РЕШЕНИЕ
№ 868
гр. Пловдив, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Светлана Ив. Изева
Радостина Анг. Стефанова
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300500914 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по жалба на Ц. С.
Г., ЕГН – ********** срещу Решение № 432 от 10.02.2022 г., пост. по гр.д. №
4390/2021 г. на Районен Съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявения от
въззивницата иск за признаване за установено по отношение на ответната
страна В. А. С., ЕГН – ********** че Г. е собственик – на основание
давностно владение, на недвижим имот – апартамент № **, находящ се в ***,
който имот по действащата КК и КР на гр. Пловдив съставлява
Самостоятелен обект в сграда / СОС / с идентификатор 56784.540.713.1.42, с
предназначение – жилище, площ 98,38 кв.м., брой нива – 1, ведно с
прилежащите му изба № 18 с площ от 9,87 кв.м. и 1,270% ид.ч. от общите
части на сградата, при съседи: СОС 56784.540.713.1.41, СОС
56784.540.713.1.39 и СОС 56784.540.713.1.45, и съответно на този резултат
Г. е осъдена да заплати на С. направените от последната деловодни разноски
в размер на 720 лв. – възнаграждение за един адвокат.
Поддържаните оплаквания са за неправилност на решението, искането
е за неговата отмяна и уважаване на иска. Претендират се направените
деловодни разноски.
От въззиваемата страна е депозиран отговор за неоснователност на
жалбата.
Съдът установи следното:
1
Производството пред районния съд е образувано по предявен от Ц. С.
Г. срещу В. А. С. положителен установителен иск за собственост досежно
гореописания имот.
По делото е безспорно - и установено от представените писмени
доказателства, че процесният апартамент е бил държавна, впоследствие
общинска собственост, ищцата е била настанена в него през м. юли 1988 г.
като част от семейството на своя съпруг И.П., след прекратяване на брака им
по силата на съдебното решение апартамента е предоставен за ползване на
нея и роденото от брака й с И.П. малолетно дете Н., на основание съдебното
решение между ищцата и Жилфонд е бил сключен договор за наем от
01.9.1991 г.. С Решение на ОбС – Пловдив № 169/03.09.1993 г. апартамента е
бил свален от оборотния фонд на общинското дружество „ Пловдивинвест „
ЕАД и предоставен на разпореждане на Община Пловдив, с Решение №
8/30.06.2006 г. на Комисия по чл. 12 ал. 3 от НУРУЖННОЖП е констатирано
че ищцата не отговаря на изискванията за наемател на общинско жилище от
фонд „ Настаняване под наем „ по чл. 7 от посочената общинска Наредба /
същата е едночленно семейство и притежава идеални части от недвижими
имоти в Пловдив - в т.ч. и жилищен, както и извън Пловдив/, че на тези
изисквания отговарят двучленното семейство на ответницата В. А. С. /
състоящо се от нея и малолетната й дъщеря С. / и едночленното семейство на
Н.И.П., поради което е дадено предложение до кмета на Община Пловдив,
район Тракия ищцата да освободи имота и в същия да бъдат настанени В.С. с
дъщеря си С. и Н.П., което е сторено със Заповед № 556/09.10.2006 г. на
кмета. С Договор от 27.12.2007 г. , сключен между Община Пловдив от една
страна като продавач и от друга страна В. А. С. и Н. И. П. – купувачи, правото
на собственост върху апартамента е прехвърлено на купувачите / при равни
права / срещу цена от 35 517, 60 лв., от която внесени от купувачите по
сметка на общината 9 517, 60 лв., а остатъка от 26 000 лв. – преведени от
Банка ДСК ЕАД по сметка на общината на основание сключен между
купувачите С. и П. от една страна и банката договор за жилищен кредит. С
договор за дарение от 16.05.2008 г., изповядан с нот. акт № 77, том III, рег. №
2500, н.д. № 443/2008 г. на Нотариус рег. № 155 Н. П. е дарил своята ½ ид.ч.
от имота на другия съсобственик В. А. С..
По делото няма спор че Н.П.и В.С. са брат и сестра, както и деца на
ищцата Ц.Г., както и че последната е живяла и живее в апартамента и
понастоящем, считано от 1988 г. и никога не го е напускала.
Безспорно е също и че в РС – Пловдив е заведено от настоящата
ответница срещу настоящата ищца гр.д. № 20205330117467, с предмет
осъждането на втората да предаде на първата процесния апартамент на
основание чл. 243 вр. 249 от ЗЗД – което дело спряно до приключването на
настоящото.
При така установеното ищцата поддържа че е установила владение
върху процесния апартамент с начален момент 27.12.2007 г. и то е
2
продължило явно, непрекъснато и необезпокоявано до 07.01.2021 г., когато
ответницата С. завела в РС – Пловдив посоченото по горе гр.д. №
20205330117467 за отстраняването й от имота на основание чл. 243 вр. 249 от
ЗЗД. За същия период и отпреди това – още от 1995 г., дъщеря й живеела в
жилището на бъдещия си съпруг М.С., и в процесното се установявала само
временно – за по няколко месеца и в случаите когато с М. били в обтегнати
отношения, като във всички тези случаи - с предварително поискано от В. и
дадено от ищцата съгласие. С оглед което моли да бъде признато за
установено по отношение на ответницата че правото на собственост върху
апартамента принадлежи на ищцата на основание възведеното давностно
владение.
Същевременно в обстоятелствената част на исковата молба са изложени
и твърдения за персонална симулация, като се поддържа че с договора от
27.12.2007 г. имотът е закупен от ищцата и с лични нейни средства, но по
съображения че не е отговаряла на изискванията за закупуване на общински
имот / изложените по горе / в отношенията с продавача „ издействала „ / като
дългогодишен общински служител / за купувачи в договора да бъдат
записани ответницата / нейна дъщеря / и третото за спора лице Н.П. / неин
син /, но във вътрешните отношения между нея и „ фиктивните „ купувачи и
в частност ответницата не е имало спор че действителния купувач, съответно
собственик на имота е ищцата.
Ищцата поддържа още че в качеството си на собственик, а също и като
владелец на апартамента извършвала със свои лични средства ремонти и
подобрения в него – в т.ч. и луксозни, и го обзавеждала по свой вкус. С
лични нейни средства била платена и продажната му цена – платените при
сключването на договора 9 517, 60 лв., а остатъка от 26 000 лв. – набавени от
купувачите посредством договор за кредит с ДСК ЕАД, погасявала към
банката също със собствени парични средства като лично внасяла част от
вноските, а друга част като предавала сумите на ответницата, която ги
внасяла. Лични на ищцата били и средствата, с които се заплащали данъците
на имота, застраховките, ремонтите на общите части на сградата – етажна
собственост.
Ответницата е депозирала отговор да не признава иска. Възразява
ищцата да е действителния купувач на имота по договора, както и да го е
придобила по давност. Поддържа че за процесния период с начален момент
декември 2017 г. ищцата е била само държател на имота, тъй като
фактическата си власт върху него е осъществявала като заемател на основание
неформален договор за заем за послужване със заемодател ответницата в
качеството й на собственик на имота. Със знанието и съгласието на
последната ищцата е живяла в имота на горепосоченото договорно основание
безвъзмездно поради близките им родствени отношения и никога не е
демонстрирала намерение да свои имота, нито е заявявала претенции да е
действителния му собственик. Настоящия иск е предявила във връзка със
3
заведеното от ответницата дело да й предаде имота поради прекратяване на
облигацията по чл. 243 от ЗЗД и с единствената цел да осуети във времето
разрешаването на този спор. Преди това не се е позовавала на изтекла в нейна
полза придобивна давност. Оспорва твърденията кредита към ДСК ЕАД да е
заплащан с лични средства на ищцата, както и същата да е заплащала
данъците за имота, застраховките, подобренията в същия. Поддържа още че
за възведения период също е живяла в имота - макар и непостоянно, като го е
напуснала през м. август 2020 г. поради агресивно поведение на брат й / който
също се установил там като държател / към нея и нейната дъщеря, което му
поведение подкрепяно от майка им, с оглед което и завела срещу нея
казаното по горе дело за да си върне имота, а срещу брат си – тъжба в
прокуратурата.
Ангажирани са от страните гласни доказателства както следва:
Ищцовият свидетел Н.И.П. / син на ищцата и брат на ответницата/
депозира показания че живее в процесния апартамент още от края на 80 – те
години, ведно с майка си и сестра си, живее там и понастоящем с кратки
прекъсвания през годините след 2006 г., когато ходел да работи в чужбина за
периоди от 6 месеца до 1 година. От 1995 г. живее в апартамента само с майка
си, същата година сестра му се изнесла и заживяла на семейни начала с
лицето М.С., с когото впоследствие сключила брак. До 2006 г. живеели в
имота, тъй като майка му била наемател с настанителна заповед като
жилищно нуждаеща се, а свидетелят и сестра му като членове на семейството
й, тъй като при настаняването й били малолетни. През 2006 г. обаче общината
ги уведомила че Ц. не отговаря на изискванията да бъде наемател на
общински апартамент - тъй като притежава други имоти, в т.ч. и идеална част
от жилище в Пловдив, като по същите причини няма право да кандидатства и
за неговото закупуване. Поискали апартамента да бъде освободен. Тогава
майка им, с неимоверни усилия и благодарение на своите познанства с бивши
кметове „ уредила „ първо в апартамента да бъдат настанени като наематели
той и сестра му с малолетното й дете – вече пълнолетни и безимотни, след
което апартамента да бъде закупен от тях двамата като наематели. Свидетелят
и сестра му В. обаче закупили жилището и станали негови собственици само
формално, а „ неформалния „ собственик била майка им. Продажната цена
била заплатена с лични спестявания и кредитни средства / договор с ДСК /,
личните средства били на майка му, като и свидетелят дал 2 000 лири.
Кредита бил изплащан от ищцата, като вноските плащала сестра му, но
парите били на майка им, а в случаите когато сестра му плащала с лични
средства майка им й ги връщала. Изцяло със свои лични средства ищцата
подобрявала имота – сменила дограмата, паркета, тапетите, В и К тръбите,
поставила нови подови настилки, а също и го обзавеждала. Първите
подобрения направила в периода март - септември 2006 г., после отново през
2011 г., през 2014 г и последно през 2019 г.. Общо за подобренията изхарчила
24 000 лв., свидетелят дал само 2 000 лв., а сестра му не вложила никакви
средства, но взимала касовите бележки за закупуваните материали. След
4
закупуването на апартамента сестра му с детето си С. идвала в имота
инцидентно - на гости или когато били скарани със съпруга й. Винаги
предварително искала разрешение от майка им. През лятото при тях живеела
и С. – също със съгласие на ищцата. Отношенията в семейството им били
добри до лятото на 2020 г., когато сестра му започнала да ги обижда, да се
кара с тях и да ги гони от апартамента. Пуснала сигнал в Прокуратурата
срещу свидетеля за закана в убийство и завела дело в съда срещу майката.
Затова сега срещу свидетеля имало досъдебно производство. Скандала бил
през август 2020 г. и оттогава В. не идва в апартамента.
Ищцовият свидетел Х.Г.Б. – без родство, депозира показания че
работил при съпруга на ответницата – М.С.. През 2019 г. М. му казал че баба
му ще прави ремонт и изпратил свидетелят за това. Ремонтът се извършил в
процесния апартамент и се изразявал в поставяне на плочки в тоалетната,
коридора, кухнята и двете тераси. За всичко – и труд, и материали, на
свидетеля плащала Ц., но по искане на В. фактурите за закупените материали
били издаване на фирмата на съпруга й М..
Ищцовият свидетел Й.И.а Б. депозира показания че живее в съседно на
процесното жилище от 1998 г., в което оттогава и понастоящем живеят
ищцата и сина й Н.. Познава В. и нейната дъщеря С., те не живеели в това
жилище, а идвали на гости на Ц. по празниците – Коледа, Нова година,
Великден. Ц. заплащала на касиера на входа таксите за почистване, ток,
асансьор, пак тя платила и за ремонта на покрива. Свидетелката счита че
собственици на апартамента са Ц. и Н., В. не е казвала пред свидетелката
жилището да е нейно. Отношенията в семейството били такива на
разбирателство до август 2020 г., когато свидетелката чула че В. нагрубява
майка си и я гони от апартамента.
Свидетелят на ответницата Е.И. В., депозира показания че живее в
съседния вход и са приятелки с дъщерята на В. – С. още от първи клас. От
2016 г. С. и майка й живеели в процесния апартамент при баба й Ц.. Преди
2016 г. С. живеела в апартамента през летните и зимните ваканции, а също и
почти всяка събота и неделя. Затова и станало проблем, като домоуправителя
и съседите настоявали че трябва да плащат разноски за 4 човека, а не за
двама. В края на август С. и майка й напуснали апартамента, причина за
което С. й казала да е проявена агресия към тях от вуйчо й.
Свидетелят на ответницата И.М.С. – без родство, депозира показания
че живее в съседен на процесния апартамент, не сочи откога. В процесния
живеели Ц., Н., В. и С.. В. и С. живеели постоянно в апартамента в периода
2016 г. – 2020 г., когато В. й се оплакала че макар апартамента да е неин е
била принудена да напусне поради заплахи от брат си.
Представени са писмени доказателства – вноски бележки за погасявани
средства към ДСК, извлечение от банковата сметка на ответницата, преписи
от домовата книга на входа, фактури, фискални бонове, стокови разписки,
гаранционни карти, договори за отдаване под наем на земеделска земя с
5
наемодател ищцата, сключен от нея договор за изработка от 2008 г.,
застрахователна полица от 5.12.2008 г. на процесния имот по риск „ Пожар и
други щети на имущество“.
За да отхвърли иска районният съд - след съвкупна преценка на
казаните по горе доказателства, е приел че ищцата е упражнявала
фактическата власт върху имота със съгласието на ответницата като негов
собственик при условията на търпими от нея спрямо имота й действия от
трето лице поради близките родствени отношения - по смисъла на съдебната
практика, изразена в Решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г. на
ВКС, I г.о. и Решение № 122/3.12.2020 г. по гр.д. № 3549/2019 г. на ВКС. Като
така ищцата не е била нито държател на имота / неустановяване на
възведената от ответницата правна сделка заем за послужване като основание
за предаване на фактическата власт/, нито негов владелец – неустановен
субективен елемент за промяна на намерението на упражняваната фактическа
власт и неговото открито демонстриране на собственика чрез недвусмислено
отричане на правата му. Не е установена и твърдяната персонална симулация
– в която насока показанията на свидетеля П. са недопустими поради липса на
начало на писмено доказателство – документ, изходящ от подставеното лице,
който да прави вероятна привидността на придобитите от това лице права.
Посочено е че погасяването на кредитните средства – с които е заплатена
продажната цена, има за единствена последица възникване на облигационни
отношения между платилия кредита и длъжниците по него, съответно не
съставлява казаното по горе начало на писмено доказателство и само по себе
си не обоснова извод придобилото собствеността върху процесния имот лице
да е различно от посоченото в договора за покупко-продажба, нито е факт,
установяващ промяна на основанието на упражняваната фактическа власт.
Такава промяна не следва и от извършваните от ищцата ремонти / които са с
начален момент отпреди 2007 г. /, тъй като те са във връзка с подобряване на
условията на осъществяваното от нея ползване на апартамента, а заплащането
на сметките за ток, вода и поддръжка на общите части на сградата – етажна
собственост, са дължими от нея също поради ползването на вещта.
Във въззивната жалба се поддържа решението да е неправилно поради
допуснати от първостепенния съд съществени нарушения на процесуалните
правила, изразяващи се в неразглеждане на писмените и гласни доказателства
в тяхната цялост, логика и взаимовръзка, като и част от тях не са коментирани
изобщо, а друга част - анализирани превратно на съдържанието им и неговото
значение за изхода на спора, което довело и до необосновани правни изводи и
неправилно приложение на материалния закон. Конкретно не са правилно
преценени фактите и обстоятелствата, вследствие които се е стигнало до
закупуването на процесния апартамент и действителния негов купувач –
ищцата, а не ответницата и третото лице Н.П.. В тази насока се преповтаря
отново изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и се настоява
по делото да е установено че имотът е закупен от и за въззивницата с лични
нейни средства, но по съображения че не е отговаряла на изискванията за
6
закупуване на общински имот / изложените по горе / в отношенията с
продавача „ издействала „ / като дългогодишен общински служител / като
купувачи в договора да бъдат записани въззиваемата и третото за спора лице
Н.П., като и във вътрешните отношения между нея и „ фиктивните „
купувачи и в частност ответницата не е имало спор че действителния купувач,
съответно собственик на имота е ищцата. Неправилно били възприети и
свидетелските показания, като правилната им преценка обосновавала –
според въззивницата, несъмнен извод че тя е имала качеството на владелец
на имота за целия възведен период, което следвало от безспорно
установените факти че ответницата е пребивала в имота инцидентно и за
кратки периоди от време като гостенка на майка си / показанията на
свидетелите П. и Б. / и само след дадено й от въззивницата съгласие / свид. П.
/. Това искано от въззиваемата и дадено й от въззивницата съгласие
обосновавало несъмнен извод че последната държи имота като свой,
следователно го владее. В подкрепа на този извод са и доказателствата за
извършените от нея в жилището значителни подобрения – ценени в
съвкупност със свидетелските показания. Съответно погрешен е извода на
районния съд че упражняваната от въззивницата фактическа власт е при
условията на търпими действия по смисъла на казаната по горе съдебна
практика, като се и поддържа да е неправилно възприетото с нея разрешение
че допуснатите от собственика в имота му търпими действия, осъществявани
от трето лице, не се припокриват с понятието упражнявана фактическа власт,
съставляваща държане, както и владение, а в случай че това разрешение се
споделя и от настоящия съд - че съгласието на собственика за търпимите
действия следва да е само изрично, но не и предполагаемо.
Жалбата е неоснователна.
При персоналната симулация страните постигат съгласие да сключат
договор, по който желаят да прикрият действителния купувач, поради което
се уговарят като страна – купувач по договора да бъде записано лице, което
привидно да изпълнява тази роля. В случая се сключват три сделки: 1/ Между
продавача и действителния купувач – прикритата сделка, която е
действителната, ако не страда от пороци; 2/ Между продавача и привидния
купувач – която се обективира в договора, но е привидна и като така нищожна
и 3/ Между действителния и привидния купувач – упълномощаването от
първия за втория да придобие собствеността, както и специалната цел – да се
укрие действителния купувач.
Неправилно е прието от окръжния съд че в случая поради липса на
писмено доказателство по смисъла на чл. 165 ал. 2 от ГПК свидетелски
показания са недопустими. Същите са допустими, тъй като ищцата -
твърдяща привидността на договора, не е страна по него и като така
ограничението досежно свидетелските показания не се отнася за нея –
предвид изричната разпоредба на изречение второ, предл. първо на чл. 165 ал.
2 от ГПК. Но показанията на свидетеля П./ единственото ангажирано от
7
въззивницата доказателство относно привидността / не установяват нито една
от сделките, осъществяващи – кумулативно, горепосочения фактическия
състав на персоналната симулация. В този контекст е без значение чии са
средствата, с които е заплатена продажната цена, като не се и установява
поддържаното от въззивницата цената да е заплатена с лични нейни средства
- предвид безспорния факт че по голямата част от нея / 26 000 лв. / съставлява
предоставени на купувачите заемни средства по сключен от тях договор за
жилищен кредит с ДСК ЕАД, а в разликата от 9 517 лв. разпитания като
свидетел П. като купувач на ½ ид.ч. от апартамента, е участвал със сумата 2
000 британски лири. Освен това сам по себе си факта че родителят е решил
да участва с лични средства – отчасти или дори изцяло, при закупуване на
жилище от децата му, както и да поеме впоследствие погасяването на
тегления от тях жилищен кредит не обосновава извод това жилище той да
придобива за себе си като договорът се сключва в хипотеза на персонална
симулация досежно действителния купувач, като и изплащането на кредита
не променя лицето, в чийто патримониум е възникнало правото на
собственост върху закупения с кредитните средства имот. Такъв извод не
следва и от факта че е извършвала подобрения в имота – с оглед
предоставеното й от собственика ползване на имота за задоволяване на
жилищните си нужди. Не на последно място следва да се отбележи и че
ищцата не е оспорила последващия договор за дарение - с който
съсобственикът П. прехвърля на ответницата своята ½ ид. ч. от имота, като
недействителен, нито е твърдяла той да не поражда правните си последици
поради това че тя - а не дарителят, е собственика на тази идеална част.
С оглед изложеното изводът на районния съд твърдяната персонална
симулация да не е доказана по делото – макар и по различни от изложените в
решението мотиви, е като краен резултат правилен.
Правилен – по изложените в решението мотиви, е изводът на съда
осъществявана от въззивницата фактическа власт върху процесния
апартамент да не съставлява владение.
Владението е упражняване на фактическа власт по отношение на вещта
с намерение че тя се държи като своя, то следва да е непрекъснато / да не е
загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 ЗС /, явно / да не е установено
по скрит начин /, спокойно и несъмнително.
Съгласно ТР № 1/6.8.2012 г. на ВКС, ОСГК презумпцията по чл. 69 от
ЗС / че вещта се държи като своя докато не се докаже – от насрещната страна,
противното/ намира приложение само в случаите, когато по естеството си
фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на
установяването си. В хипотеза, при която фактическата власт е изначално
установена като държане за да се превърне то / държането / във владение
следва да се установи промяна в намерението – за своене на имота, което явно
и открито да се демонстрира на собственика чрез недвусмислено отричане на
правата му – при доказателствена тежест, лежаща върху страната, основаваща
8
правото си на собственост на този придобивен способ.
В случая по делото е установено че за периода 1988 г. – декември 2007
г. въззивницата е упражнява фактическата власт върху като държател –
наемател на предишния негов собственик – Община Пловдив. След
придобиване на имота от въззиваемата и третото за спора лице Н.П. на 27.12.
2007 г., както и след 16.05.2008 г. – когато въззиваемата е станала
изключителен собственик на имота, е продължила да упражнява
фактическата върху него съобразно предназначението му – като жилище, със
съгласието и без противопоставянето на собственика. Живяла е явно,
непрекъснато, необезпокоявано до м. август 2020 г. / когато от собственика е
заведено срещу нея казаното по горе гр.д. № 20205330117467 на РС - Пловдив
/, но в нито един момент за периода след м. декември 2007 г. и м. май 2008 г.
до предявяването на настоящия иск не е демонстирала на въззиваемата че
счита имота й за свой и го владее за себе си – явно и недвусмислено,
отричайки правото й на собственост. Подобни действия не се установяват от
показанията на ангажираните от въззивницата свидетели, поради което и
субективните възприятия на тези свидетели че собственика на имота е Ц., а не
дъщеря й – която според показанията им се установявала в имота за
непродължителни периоди от време като „ гостенка „ на майка си, са правно
ирелевантни за възведения оригинерен придобивен способ и не го
установяват. Вътрешното убеждение на въззивницата да е собственика на
имота не е достатъчно за осъществяване института на придобивната давност.
Необходимо е това й убеждение да намери външна проява чрез действия,
които недвусмислено отричат правото на собственост на въззиваемата - с
оглед изискването владението да не е установено по скрит начин. Несъмнено
тези действия следва да са насочени към титуляра на правото на собственост.
Твърдения в тази насока, изразявани пред други лица, неадресирани и
недостигнали до собственика не изпълняват фактическия състав на
владението. В този контекст извършваните от въззивницата подобрения в
имота, плащаните от нея консумативи, свързани с осъществяваното от нея
обитаване на жилището не съставляват действия, сочещи на намерение за
своене на вещта, нито на явна, открита и недвусмислена външна проява на
евентуално такова намерение, насочена към собственика. Напротив, тези й
действия – както правилно е приел районния съд, са нормално вследствие от
факта че тя повече от 30 години живее в апартамента, съответно поема
разходите си във връзка с това и подобрява битовите си условия - предвид и
че първите подобрения са извършени от нея още през 2006 г. в качеството й
на наемател на общината. По делото не е проведено пълно и главно доказване
на твърдението на въззивницата че е изплащала с лични средства жилищния
кредит на въззиваемата и третото лице Н.П. към Банка ДСК ЕАД – с оглед
представените от последната писмени доказателства / извлечение от
банковата й сметка и вносни бележки/, но дори и да се приеме това да е така,
то евентуалното погасяване на този кредит само по себе си не е действие на
владелец, доколкото не установява погасяването да е на основание че счита
9
имота за свой и това основание да е недвусмислено заявено на въззиваемата.
Действително последната не установи по делото възражението си че ищцата е
осъществявала фактическата власт върху имота на основание сключен между
тях договор за заем за послужване – никой от разпитаните свидетели не
твърди да е присъствал на или да знае за уговорки между тях, сочещи на
облигация по чл. 243 и следв. от ЗЗД. Това обаче – предвид гореизложеното,
не означава че ищцата е владяла имота. В случая – както правилно е приел
окръжния съд, е било установено за възведения период фактическо състояние,
при което се извършват действия спрямо чужда вещ, които макар да не
произтичат от сключен със собственика на тази вещ договор, се извършват с
негово съгласие /изразено изрично или чрез конклудентни действия / и тези
действия са търпими - защото почиват на съществуващата между страните
най – близка родствена връзка и защото са съставлявали за въззиваемата
незначително безпокойство, доколкото същата за възведения период не е
имала нужда да ползва апартамента си, тъй като със семейството си е живяла
в апартамент на съпруга й. В този смисъл, уведомяването и уговарянето й с
майка си в случаите, когато по лични причини се е установявала временно да
живее в процесния свой апартамент, съответно съгласието на последната за
това / според показанията на свидетеля П./, са действия на внимание и
добронамереност, произтичащи от близката им родствена връзка, а не
действия, съставляващи израз на своене на имота и неговата демонстрация от
въззивницата към въззиваемата.
Предвид изложеното решението е правилно и се потвърждава.
Противно на поддържаното в жалбата, районният съд правилно е преценил
ангажираните доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност и тази им
преценка не обосновава извод въззивницата да е придобила имота на
основание осъществявано 10 и повече години давностно владение.
Фактическата обстановка е правилно установена, правните изводи са
съответни на нея, т.е. обосновани са, правилно е приложен и материалния
закон. Възраженията на въззивницата в противна насока са неоснователни.
И съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 432 от 10.02.2022 г., пост. по гр.д. №
4390/2021 г. на Районен Съд – Пловдив.
Осъжда Ц. С. Г., ЕГН – ********** да заплати на В. А. С., ЕГН –
********** деловодни разноски в размер на 420 / четиристотин и двадесет /
лева – възнаграждение за един адвокат.
Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11