№ 1634
гр. София, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100505191 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 4479 от 13.03.2024 г. по гр.д. № 68253/2022 г. Софийски
районен съд, 68 състав признал за установено на основание чл. 422 вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че С. П. М., ЕГН **********, дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, следните суми: 4 318.47 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит №
30042894662/28.02.2020 г.; 1 531.92 лв., представляваща договорно
възнаграждение по същия договор за периода от 25.09.2020 г. до 03.09.2021 г.;
1 171.69 лв., представляващи възнаграждение за ползвана допълнителна слуга
„Фаст” по същия договор, и 1 849.33 лв., представляващи възнаграждение за
ползвана допълнителна слуга „Флекси” по същия договор, заедно със
законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 30.09.2022 г., до окончателното плащане, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по заповедното гр.д. № 52866/2022 г. на
СРС, 68 състав. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответницата е осъдена
да заплати на ищеца разноски за исковото производство в общ размер 380.39
1
лв., от които 180.39 лв. – разноски за държавна такса, и 200 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, както и разноски за заповедното
производство по гр.д. № 52866/2022 г. на СРС, 68 състав в общ размер 360.39
лв., от които 180.39 лв. – заплатена държавна такса, и 180 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата С. П. М.,
която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Въпреки дадените му с доклада по делото
указания, ищецът не ангажирал доказателства за размера на претендираните
вземания и исковете следвало да бъдат отхвърлени в цялост. Исковете били
недоказани и по основание, а районният съд неправилно приел, че процесният
договор за потребителски кредит не е недействителен по смисъла на чл. 22
ЗПК. В ГПР следвало да бъдат включени и възнагражденията за т.нар. услуги
Фаст и Флекси, при което ГПР надвишавал императивно предвидения в чл. 19,
ал. 4 ЗПК максимален размер. Тези услуги по същество представлявали такива
свързани с усвояването и управлението на кредита, което законът
императивно забранявал в чл. 10а, ал. 2 ЗПК. По тези и други подробно
изложени съображения въззивницата поддържа, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, а доколкото претенциите на ищеца са
на договорно основание, чл. 23 ЗПК бил неприложим. Евентуално, ако съдът
счете, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК е приложима, то въззивницата би
отговаряла само за чистата стойност на главницата, от която следва да бъдат
приспаднати вече платените суми. Моли съда да отмени атакуваното решение
и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с отговор по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
решението като правилно. Прави евентуално възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивницата адвокатско
възнаграждение, в случай че същото надвишава минималния размер по
Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
2
259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го
намира за частично неправилно по следните съображения:
Не е било спорно и по делото се установява, че на 28.02.2020 г. между
„Профи кредит“ ЕООД (кредитор), С. П. М. (клиент) и С.Г.К. (солидарен
длъжник) е сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит
стандарт“ № 30042894662, с размер на кредита 5 000 лв., срок за връщане 24
месеца, с фиксиран лихвен процент 41.00 %, при посочен ГПР 48.81 %, размер
на вноската от 305.59 лв. и общо дължима сума по кредита 7 334.01 лв.
(главница и възнаградителна лихва). В т. V и VІ от договора е посочено, че
клиентът закупува допълнителни услуги – Фаст, която предоставя право на
приоритетно разглеждане и изплащане на кредита – при възнаграждение от 1
500 лв., и Флекси, която предоставя право на промяна на погасителния план
по кредита - при възнаграждение от 2 250 лв. Възнагражденията стават
изискуеми с подписване на договора за потребителски кредит, но се
разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски и се добавят към
месечните вноски за погасяване на кредита. Общото задължение по кредита и
по допълнителните услуги е в размер на 11 084.01 лв., общ размер на вноската
461.84 лв. Съгласно подписаните два анекса към договора от 28.05.2020 г. и
22.06.2020 г. и погасителни планове към тях, последната падежна дата е
25.04.2022 г.
Съгласно чл. 15 от ОУ клиент, закупил допълнителна услуга Фаст
получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит преди
клиентите, които не са закупили такава услуга, като след одобрение сумата се
нарежда до 24 часа след получаване на подписаните от клиента/солидарния
длъжник договор за кредит и неговите приложения; т.нар. допълнителна
3
услуга Флекси предвижда при определени в ОУ условия възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж.
Ищецът признава, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 30.09.2022 г., по процесния договор за потребителски кредит е
заплатена сумата от общо 3 731.48 лв., а след подаване на заявлението – и
сумата от 148.05 лв., с която ищецът погасил претендираната със заявлението
лихва за забава за периода от 03.09.2021 г. до 29.09.2022 г. Или общо
заплатените суми по договора са в размер на 3 879.53 лв.
С оглед така установеното, въззивният съд намира за основателно
възражението на ответницата за недействителност на договора за
потребителски кредит по смисъла на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочен
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;
Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, като в ГПР не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора, разходите, различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във
връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на
платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с
усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително
и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора
за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно императива на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
4
България (т.е. повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
За неоснователни съдът намира доводите на въззиваемата страна, че
уговорените възнаграждения за допълнителни услуги в общ размер от 3 750
лв. не следвало да се включат в ГПР, тъй като закупуването им не било
задължително условие за сключване на договора, а зависело единствено от
волята на потребителя. Т.нар. „допълнителни услуги“ по същество
представляват такива свързани с усвояването и управлението на кредита, за
което законът императивно забранява плащане на такси и комисионни в чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Следва да се отчете и че заплащането на възнагражденията е
предварително, т.е. същото е дължимо само за „възможността за
предоставянето“ на услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана по време на действие на сключения между страните договор,
доколкото възнагражденията за предоставянето на
посочените допълнителни услуги стават изискуеми с подписване на договора,
като изискуемостта им е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях.
Съгласно чл. 15.1 от ОУ на договора клиент, закупил допълнителна услуга
Фаст, получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит
и изплащането на отпуснатата сума, преди клиентите без закупена услуга
Фаст. В общите условия няма определен срок за разглеждане на искането за
отпускане на кредит от лица, които не са пожелали закупуване на тази услуга.
Като се има предвид, че ищецът е фирма, предоставяща бързи кредити,
закупуването на т.нар. услуга Фаст сочи на оказвана икономическа принуда
върху потребителя, който за да ускори разглеждането на искането му за
кредит, следва да „пожелае“ да закупи услугата. Липсва всякаква правна, а и
житейска логика „среден потребител“ да пожелае по своя воля да закупи
въпросните „допълнителни услуги“ Флекси, включващи предполагаеми и/или
евентуални допълнителни услуги, и то на цена от 2 250 лв. при размер на
кредита от 5 000 лв. С оглед размера на вземането за т.нар. „допълнителни
услуги“ – 3 750 лв., при размер на отпуснатия кредит от 5 000 лв., очевидно е,
че клаузите за допълнителни услуги имат за цел и резултат увеличение на
възнаграждението на кредитора, поради което и съгласно чл. 21, ал. 1 вр. чл.
10а, ал. 2 и ал. 4 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни.
Уговорените възнаграждения за т.нар. допълнителни услуги
представляват разход по кредита, който следва да бъде включен при
5
изчисляването на ГПР, който е индикатор за общото оскъпяване на кредита.
По въпроса вече е налице и произнасяне на СЕС с решение от 21.03.2024 г. по
дело С-714/22, страна по което е „Профи кредит България“ ЕООД. С
решението е дадено тълкуване на разпоредби от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета и от Директива 93/13 в смисъл, че: Разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит; Когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница; Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва
да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която
позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на
месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи,
макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената
възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези
разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
В случая, с оглед установеното по делото несъмнено е, че разходите за
допълнителни услуги представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита, а разходите за т.нар. услуга „Флекси“ от
2 250 лв. са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем от
5 000 лв. Общото задължение на ответницата съответства на вписаните в
погасителния план месечни анюитетни вноски, които са формирани от
6
съответна част от главницата, възнаградителна лихва и части от по 156.25 лв.
– възнаграждения за допълнителни услуги, с общ размер на месечната вноска
от 461.84 лв. Тези възнаграждения обаче не са отразени като разход при
формирането на оповестения ГПР от 48.81 %, въпреки че са включени в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите е в
противоречие с изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, а при включването на
възнагражденията като разход действителният ГПР би бил значително
завишен и над предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.
След като вписаните в договора параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишният процент на
разходите по кредита е посочен в занижен размер, съгласно чл. 22 ЗПК
договорът за кредит е недействителен, а потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита – в случая 5 000 лв., но не дължи лихва и или
други разходи по кредита – чл. 23 ЗПК.
За неоснователен следва да се приеме доводът в жалбата за
неприложимост в настоящото производство на нормата на чл. 23 ЗПК,
доколкото главницата се претендира на договорно основание. Налице е вече
формирана трайна практика на ВКС, която следва да бъде съобразена от
въззивния съд. Съгласно решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. №
3620/2021 г., ІІІ ГО на ВКС и цитираните в него решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV ГО и решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на ВКС, I ТО, както и в решение №
50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І ТО и др., при
установена в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД (вкл. по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК) недействителност на договора за потребителски кредит съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в разпоредбата на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то ще
7
се достигне до неоснователно обогатяване на потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това според цитираната
практика противоречи на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл било и въвеждането на разпоредбата на
чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. С решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV ГО е прието, че и при установена в хода на исковото
производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски
кредит, съгласно чл. 23 ЗПК предявеният иск следва да бъде уважен с
установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на
кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено
от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. С решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д.
№ 2024/2022 г., І ТО на ВКС се приема, че при установена от съда
недействителност на договор за потребителски кредит по предявения от
кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими
суми по договора, с решението си съдът следва да установи на
основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор
и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или
други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност
на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55
ЗЗД.
В случая ищецът признава, че по процесния договор е заплатена сумата
от общо 3 879.53 лв. При доказателствена тежест за ответницата, същата не
твърди и не установява да е заплатила суми над този размер. Дължимата чиста
стойност на кредита е 5 000 лв., поради което искът за главница е основателен
до размер от 1 120.47 лв., а за разликата над този размер подлежи на
отхвърляне. Исковете за договорна възнаградителна лихва и за
възнаграждения за услуги Фаст и Флекси са изцяло неоснователни и подлежат
на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което
атакуваното решение следва да бъде отменено в посочените части и вместо
това искът за главницата се отхвърли за разликата над 1 120.47 лв. до
претендирания размер от 4 318.47 лв., а останалите искове се отхвърлят
изцяло.
8
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отменено
и в частта за разноските и вместо това ответницата бъде осъдена да заплати на
ищеца разноски за първоинстанционното производство съразмерно с
уважената част от исковете в размер на 48.04 лв., и за заповедното
производство – в размер на 45.52 лв. В останалите части
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответницата своевременно претендираните разноски за първата инстанция.
Направените такива са в размер на 1 190 лв. – адвокатско възнаграждение,
заплатено в брой съгласно удостовереното в договора за правна защита и
съдействие от 18.01.2023 г.
Ищецът е релевирал своевременно възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно задължителното за националните
съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е
обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да
откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС. Възражението на ищеца обаче е направено само за в случай
че възнаграждението надвишава минималния размер по Наредба № 1/2004 г.
на ВАС за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изменено ДВ бр.
14/2025 г.). Определеното по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата (в
приложимата й редакция към 18.01.2023 г.) минимално възнаграждение
възлиза на 1 187.15 лв., а заплатеното възнаграждение от 1 190 лв.
незначително надвишава този размер, поради което възражението на ищеца за
прекомерност е неоснователно. Или, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата разноски за
първата инстанция в размер на 1 039.70 лв.
Ответницата е претендирала и разноски за заповедното производство, но
такива не следва да й се присъждат. Съгласно практиката на ВКС
(определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г. на ВКС, ІІ ТО,
определение № 45/23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г. на ВКС, І ТО),
заповедното производство е уредено като едностранно. По възражението
заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за
предявяване на иск по чл. 422 ГПК. В рамките на производство по чл. 422
ГПК и при отхвърляне на иска срещу длъжника (респ. при частично
9
отхвърляне) не му се дължат разноски за подаване или мотивиране на
възражението в заповедното производство, тъй като то не се постановява в
самостоятелно състезателно производство и не е израз на материалноправна
защита, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на
кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да
изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът изрично
освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл.
422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също.
По разноските за настоящата инстанция: С оглед изхода на спора и
изричните претенции, разноски се следват и на двете страни.
Доказано направените разноски от въззивницата са в размер на 90.20 лв.
- държавна такса, и 1 190 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 27.03.2024 г. Въззиваемият е направил възражение за
прекомерност на възнаграждението, но отново само за в случай, че същото
надвишава минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на ВАС. По
изложените по-горе съображения - възнаграждението незначително
надвишава минималния размер, възражението на въззиваемия за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Или, от общо
разноски 1 280.20 лв., съразмерно с уважената част от жалбата на въззвницата
се следват разноски в размер на 1 118.50 лв.
Въззиваемият е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда
на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане
на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на
въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя възнаграждение
в размер на 150 лв. Или, съразмерно с отхвърлената част, въззивницата следва
да заплати на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение в размер на 18.95
лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
10
ОТМЕНЯ решение № 4479 от 13.03.2024 г., постановено по гр.д. №
68253/2022 г. на Софийски районен съд, 68 състав в частите, с които е
признато за установено на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. П. М.,
ЕГН **********, дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, разликата над 1 120.47 лв. до 4 318.47 лв. - главница по договор за
потребителски кредит № 30042894662/28.02.2020 г., заедно със законната
лихва върху тази разлика от датата на предявяване на заявлението по чл. 410
ГПК - 30.09.2022 г., до окончателното плащане, сумата 1 531.92 лв.,
представляваща договорно възнаграждение по същия договор за периода от
25.09.2020 г. до 03.09.2021 г., сумата 1 171.69 лв., представляващи
възнаграждение за ползвана допълнителна услуга „Фаст” по същия договор, и
сумата 1 849.33 лв., представляващи възнаграждение за ползвана
допълнителна услуга „Флекси” по същия договор, заедно със законната лихва
върху тези суми от датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК -
30.09.2022 г., до окончателното плащане, както и в частта за разноските, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, срещу С. П.
М., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******, ап. 48, иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1 120.47
лв. до 4 318.47 лв. - главница по договор за потребителски кредит №
30042894662/28.02.2020 г., заедно със законната лихва върху тази разлика от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 30.09.2022 г., до
окончателното плащане, иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2
ЗЗД за сумата 1 531.92 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва
по същия договор за периода от 25.09.2020 г. до 03.09.2021 г., иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата 1 171.69 лв.,
представляваща възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст” по същия
договор, и иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата
1 849.33 лв., представляваща възнаграждение за допълнителна услуга
„Флекси” по същия договор, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4479 от 13.03.2024 г., постановено по
11
гр.д. № 68253/2022 г. на Софийски районен съд, 68 състав в останалата част,
с която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че С. П. М.,
ЕГН **********, дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, сумата 1 120.47 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 30042894662/28.02.2020 г., заедно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК
- 30.09.2022 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА С. П. М., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******, ап. 48,
да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх.
В, ет. 7, на основание чл. 78 ГПК сумата 48.04 лв., представляваща разноски
за първоинстанционното производство, сумата 45.52 лв., представляваща
разноски за заповедното производство, и сумата 18.95 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх.
В, ет. 7, да заплати на С. П. М., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******,
ап. 48, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 039.70 лв., представляваща разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 1 118.50 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12