Р
Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 10.11.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно
заседание на двадесет и осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Д. Такова,
като разгледа т.д. № 4347/2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД.
Ищецът Л.И.С.А.,
дружество, регистрирано в Търговския регистър на Люксембург, твърди, че е
кредитор на ответника П.ф.к.Ц. АД /н./, спрямо когото е открито производство по
несъстоятелност. Поддържа, че вземането му произтича от договори за заем,
сключени в периода 26.03.2014 г. – 27.03.2015 г. Твърди, че задължението за
връщане на заетата сума е било предоговаряно чрез допълнителни споразумения,
вкл. за даване вместо изпълнение. С Анекс от 30.06.2015 г. обаче страните са
потвърдили дължимостта по първоначалното основание, а именно - по договорите за
заем. В срока за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност
ищецът предявил вземанията си, произтичащи от процесните договори /главница,
включваща и възнаградителна лихва, и лихва за забава/, но същите били включени
в списъка на неприетите вземания, а възражението му - оставено без уважение по
реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ. Ето защо ищецът моли съда да установи съществуването
на вземания за главница и за възнаградителна лихва съгласно уточнителна молба
от 07.04.2017 г. и таблица към уточнителна молба от 28.06.2016 г. както следва:
3 998 045,57 лв. главница по договори за заем от 26.03.2014 г., 09.04.2014
г., 10.05.2014 г., 17.06.2014 г., 22.09.2014 г., 17.10.2014 г., 20.12.2014 г. и
27.03.2015 г., и 559 647,39 лв. възнаградителна лихва, дължима за периода
от сключване на договорите до 30.09.2015 г. /вземането за лихва за забава в
размер на 158 281,08 лв., предмет на възражението по чл. 690 ТЗ, не е
заявено в настоящото производство/.Претендира и разноски.
Ответникът П.ф.к.Ц. АД
твърди, че искът е недопустим, тъй като не е налице идентичност между
предявеното вземане и вземането, предмет на установителния иск, както и поради
липса на представителна власт у лицето, чрез което е предявен искът. По
същество твърди, че договорите за заем са сключени от лица без представителна за
страните власт, както и че сумите, предмет на договорите, не са предадени.
Претендира разноски.
Синдикът, конституиран на основание чл. 694, ал. 4 ТЗ, оспорва исковете, като поддържа, че вземанията, предявени в производството по несъстоятелност, са различни от процесните и по основание, и по размер, поради което исковете са недопустими. По същество поддържа направеното от ответника оспорване, че няма доказателства за предаване на сумите, предмет на договорите за заем. Ето защо моли съда да прекрати производството като недопустимо, а ако приеме същото за допустимо – да отхвърли исковете.
Съдът,
като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По
допустимостта:
С молба от 04.11.2015 г. /л. 400/ Л.И.С.А. е предявило за включване в списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на следните вземания:
- главница в размер на 4 586 008,57 лв.
- лихва за забава за периода 01.07.2015 г. – 01.11.2015 г. в размер на 158 281,08 лв.
Като основание на вземането кредиторът е посочил „неизпълнение на парично задължение по Анекс 30.06.2015 г. към Споразумение за окончателно уреждане на финансови взаимоотношения от 30.03.2015 г.“ Видно от текста на анекса и споразумението, те уреждат отношенията на страните по облигационни отношения, произтичащи от договори за заем, вкл. процесните осем – със споразумението /л. 57/ е установен размерът на непогасения към този момент дълг, произтичащ от процесните и други договори, и е уговорено погасяването му чрез даване вместо изпълнение, а с анекса страните са приели, че действието на споразумението е преустановено и се потвърждава отново размерът на дълга. Следователно, анексът не е самостоятелен източник на задължения – с него страните прекратяват един договор по чл. 65, ал. 2 ЗЗД и по този начин възстановяват дължимостта на посочената сума на първоначалното й основание, а именно – договори за заем.
Ето защо, при разглеждане на възражението по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ съдът по несъстоятелността също е приел, че „предявената главница следва да се счита формирана от вземания по описаните в споразумението от 30.03.2015 г. договори за заем“ /л. 261/ и е разгледал възражението съобразно уточнението, направено с молба от 15.04.2016 г. Приел е, че с това уточнение по същество се намалява претенцията, за която се поддържа възражението по чл. 690 ТЗ, а именно – до общата сума на главницата в размер на 4 566 048,99 лв. /в която не се включва размерът на предявената лихва за забава в размер на 158 281,08 лв./. В същата уточнителна молба кредиторът е посочил, че тази обща сума на главницата е формирана от две самостоятелни вземания: 3 998 045,57 лв., представляваща стойността на предоставените в заем средства, и 568 003,42 лв., представляваща стойността на дължимата възнаградителна лихва.
В настоящото производство установителният иск е предявен в допълнително намален размер поради отчитане на извършено погасяване /вж. уточнителна молба от 07.04.2017 г., л. 394/, за което няма процесуална пречка /недопустимо е установяване на нещо повече или нещо различно, но не и на нещо по-малко, дължимо на същото заявено по реда на чл. 685 ТЗ основание/. В настоящото производство ищецът първоначално е заявил искане за установяване дължимостта на общо посочената сума от 4 566 048,99 лв., която както беше посочено, включва две отделни главни вземания, а не лихва за забава, а с уточнителната молба от 07.04.2017 г. е посочил, че размерът на претендираната възнаградителна лихва е 559 647,39 лв. вместо 568 003,42 лв.
От изложеното е видно, че възраженията за недопустимост са неоснователни: на първо място, идентично е основанието на предявените вземания. Действително, в молбата за предявяване вземанията не са били редовно индивидуализирани – чрез посочване на размер на главница и възнаградителна лихва по всеки от договорите за заем поотделно, а е направено общо препращане към анекса и споразумението, в което тези договори са възпроизведени. Същевременно обаче е видно, че споразумението и анексът не са самостоятелен, различен източник на вземане, и поради това не може да се приеме, че основанията, посочени в молбата за предявяване, и в исковата молба са различни.
Неизпълнението на задължението на съда да отстрани нередовностите на молбата за предявяване на вземанията не може да доведе до неблагоприятни за кредитора последици – ето защо исковият съд е длъжен да даде последващи указания за отстраняване на тези нередовности и да приеме уточненията, щом те не променят основанието и не добавят петитум, по-голям от вече предявения в производството по несъстоятелност.
Това е и сторено – в изпълнение на дадените указания
ищецът е уточнил размера на главницата и възнаградителната лихва и те като обща сума са в по-малък размер от
предявения - 4 557 692,96 лв. вместо 4 586 008,57
лв. Неоснователно е възражението, че искът за лихва е предявен в по-голям
размер. Както беше посочено, че при първоначалното предявяване молбата е била
нередовна, тъй като възнаградителната
лихва е посочена в общ размер заедно с главницата. Отделно е посочена лихва за
забава в размер на 158 281,08 лв., която не е предмет на настоящото
производство. Лихвата в размер на 559 647,39 лв. съставлява част от общо
посочената и уточнена в производството по чл. 692 ТЗ главница и нейният размер не е недопустимо увеличен, а напротив – намален
в настоящото производство.
Възражението за нередовно сезиране на настоящия съд с оглед липсата на представителна власт у Митев също е неоснователно с оглед представеното извлечение от търговския регистър относно вписването по партидата на ищеца.
Ето защо съдът намира исковете за допустими.
По
основателността:
По исковете
по чл. 240, ал. 1 ТЗ.
В тежест на ищеца е да
установи сключването на договори за заем, т.е. предаване на процесната сума и
получаването й от ответника със заемно намерение – тя да бъде върната в
определен срок/след покана.
Установява се, че от името
на страните – за ищеца като заемодател и за ответника като заемател – са
подписани следните писмени договори: от 26.03.2014 г. за сумата от 442 661
лв., от 09.04.2014 г. за сумата от 300 071 лв., от 10.05.2014 г. за сумата от
395 600 лв., от 17.06.2014 г. за сумата от 481 090 лв., от 22.09.2014
г. за сумата от 280 479 лв., от 17.10.2014 г. 991 667 лв., от
20.12.2014 г. за сумата от 1 022 623 лв., от 27.03.2015 г. за сумата
от 175 000 лв.
Възражението на ответника, че договорите са сключени за ищеца от лице без надлежно учредена представителна власт, не следва да бъде обсъждано – касае се за относително възражение, релевирането на което е в правомощието единствено на ненадлежно представлявания /насрещната страна по сделката не може да упражнява това чуждо за нея право – т. 2 от ТР 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС/.
Възражението на ответника, че за него е действало лице без представителна власт, е неоснователно – видно от вписването в Търговския регистър дружеството-заемодател се е представлявало от А.Ч.Т., който е подписал и процесните договори за заем.
Следователно намерение за встъпване в заемни правоотношения с предмета, обективиран в подписаните писмени договори, е изразено и от двете страни. Същевременно обаче договорът за заем е реален и се счита сключен едва с предаване на сумата. За отговор на въпроса, дали процесната сума, е предадена в заем, съдът съобрази следното:
В договорите за заем страните са удостоверили, че същите служат за разписка за получаване на сумата. Посочено е обаче и че заемодателят предоставя средствата, ако заемателят „е издал запис на заповед за размера на заема“. Този израз внася неяснота в обективираната от страните воля договорите да удостоверят едно вече извършено към момента на подписването им действие. Поради това следва да се установи, налице ли са други доказателства, сочещи предаването на заетата сума. На този въпрос следва да се отговори положително:
Към всеки от договорите страните са подписали протоколи /л. 70 – 115/, в които са удостоверили, за какво са „послужили“ средствата, предоставени в заем /заплащане на заплата на футболисти, на разходи, свързани с провеждане на тренировки или участия в състезания и др./. Твърдението за подписване на протоколите от лице без представителна за ответника власт, както беше отбелязано, е неоснователно /протоколите са подписани от представляващия ответника Т./. С тези протоколи страните са удостоверили предаването на сумата, което няма пречка да бъде извършено и при условията на делегация – чрез погасяване на задължения, които заемателят има към трети лица.
Същевременно, реалното предоставяне на сумите е потвърдено от ответника с последващо подписаните от него споразумения – на 30.03.2015 г. страните са удостоверили в споразумение, че се дължат суми по договори за заем, сред които и процесните /л. 58/ и в размерите, за които са подписани договорите за заем. Това споразумение съставлява извънсъдебно признание за получаване на сумата. Със същото страните сключват договор за даване вместо изпълнение /задължението за заплащане на непогасената част от договорите за заем ще се счита погасено с предоставяне на правото на заемодателя да извърши продажба и прехвърляне на състезателни права/, който договор впоследствие е развален с изявление от 02.06.2015 г. /л. 65/. Впоследствие страните са уредили изрично отношенията си, подписвайки Анекс от 30.06.2015 г. /л. 69/, с който отново е потвърден дългът на ответника към ищеца в размер на 4 586 008,57 лв. /извън опростеното с договор от 30.09.2014 г. /л. 420/ задължение в размер на 1 089910,24 лв.
От всичко това е видно, че ответникът многократно е потвърждавал както получаването на сумата, така и поетото задължение за нейното връщане /т.е. изключвайки възможността сумата да е заплащана от ищеца в полза на трети лица-кредитори на ответника с намерение, различно от заемното/.
Този извод се потвърждава изцяло от допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза /л. 421 и сл./ - ответникът е осчетоводил по сметка 151/1 краткосрочни задължения по договори за заем, сключени с ищеца, включително посочвайки и движението на сумите по начин, идентичен с описания в протоколите към договорите за заем /таблица 4, л. 426/. Видно от осчетоводяването при ответника за 2014 г. същият е бил кредитиран от ищеца чрез погасяване на задължения към трети лица със сума в размер на 4 495 568,62 лв., а за 2015 г. осчетоводеното задължение е в размер на 3 998 045,57 лв. /извън опростеното с договора от 30.09.2014 г. задължение, което не касае процесните договори – видно от чл. 2 от споразумението от 30.03.2015 г. опростената сума не се включва в установения със споразумението размер на дълга/. Вписването в счетоводството на ответника на неизгодни за него обстоятелства доказва тези факти при липса на опровергаващи ги доказателства. Ирелевантно е дали са осчетоводени самите споразумения, доколкото, както сочи вещото лице Г., на осчетоводяване подлежат първичните документи, от които възниква или които променят дълга, но не и споразумения, които не променят, а само установяват дълга. Ирелевантно е и съдържанието на споразумението от 03.04.2015 г., доколкото след неговото подписване страните са установили друг размер на дълга, а именно – посоченият в анекса от 30.06.2015 г.
Поради изложеното съдът приема, че сключването на процесните договори чрез предаване на заемната сума по тях е доказано пълно. Ответникът не доказа погасяване на претендираната в настоящото производство /непогасена/ част от главницата в размер на 3 998 045,57 лв., поради което искът за установяване съществуването й следва да бъде уважен.
По иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
В процесните договори за заем страните са уговорили дължимост на възнаградителна лихва – в размер на 10 % годишно /чл. 4.1./. Възнаградителната лихва обаче се дължи само за периода на ползване на средствата, т.е. до настъпване на падежа. Това следва както от изричната уговорка на страните /чл. 4.1 и чл. 5.1/, така и от правната характеристика на задължението за възнаградителна лихва – след настъпване на падежа заемателят дължи не възнаградителна, а лихва за забава.
Следователно ищецът има вземане за възнаградителна лихва не до претендирания от него краен момент /30.09.2015 г. съгласно таблица към уточнителна молба от 28.06.2016 г./, а до падежа по всеки договор /срокът на седем от договорите е едногодишен, а на договора от 27.03.2015 г. – до 30.08.2015 г./. Уговорената годишна лихва е 10 % /при 360 дни/. Изчислен по този начин, размерът на дължимата възнаградителна лихва възлиза на 395 058,39 лв. До тази сума следва да бъде уважен искът и отхвърлен за разликата до 559 647,39 лв. и за периода от падежа по всеки договор до 30.09.2015 г./.
По
разноските:
Ответникът следва да
заплати на ищеца разноски в размер на 1349,44 лв., а по сметка на съда – сумата от 175 724,16 лв. държавна такса.
Ищецът следва да заплати
по сметка на съда сумата от 6583,56 лв. държавна такса.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, че П.ф.к.Ц. АД /н./, ЕИК ********, дължи
на Л.И.С.А., дружество, регистрирано в Люксембург под номер в Търговския регистър № В
147616, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 1 и ал. 2 ЗЗД
сумата от 3 998 045,57 лв., представляваща главница
по договори за заем от 26.03.2014 г., 09.04.2014 г., 10.05.2014 г., 17.06.2014
г., 22.09.2014 г., 17.10.2014 г., 20.12.2014 г. и 27.03.2015 г., и 395 058,39
лв.,
представляваща възнаградителна лихва върху главниците по договорите за заем за
периода на уговореното ползване на заетата сума, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата до 559 647,39 лв. и за периода от настъпване на падежа за
връщане на заетата сума по всеки от договорите до 30.09.2015 г.
ОСЪЖДА П.ф.к.Ц.
АД /н./, ЕИК ********, да заплати на Л.И.С.А., дружество, регистрирано в
Люксембург под номер в Търговския регистър № В 147616, ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1349,44 лв. разноски, а по сметка на съда
– 175 724,16 лв. държавна такса.
ОСЪЖДА Л.И.С.А., дружество, регистрирано в
Люксембург под номер в Търговския регистър № В 147616, да заплати по сметка на
съда сумата от 6583,56 лв. държавна такса.
Решението може да бъде
обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: