражданка на Република Украйна, ЕГН **********, с постоянен адрес:***, да заплати на Й.Ж.Н. с ЕГН **********,***, сумата от 300 лв (триста лева),
представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.