Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Варна, .07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 24
състав, в открито съдебно заседание, проведено на седми юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при участието на секретаря
Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 13036/2019 година на ВРС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
предявени от „Д.К.“ А., ЕИК ********, гр. С. срещу Г.Ц. в
условията на обективно кумулативно съединяване искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно осн. чл. 101 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
установяване съществуване на вземане в размер на 1 356, 98 лв., претендирано като вземане, произтичащо от споразумение №
1906593/23.04.2014г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 19.04.2019г. до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 413, 18 лв., претендирана като обезщетение за забава,
съизмеримо със законната лихва за времето от 09.04.2016г. до 09.04.2019г.,
които вземания са прехвърлени с договор за цесия № 001/15.11.2007г., сключен
между „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД, „Б.Р.С.“ АД и „А.К“ А. с настоящо наименование „Д.К.“ А.,
за които суми е издадена заповед № 3080/12.04.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 5656/2019г. по описа на
ВРС.
В исковата молба се излага, че на
13.03.2004г. между Н.Ц. и „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД с предишно наименование „ОББ“ АД е
сключен договор за издаване и използване на кредитна карта, по силата на който
банката е предоставила на клиента определена парична сума, усвоена чрез
кредитна карта.
Поради необслужване на заемното отношение и
невнасяне на минимални месечни суми, вземанията по сключения договор са обявени
за предсрочно изискуеми.
С договор за цесия, вземанията, произтичащи
от договор за издаване и използване на кредитна карта от 13.03.2004г. в размер
на 1 356, 98 лв. са прехвърлени в полза на „Д.К.“ А. с предишно
наименование „А.К“ А., за което длъжникът Н.Ц. е уведомен.
След придобиване на вземанията е сключено
споразумение за встъпване в дълг, с което Г.Ц., явяващ се съпруг на Н.Ц., е
признал, че дълга на длъжника по договор за издаване и използване на кредитна
карта от 13.03.2003г. възлиза на 1 356, 98 лв.
Страните са постигнали съгласие ответникът
да погаси 50 % от дълга или сумата от 678, 49 лв. в срок до 23.05.2014г. В
случай, че дългът не се погаси в уговорения срок, то същият ще дължи сумата от
1 358, 98 лв.
Твърди се, че Г.Ц. не е погасил чрез плащане
признатото от него задължение, поради което за кредитора се поражда интерес от
съдебно заявяване на претенцията в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът Г.Ц., чрез назначения си особен представител оспорва
предявения иск по основание и размер.
Твърди се, че Н.Ц.
не е уведомена за прехвърляне на вземанията по договор за издаване и използване на
кредитна карта от 13.03.2004г., поради което спрямо нея цесията не е произвела
действие, а договорът за встъпване в дълг е нищожен, поради липса на основание.
В условие на евентуалност, в случай, че
споразумението е действително, то е релевирано възражение за погасяване по
давност на вземанията на първоначалния кредитор „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД с предишно
наименование „ОББ“ АД, поради което ответникът не дължи плащане на цесионера. Релевирано е и възражение за погасяване по
давност на вземането по споразумението за встъпване в дълг, поради изтичане на
краткия тригодишен давностен срок.
Съдът, след преценка на събраните по делото
доказателства и по вътрешно убеждение приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са процесуално
допустими, предявени в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 вр.
чл. 415, ал. 4 ГПК след издаване на заповед № 3080/12.04.2019г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 5656/2019г.
по описа на Районен съд – Варна.
Ангажираните писмени доказателства установяват, че на 10.03.2004г.
въз основа на заявление за издаване на кредитна карта „EUROLINE” от 16.02.2004г., е сключен договор
за кредитна карта между „Б.Р.С.“
АД и Н.Ц..
Не е спорно между страните, че кредитната
карта е предадена на г-жа Ц. по реда, предвиден в Общите условия за издаване и
използване на карта „EUROLINE” /ОУ/.
Съгласно неоспореното заключение на
допуснатата и кредитирана в цялост ССчЕ, г-жа Ц. е
изтеглила общо сумата от 1 637, 12 лв., от която в брой общо 1 040
лв., съответно на 29.03.2004г. и на 10.08.2014г., а със сумата от 597, 12 лв. е
закупила стока.
Съобразно ОУ, неразделна част от договор за кредитна карта, картодържателят е поел задължение да изплати ползваната
сума изцяло в срока определен в месечното извлечение или на части, в който
случай същият е длъжен да плати най-малко минималната месечна вноска,
определена в приложение, както и всички задължение по отношение на които е в
забава. Приложението, в което се посочва минималната месечна вноска, не е
представено към основанието, от което вземането произтича, поради което
размерът на месечната вноска, която г-жа Ц. е поела задължение да връща, не е
известен.
Видно от Приложение № 2, неразделна част от заключението
на ССчЕ, Н.Ц. е преустановила ползването на сумата по
издадената кредитна карта на 25.05.2006г.
Дължимата, съгласно заключението на ССчЕ главница по договор за кредитна карта от 10.03.2004г.,
възлиза на сумата от 1 356, 98 лв., която не е заплатена от Н.Ц. към
момента на преустановяване на ползването й.
На 15.11.2007г. между „Б.Р.С.“ АД, „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД,
последните в качеството на цеденти и „А.К“ А., с
настоящо наименование „Д.К.“ А. в качеството на цесионер,
е сключен договор за цесия, с който двете търговски дружества са прехвърлили на
ищеца вземанията си, инкорпорирани в Приложение № 1, измежду което и това,
произтичащо от договор за
кредитна карта от 10.03.2004г. в размер на 1 356, 98 лв.
Уведомлението, изпратено от новия и стария
кредитор до Н.Ц. за извършената цесия, не е достигнало до адресата.
Възражението за липсата на уведомяване би
било релевантно, само ако длъжникът твърди, че е
изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението /в този смисъл
Определение № 987/18.07.2011г. по гр.д. № 867/2011г. на ВКС, IV г.о./, но в настоящия
случай, такива, не са изложени.
Отсъствието на данни за начисляване на такса за
преиздаване на карта в размер на 5 лв. и други такси, съобразно уговореното
след 25.05.2006г. сочи, че валидността на картата не е била подновена.
Считано от 15.11.2007г. титуляр на вземането
следва да се счита „Д.К.“
А. и от който момент вземането е станало изискуемо и от който започва да тече
петгодишния давностен срок по чл. 114 ЗЗД.
На 23.04.2014г. между страните по делото е
сключено споразумение № 1906593.
В т. 4 от сключеното споразумение е
обективирано съглашение между „Д.К.“ А. и Г.Ц., по силата на което последният
при условията на чл.101 от ЗЗД е встъпил като съдлъжник
в задълженията на неговата съпруга Н.Ц., произтичащи от договора за кредитна
карта от 10.03.2004г.
Страните са уговорили още, че ако длъжникът Г.Ц.
изпълни задължението си и погаси в срок до 23.05.2014г. сумата от 678, 49 лв.,
кредиторът ще счита претенциите си за напълно удовлетворени /чл. 5 вр. чл. 4.2 – 4.6/.
В случай, че длъжникът не изпълни,
уговорката между страните, „редукция“ на
дълга отпада и кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за
изискуема цялата неплатена сума от 1 356, 98 лв.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че
сключеното на 23.05.2014г. споразумение представлява и спогодба, с която
страните по нея, чрез взаимни отстъпки са предприели действия по прекратяване
на един съществуващ спор.
Безспорно е, че Г.Ц. не е погасил до
23.05.2014г. сумата от 678, 49 лв., нито е платил след посочената дата целият
дълг от 1 356, 98 лв.
Доколкото вземането е станало изискуемо
най-късно на 15.11.2007г.
то към датата на сключване на споразумението между кредитора и солидарния
длъжник - 23.04.2014г.,
давността вече е изтекла, поради което правопогасяващото
възражение, съдът приема за основателно. Направеното признание на вземането по
чл. 116, б.“а“ ЗЗД не е в състояние да прекъсне течението на давностния срок, който вече е бил изтекъл.
С погасяване на главното вземане се погасяват
и произтичащите от него допълнителни вземания, на осн.
чл. 119 ЗЗД.
Предвид изложеното, предявените специални установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, следва да
бъдат отхвърлени.
Разноски в полза на ответника не се
присъждат поради липса на искане и доказателства за извършването на такива.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Д.К.“ А., ЕИК ********, гр. С.срещу Г.Т.Ц., ЕГН **********,*** искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 101 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта
на сумата от 1 356, 98
лв. /хиляда триста петдесет и шест лева и деветдесет и осем ст./, представляваща
вземане, произтичащо от споразумение № 1906593/23.04.2014г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
19.04.2019г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 413, 18 лв. /четиристотин и тринадесет лева
и осемнадесет ст./, представляваща обезщетение за забава, съизмеримо със
законната лихва за времето от 09.04.2016г. до 09.04.2019г., които вземания са
прехвърлени с договор за цесия № 001/15.11.2007г., сключен между „Ю.И.Е.Д.Б.“
АД, „Б.Р.С.“ АД и „А.К“ А. с настоящо наименование „Д.К.“ А., за които суми е
издадена заповед № 3080/12.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 5656/2019г. по описа на ВРС, поради
погасяване на вземанията по давност.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от връчването на препис от акта на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: