М О Т И В И
от 13.09.2019 г. към
Присъда № 218 от 10.09.2019 г.,
постановена
по НОХД № 4364/2019 г. по
описа на ПРС, ІII н.с.
Районна Прокуратура, гр.
Пловдив е повдигнала обвинение против подсъдимия Г.С.И., за това че:
на 03.07.2019 г. в гр. Пловдив, е
отнел чужда движима вещ - мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20 lite” на стойност 550 лева от
владението на А.М.Р., без негово съгласие, с намерение противозаконно да я
присвои – престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, както и за това, че
на 03.07.2019 г., в гр. Пловдив, с
цел да набави за себе си имотна облага, е принудил А.И.Б. чрез заплашване - че
ако не платят ще счупи отнетия от него преди това мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20 lite”, собственост на А.М.Р., да
извърши нещо противно на волята й, а именно: да се разпореди с парична сума, за
да получи обратно гореописания мобилен телефон и с това й причинил имотна вреда
в размер на 250 лева - престъпление по чл. 214, ал. 1 НК.
Прокурорът поддържа
повдигнатите на подсъдимия обвинения, като предлага на същия да бъде наложено наказание
в размер на девет месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 194, ал.
1 НК, изтърпяването на което да бъде отложено с изпитателен срок от три години,
а за престъплението по чл. 214, ал. 1 НК – лишаване от свобода за срок от една
година и глоба в размер на 1000 лева, изтърпяването на което също да бъде
отложено с изпитателен срок от три години, като на основание чл. 23, ал. 1 НК
да се определи едно общо най-тежко наказание, а именно една година лишаване от
свобода, което също да бъде отложено с изпитателен срок от три години, както и
глоба в размер на 1000 лева.
Подсъдимият, Г.С.И., дава обяснения, с
които по същество не оспорва факта, че на посочените в обвинителния акт дата и
място е взел телефона на пострадалия, както и че след това е поискал откуп, за
да върне същия, но твърди, че не смята, че по този начин е извършил
престъпление, тъй като мислел, че телефонът е загубен и тъй като смятал, че е
редно да получи възнаграждение за връщането му.
Неговият защитник, адв. В.К.,
оспорва повдигнатите обвинения, като излага съображения за това, че събраните
по делото доказателства не са годни да докажат обвинителната теза. По отношение
на деянието по чл. 194, ал. 1 НК настоява, че се касае за загубена вещ, поради
което, ако не се приложи чл. 9, ал. 2 НК, деянието следва да бъде квалифицирано
по чл. 207 НК. По отношение на деянието по чл. 214, ал. 1 НК излага съображения
за несъставомерност, тъй като парите са изтеглени от личната банкова сметка ***.
Съдът след преценка на
събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият Г.С.И. е роден на *** год. в гр. П., живущ ***, ..., български гражданин, с
основно образование, безработен, неженен, неосъждан, ЕГН: **********.
На 03.07.2019 год., около 09:00
часа свид. А.Р., който работел като ..., имал уговорен час за кормуване с
курсистка, като курсът трябвало да започне от Централна гара-Пловдив в посока
кв. Христо Смирненски в Пловдив. Свид. Р. отишъл малко по-рано на уреченото
място, като се спрял на павилион „Лафка“, намиращ се на спирката на Централна
гара в гр. Пловдив (откъм северното платно за движение), за да си закупи кафе.
За момент свид. Р. поставил мобилния си телефон марка „HUAWEI mate 20 lite” на
поставка,
намираща се непосредствено до конструкцията на павилиона, докато изчаквал да получи кафето си от продавачката. В същия момент
около визирания павилион „Лафка“ минавал подс. Г.И. и видял оставения мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20 lite” на пострадалия Р.. Подс. И. бързо взел горепосочения
мобилен телефон, като се уверил, че никой не го гледа и се отдалечил от
местопроизшествието. След няколко секунди свид. Р. получил кафето си и погледнал към телефона
си, за да си го вземе, но същият не бил на мястото, където бил оставен. Свид. Р.
се почудил какво да прави, потърсил телефона, но не го намерил. Тогава Р.
изчакал да дойде курсистката, която следвало да кормува и същият се обадил от
нейния телефон на приятелката си А.И.Б., за да й съобщи какво се било случило.
След като й казал свид. Б. започнала да звъни на телефонния номер на Р., а
именно ...,
но никой не се обаждал от другата страна. В един момент, след около 10
позвънявания от страна на Б., подс. И. вдигнал телефона. В проведения разговор между свид. Б. и подс. И., последният заявил, че ще
върне мобилния телефон марка „HUAWEI mate 20 lite”, собственост на Р., само ако
му се заплати сумата от 300 лева, защото му трябвали пари, в противен случай щял да го счупи. При
тези думи от страна на подс. И., свид. Б. му заявила, че щяла да му заплати поисканата сума, но го
помолила да не поврежда телефона, както и ако може да намали исканата сума. В крайна
сметка постигнали съгласие за сумата от 250 лева. Подс. И. и свид. Б. се уговорили да се чакат на същото място, от където бил
отнет мобилния телефон - спирката на Централна гара в гр. Пловдив (откъм
северното платно за движение) в 15:30 часа на 03.07.2019 г. и двамата описали с какво
облекло щели да се появят на срещата.
Междувременно свид. Б., заедно със свид. Р. съобщили в отдел „Криминална полиция“, като се оплакали, че
са изнудвани. Във връзка с получената информация
бил сформиран екип от цивилни полицейски служители от група „Противодействие на
отвличания, рекет, изнудване, трафик на хора, проституция и престъпления,
свързани с общоопасни средства“ при сектор към отдел „Криминална полиция“ при
ОД МВР-Пловдив. Полицейският екип, един от служителите в който бил свид. И.Н.Т.,
придружил свид. Б. на уговореното място и конкретния час и изчакали на
дистанция, за да видят какво ще се случи. Полицаите и свид. Б. предварително се
били разбрали, че последната щяла да даде нейни собствени две банкноти по 100
лева и една от 50 лева, общо 250 лева на извършителя. Около 15:30 часа на
03.07.2019 г., на спирката
на Централна гара в гр. Пловдив (откъм северното платно за движение) към свид. Б.
се приближил подс. И.. Свид. Б.
извадила собствените й две банкноти по 100 лева и една от 50 лева и ги дала на
обв. И., а последният й предал мобилния телефон марка „HUAWEI mate 20 lite”,
собственост на свид. Р.. След
размяната цивилните полицейски служители задържали подс. И..
При извършения обиск при условията
на неотложност на подс. И. у него
били открити и иззети следните предмети и вещи от заден десен джоб на дънков панталон, а именно: две
банкноти с номинал от 100 лева – АЕ7309214 и АК2489377 и една банкнота с
номинал от 50 лева – БС 3841735. От своя страна подс. И. предал инкриминирания телефон на свид. Б..
Във връзка с
констатираното било образувано бързо производство, в резултат на което срещу
подс. И. били повдигнати обвинения за извършени престъпления по чл. 194, ал. 1
и чл. 214, ал. 1 НК., за което в последствие бил предаден на съд. В хода на образуваното
производство с
разписка разследващ полицай върнал сумата от 250 лева на свид. Б..
В хода на воденото производство
била назначена и изготвена стоково-оценъчна
експертиза, според заключението на която стойността инкриминирания мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20
lite” към момента на деянието е 550.00 лева.
По доказателствата:
В хода на проведеното по делото
съдебно следствие като свидетели са били разпитани двамата
пострадали – свид. А.Р. и свид. А.Б., като в своите показания и двамата по
еднопосочен начин са описали картината на процесните събития, всеки на
съответната част, на която е станал свидетел – свид. Р. на обстоятелствата
около отнемането на телефона му (кога
и къде го е оставил и как е установил липсата му), а
свид. Б. – на тези, касаещи връщането на същия на неговия притежател (уговарянето условията за това и отправената
заплаха, че ако не следват указанията, телефонът ще бъде счупен). Техните показания се явяват подкрепени от тези на свид. И.Т. (един
от полицейските служители, придружили пострадалата), приобщени по реда на чл.
281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 5 НПК, дадени от същия в хода на досъдебното
производство, който е потвърдил, че на процесната дата във връзка с получен
сигнал за кражба и изнудване, е сформиран екип, който е придружил свид. Б. до
мястото на срещата ѝ с подс. И.. Именно този свидетел, за едно с
колегите му, е задържал подсъдимият в момента, в който е приел поисканата от
него сума за връщането на отнетия телефон, като пред него подсъдимият е признал
за стореното, посочвайки като причина това, че е беден. Съдът оцени посочените по-горе
свидетели като достоверни обективни и надеждни доказателствени източници, тъй
като изложените от тях показания се явяват последователни, логични и по
същество не се опровергават от събраната по делото доказателствена съвкупност,
в това число от обясненията на самия подсъдим. Същият, по същество не оспорва факта, че на посочените в обвинителния акт
дата и място е взел телефона на свид. Р., както и че след това е поискал откуп
от свид. Б., за да върне същия, но твърди, че не смята, че по този начин е
извършил престъпление, тъй като мислел, че телефонът е загубен и тъй като
смятал, че е редно да получи възнаграждение за връщането му. В тази връзка следва да се посочи,
че съдът кредитира обясненията на подсъдимия, макар същите освен доказателствено средство,
да се явяват и средство за защита, доколкото е видно, че същите кореспондират със
събраните по делото обективни доказателствени източници – показанията на
разпитаните свидетели. Изключение правят
обясненията на подсъдимия в частта, в която същият твърди, че отнетия от него
телефон е бил загубен. Всъщност последното не извлича противоправния характер
на постъпката му, а единствено евентуално (в случай, че твърденията му намират
опора в доказателствата, а това не е така) би било основание за възприемане на
различна правна квалификация. Така или иначе съдът не възприема тази теза,
доколкото същата се явява пряко опровергана от показанията на свид. Р., които
няма причина да не бъдат кредитирани, за разлика от подсъдимия, който има
интерес да твърди обстоятелства, които биха облекчили неговото процесуално
положение. По същество същата се явява и нелогична, доколкото няма как към
момента на откриването на вещта подсъдимият да е разполагал с твърдяната от
него информация, а именно, че вещта е загубена, още повече, че в непосредствена
близост до нея (на около метър - два) се е намирал нейният собственик. По
изложените съображения съдът не възприе обясненията на подсъдимия, че отнетия
от него телефон е бил загубен. Що се касае пък до заявеното от него по
отношение на деянието по чл. 214, ал. 1 НК – че поисканата от него сума му се
полагала, същото дори не следва да бъде подлагано на коментар, тъй като то
противоречи не само на закона, но и на морала.
Съдът кредитира и
събраните делото писмени доказателства, приобщени по реда на чл. 283 НПК, тъй
като същите са относими, допустими и допринасят за установяването на
фактическата обстановка и разкриване на обективната истина по делото (Писма, Докладни
записки, Протокол за обиск, Разпореждане за одобряване, Разписка за връщане на
парична сума, Характеристична справка, Свидетелство за съдимост и други справки).
Съдът кредитира и
заключението на изготвената по делото стоково-оценъчна експертиза, доколкото
същото е дало ясен и обоснован отговор на поставените въпроси, изготвено е от
компетентно лице в кръга на съответната област и не е било оспорено от страните.
При така установената
фактическа обстановка, настоящият съдебен състав достига до следните правни
изводи:
При така установената
но несъмнен начин фактическа обстановка, съдът счете, че с деянието си подсъдимият
Г.С.И. е осъществил, както от обективна, така и от субективна състав на
престъпленията по чл. 194, ал. 1 НК и по чл. 214, ал. 1 НК, а именно:
на 03.07.2019 г. в гр. Пловдив, е
отнел чужда движима вещ - мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20 lite” на стойност 550 /петстотин и петдесет/
лева от владението на А.М.Р., без негово съгласие, с намерение противозаконно
да я присвои – престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, както и за това, че
на 03.07.2019 г., в гр. Пловдив, с
цел да набави за себе си имотна облага, е принудил А.И.Б. чрез заплашване - че
ако не платят ще счупи отнетия от него преди това мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20 lite”, собственост на А.М.Р., да
извърши нещо противно на волята й, а именно: да се разпореди с парична сума, за
да получи обратно гореописания мобилен телефон и с това й причинил имотна вреда
в размер на 250 лева - престъпление по чл. 214, ал. 1 НК.
По отношение на престъплението по чл. 194, ал. 1 НК
От обективна страна:
С действията си подс. И.,
е реализирал признаците от състава на престъплението “кражба”, тъй като с
присвоително намерение е отнел процесната (чужда движима) вещ, без съгласието
на нейния собственик. Налице е отнемане на чужда движима вещи от владението на
собственика ѝ, тъй като е налице прекъсване на фактическата власт на
последния и установяване на трайна такава от страна на подсъдимия. Датата и
мястото се установяват по несъмнен начин от показанията на разпитаните
свидетели, както и от наличните по делото писмени доказателства – Докладни
записки, писма и др., а също така и от обясненията на подс. И.. Предмет на
отнемането е движима вещ - мобилен телефон марка „HUAWEI mate 20 lite”, на стойност 550 лева към
момента на деянието. Същото е извършено без да е налице съгласие на собственика на вещта –
данни, за което се черпят от показанията на свид. Р.. Отнемането е извършено с
намерение вещите да бъдат противозаконно присвоени, свидетелство за което е и
обстоятелството, че след отнемането им, подсъдимият е поискал откуп за същата под
заплахата, че в противен случай ще я унищожи. От събраните по делото
доказателства – писмени и гласни, се установява наличието на всички
съставомерни елементи от обективната страна на престъплението „кражба“: време -
на 03.07.2019 г., място – в град
Пловдив,
механизъм на отнемане на вещите - чрез фактическото ѝ вземане от мястото,
където е бил оставена от нейния собственик, и най-вече авторството на деянието
в лицето на подсъдимия - всички установен по несъмнен и категоричен начин и
проверени с наличните по делото доказателства, неоспорени от страна на подс. И.,
който в своите обяснения по същество е признал за престъпната си деятелност.
Тук следва да се посочи,
че съдът не възприе наведените от страна на защитата доводи за квалифициране на
случая като „малозначително деяние“ по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. За да са
налице основанията на посочената разпоредба е необходимо да се установи, че
деянието е малозначително и не е обществено опасно, или е с явно незначителна
обществена опасност. Тук следва да се има предвид, че тази характеристика на
престъплението не се определя само на основата на стойността на инкриминираното
имущество, която впрочем в случая не е пренебрежимо ниска. Малозначителността
на деянието и незначителността на обществената опасност се определят и на фона
на всички данни относно извършване на престъплението и личността на неговия
извършител. Конкретното престъпление е такова против собствеността, които
престъпления по вид са принципно със завишена обществена опасност, предвид
широкото им разпространение и обществената нетърпимост към тях, а освен това, в
случая престъплението е извършено през деня, от обществено място, без никакво
притеснение от страна на подсъдимия, който, макар и реабилитиран, е бил осъждан
и за престъпление против собствеността. Поради изложеното и съдът счете, че
деянието, което е извършено нито е малозначително, не е обществено неопасно,
нито пък обществената му опасност се явява явно незначителна, макар да приема,
че е по-ниска.
Съдът не възприе и довода
на защитата за квалифициране на деянието като престъпление по чл. 207 НК. Тук
следва следва да се има предвид Постановление на Пленума на ВС № 6/1971г. (изм. с ППВС № 7/1987г..), с което са дадени задължителни за
съдилищата указания относно „загубена“ или „забравена“ вещ. Съгласно тези изрични
указания загубената вещ не може да бъде предмет на кражба. Когато владелецът е
загубил вещта, той се е лишил от владението върху нея. Според указанията,
дадени в цитираното постановление загубена вещ е налице тогава, когато нейният
собственик или владелец не знае нейното местонахождение. В случая, обаче, няма спор, че свид. Р. е знаел
местонахождението на своята вещ, поради което няма как да се приеме, че същата
е била загубена. В случая не се касае и до забравена вещ, но дори и това да
беше така, правната квалификация би била същата, защото в тази хипотеза
собственикът на вещта не
е прекъснал владението си, тъй като не е лишен от възможността да упражни
фактическа власт върху нея в един по-късен момент. Предвид посоченото
съдът оцени доводите на защитата за квалифициране на деянието като престъпление
по чл. 207 НК, за неоснователни.
От субективна страна:
Престъплението е извършено с пряк умисъл, с целени
и настъпили общественоопасни последици. Престъпният умисъл е формиран в съзнанието на подсъдимия
внезапно, който, осъзнавайки, благоприятната обстановка за отнемане на
оставената временно безнадзорна вещ и слабият контрол, осъществяван от
собственика ѝ, е взел решение за отнемането ѝ. Подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на деянието - неговата противоправност,
запретеност и наказуемост. Съзнавал е и общественоопасните последици, които
деянието й причинява в обективната действителност и е желаел и целял тяхното
настъпване. Същият е знаел, че отнемането на чуждата вещ е противозаконно, но
независимо от това е направил всичко възможно за постигане на негативния
резултат, насочвайки усилията си за неговото настъпване.
Ето защо и като прие, че
деянието се явява доказано както от обективна, така и от субективна страна,
съдът призна подс. И. за виновен в това да е извършил вмененото му във вина
деяние по чл. 194, ал. 1 НК.
По отношение на престъплението по чл. 214, ал. 1 НК
От обективна страна:
С действията си подс. И.
е осъществил и съставът на чл. 214, ал. 1 НК, доколкото на визираните дата и
място, същият, с цел
да набави за себе си имотна облага, е принудил свид.
Б. да се разпореди с парична сума, за да получи обратно отнетия от владението на
свид. Р. мобилен
телефон,
като с това ѝ
причинил имотна вреда в размер на 250 лева. Самата принуда е осъществена чрез заплашване, а именно: че ако не плати поисканата сума, ще счупи отнетия мобилен телефон. Подсъдимият е упражнил
принуда върху пострадалата под формата на заплашване, за да я склони да определеното
по-горе поведение. Самата принуда се е изразила в психическо въздействие върху пострадалата
чрез застрашаване с бъдещо деяние, което излага на опасност имуществото на
нейния приятел – свид. Р.. Именно в посочения смисъл се дефинирана принудата в
проявната си форма на заплашване и в съдебната практика – в този смисъл
например решение № 535/07.01.2009 г. на ВКС по н. д. 500 на ІІІ н. о., решение №
396 от 24.10.2008 г. на ВКС по н. д. № 347/22008 г. на ІІ н. о., решение № 49
от 10.03.2009 г. на ВКС по в. д. № 582/2008 г. на І н. о. и др. За прецизност
следва да се посочи, че за съставомерността на деянието по чл. 214, ал. 1 от НК
няма значение дали заплашването се упражнява правомерно или не, тъй като е
достатъчно поведението на автора на престъпното посегателство да е създало
основателен страх у изнудваното лице, че деянието може да бъде осъществено. В
този смисъл са например решение № 4/26.03.2001 г. по н. д № 576/2000 г. на ВКС, ІІІ н. о., решение №
536/18.10.1971 г. по н. д. № 461/ 76 г. на ВС, ІІ н. о. В конкретния случай са
налице и другите особености от обективната страна на изнудването по чл. 214 НК,
които се отнасят до поведението на пострадалата, респективно до целта на
упражнената принуда, тъй като подсъдимият е упражнявал принудата под формата на
заплашване, за да склони пострадалата към определено поведение – да извърши
нещо противно на волята ѝ. Налице е причинна връзка между последващото
поведение на пострадалата и употребената от подсъдимия принуда. В конкретния
казус именно принудата е мотивирала преценката и решението на пострадалата да
изтърпи вредните последици в описания по-горе смисъл, като извърши акт на
имуществено разпореждане. Действително престъплението е резултатно, като
престъпният резултат, който следва да настъпи за довършване на престъплението е
причиняване на имотна вреда на изнудвания или друго лице. В този смисъл
деянието по чл. 214, ал. 1 НК не приключва с осъществяване на принудата, като е
необходимо да настъпи в причинна връзка с нея на последиците, произтичащи от
поведението на пострадалия. В този смисъл принудата е довършено престъпление,
когато е реализиран визирания в правната квалификация престъпен резултат. Тук е
мястото да се посочи, че не могат да бъдат споделени доводите на защитата по
отношение на съставомерността на
деянието, тъй като не намират опора в съдебната практика. За тезата си защитата
се позовава на това, че пострадалата е изтеглила паричната сума, която в
последствие е предала на подсъдимия от собствената си банкова сметка. ***, че
това обстоятелство не обосновава извод за несъставомерност, напротив –
потвърждава обвинителната теза, че имотната вреда е настъпила именно за
пострадалата Б.. Предвид всичко гореизложено
съдът прие, че от обективна страна подс. И. е извършил състава на
престъплението по чл. 214, ал. 1 НК.
От субективна страна:
И това престъпление е извършено с пряк умисъл, с
целени и настъпили общественоопасни последици. За умисъла на едно лице се съди по неговите
фактически действия. В настоящия случай подсъдимият е извършил действия,
мотивирали пострадалата Б. притежаваната от нея парична сума от 250 лева да
премине във владение на подсъдимия. Последният
е съзнавал, че пострадалата не желае да му предаде посочената сума, поради
което е употребили заплаха, за да я мотивира да стори това, съзнавайки, че употребения
интензитет на принудата ще бъде такъв, че пострадалата ще извърши разпореждане.
Същият е съзнавал неправомерния характер на действията си, но пряко е целял и
искал настъпването му.
Ето защо и като прие, че
деянието се явява доказано както от обективна, така и от субективна страна,
съдът призна подс. И. за виновен в това да е извършил вмененото му във вина
деяние по чл. 214, ал. 1 НК.
По въпроса за
вида и размера на наказанието по чл. 194, ал. 1 НК:
Разпоредбата на чл. 194,
ал. 1 НК предвижда наказание лишаване от свобода до осем години.
С оглед на посочената и
приета по-горе правна квалификация за извършеното от подсъдимия И. престъпление
по чл. 194, ал. 1 НК, съдът, след като съобрази целите на наказанието по чл. 36 НК, както и обстоятелствата по чл. 54 НК, счете, че на подсъдимия следва да
бъде наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА.
При определяне на размера
на наложеното наказание, съдът отчете наличието на смекчаващи отговорността
обстоятелства. Като такива се отчетоха чистото съдебно минало на подсъдимия, невисоката
стойност на откраднатата вещ, както и оказаното съдействие. От друга страна
съдът не отчете наличието на отегчаващи вината обстоятелства, поради което
определи и наказанието лишаване от свобода, ориентирано към предвидения в
закона минимум. Съдът прецени, че така определеното и наложено наказание се
явява справедливо и съответно на обществената опасност на деянието и дееца.
По
въпроса за приложението на чл. 66, ал. 1 НК:
Съдът прие, че в
конкретния случай спрямо подсъдимия И. са налице предпоставките на чл. 66, ал.
1 НК, тъй като същият не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление
от общ характер към момента на извършване на процесното деяния (реабилитиран е),
като за постигане целите на наказанието и за поправянето му, не е наложително
реално изтърпяване на така наложеното му наказание. Ето защо изтърпяването на
така определеното наказание съдът отложи за срок от три години, намирайки че
същото би оказало своето предупредително и превъзпитаващо въздействие спрямо И.
и обществото.
По въпроса за
вида и размера на наказанието по чл. 214, ал. 1 НК:
Разпоредбата на чл. 214,
ал. 1 НК предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години и глоба
в размер от 1000 до 3000 лева, като съдът може да наложи конфискация до
½ на имуществото на дееца.
С оглед на посочената и
приета по-горе правна квалификация за извършеното от подсъдимия И. престъпление
по чл. 214, ал. 1 НК, съдът, след като съобрази целите на наказанието по чл. 36 НК, както и обстоятелствата по чл. 54 и чл. 55 НК, счете, че на подсъдимия
следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от ДЕВЕТ
МЕСЕЦА, определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК.
При определяне на
размера на наложеното наказание, съдът отчете наличието на смекчаващи отговорността
обстоятелства и най-вече ниската степен на обществена опасност на извършеното
от него деяние, който извод се извлича от ниския интензитет на упражнената
принуда, ниската стойност на предмета на престъплението, в това число и
обществения отзвук и настъпилите последици. Горното, наред с отчетените
смекчаващи вината обстоятелства, а именно чисто съдебно минало, оказаното
съдействие и тежкото семейно положение на подсъдимия, мотивираха съда да
определи наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК, а именно
под предвидения в закона минимум и като не наложи предвиденото алтернативно
по-леко наказание, каквато възможност е предвидена в чл. 55, ал. 3 НК. Съдът
счете, че наказание в посочения размер се явява достатъчно за постигане на
целите на наказанието, като намери, че налагането на по-високо наказание, дори
и минимално предвиденото такова в случая, още повече наред и с глоба, която би
се явила непосилно тежка за подсъдимия, би било несъразмерно тежко на
извършеното. По изложените съображения и като прие наличие на многобройни смекчаващи вината
обстоятелства, на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК съдът определи
наказание в размер на девет месеца лишаване от свобода.
По
въпроса за приложението на чл. 66, ал. 1 НК:
И тук съдът прие, че
спрямо подсъдимия И. са налице предпоставките на чл. 66, ал. 1 НК, тъй като същият
не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер към
момента на извършване на процесното деяния (реабилитиран е), като за постигане
целите на наказанието и за поправянето му, не е наложително реално изтърпяване
на така наложеното му наказание. Ето защо изтърпяването на така определеното
наказание съдът отложи за срок от три години, намирайки че същото би оказало
своето предупредително и превъзпитаващо въздействие спрямо И. и обществото.
По въпроса за
приложението на чл. 23, ал. 1 НК:
Съгласно чл. 23, ал. 1 НК, ако с едно деяние са
извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни
престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях,
съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага
най-тежкото от тях.
В конкретния случай с
постановената по делото присъда подс. И. е осъден за две отделни престъпления,
като за всяко едно от тях са наложени две отделни наказания, от които, съгласно
императивната разпоредба на чл. 23, ал. 1 НК, следва да се наложи едно общо
най-тежко.
Ето защо и съобразно
посочената разпоредба, на подсъдимия И. се определи едно общо най-тежко
наказание, което в случая се явява наложеното за престъплението по чл. 214, ал. 1 НК, а именно ДЕВЕТ МЕСЕЦА лишаване
от свобода.
На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 от НК от така определеното и наложено едно общо най-тежко наказание на подсъдимия Съдът приспадна времето, през което същият е бил
задържан по реда на ЗМВР на 03.07.2019 г.,
като един ден задържане следва да се зачита за един ден „лишаване от
свобода“.
По въпроса за
приложението на условното осъждане:
Доколкото предпоставките
за това са налице и като прие, че за постигане целите на наказанието и за
поправянето на подсъдимия, не е наложително реално изтърпяване на така
наложеното му наказание, съдът отложи изтърпяването на така определеното едно
общо най-тежко наказание с изпитателен срок. Съдът намери, че поправянето на
подсъдимия извън затворническата среда би било постижимо, ето защо
изтърпяването на така наложеното наказание от девет месеца лишаване от свобода
съдът отложи с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.
Този срок ще способства
да се реализира най-пълноценно предупредителния потенциал на условното осъждане
и да препятства подсъдимия да извършва противообществени прояви под страх, че
наложеното му с тази присъда наказание ще бъде приведено в изпълнение.
По
въпроса за разноските:
Съдът
констатира, че по делото в хода на съдебното следствие са били направени разноски
в размер на 96.00 лева, представляваща направени разноски по делото за
изготвена експертиза, които на основание чл. 189, ал. 3 НПК, Съдът възложи в тежест на подсъдимия
И..
По изложените съображения,
Съдът постанови Присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала! МК