Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 21.11.2018 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шести ноември през две хиляД.и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8389 по описа за 2018 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.05.2018 год.,
постановено по гр.дело №78426/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу „Д.А.О.“ ЕООД искове с правно основание чл. 59, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 3 631.46 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода от м.юли 2014 год. до м.април 2016 год. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, магазин, абонатен
№341824, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.06.2017 год.
до окончателното й изплащане, сумата от 661.50 лв. – мораторна лихва за периода
от 31.08.2014 год. до 19.06.2017 год., 64.37 лв. – цена на услуга дялово
разпределение за периода от м.юли 2014 год. до м.април 2016 год. и сумата от
13.70 лв. – мораторна лихва за периода от 31.08.2014 год. до 19.06.2017 год., с
които ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца и за които суми
е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №42058/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, като ищецът е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 300 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че между страните не е възникнало
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за небитови клиенти
/стопански нужди/, пораД.това, че не е сключен писмен договор. Правен субект /в
частност юридическо лице/ не придобивал качеството клиент въз основа на сключен
договор за покупко-продажба на топлинна енергия, а вследствие на подадено
заявление за присъединяване към топлопреносната мрежа. Договорът обезпечавал
качеството купувач, а не клиент. Сградата, в която се намирал имотът –
собственост на ответника, била топлоснабдена, което се установявало по
безспорен начин от доказателствата по делото. Действително тълкуването на
разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ налагало извода, че договорът за
продажба на топлинна енергия се сключва между топлопреносното предприятие и
клиенти на топлинна енергия за небитови нужди, т.е. между субекти, които към
датата на сключване на договора имат качеството „топлопреносно предприятие“ и
„клиент“. През исковия период ответникът като клиент бил снабдяван с топлинна
енергия от ищеца. Ответникът бил противопоставил единствено възражение относно
основанието, на което била потребена енергията. Същото се установявало от заключенията
по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата „Ди А.О.“ ЕООД
счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз
основа на списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за
проведено общо събрание на етажните собственици на процесната сграда и
споразумителен протокол от 14.12.2001 год.,
че в края на 2001 год. между ищеца и
трето за спора лице – „Д.**“ ЕООД е възникнало и съществувало правоотношение по
договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди за поцесния магазин,
за който при ищеца е била открита клиентска партида №341824 на името на
посоченото дружество.
Безспорно е, че впоследствие ответното
дружество е придобило правото на собственост върху процесния магазин, като между
страните по делото не е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия за
небитови нужди. На 01.02.2014 год. ответникът
е отдал под наем имота на „Д.**“ ЕООД за срок от 4 години. Не се спори между
страните и относно количеството и стойността на доставената през процесния
период топлинна енергия.
Като доказателства по делото са приети
индивидуални справки за отопление и топла вода, изготвени от третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД /за което не се спори, че е извършвал услугата дялово
разпределение/, както и документи за главен отчет от 20.05.2015 год. и
13.05.2016 год., в който като титуляр на процесната клиентска партида фигурира
третото за спора лице, а именно „Д.**“ ЕООД.
Представени са и данъчни фактури, изготвени
от ищеца, в които като получател фигурират отново данните за третото за спора
лице „Д.**“ ЕООД.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване
в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото
разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми:
1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване
на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или
запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В разглеждания случА.твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при
условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на
доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия /в т.ч.
стойността на услугата дялово разпределение/, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия
е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двете страни.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ.
Както вече бе посочено, не се спори по
делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба на
топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди, както и че ответникът е
собственик на процесния имот.
За да бъде ангажирана обаче
отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно
обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същият е собственик на
процесния имот, а следва също така да се докаже, че той е ползвал имота през
исковия период и съответно е консумирал доставената от ищеца топлинна енергия,
като по този начин си е спестил разходи – доказателствената тежест за това е
била на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче не са били
ангажирани каквито и да било доказателства, а и за посоченото обстоятелство не
е налице признание от страна на ответника. Напротив, видно е от представените индивидуални
справкии данъчни фактури, че през исковия период титуляр на откритата за имота
партида е било трето за спора лице. А в
документите за главен отчет /на л. 55 и 56 от първоинстанционното дело/ е
удостоверено, че е осигурен достъп до имота, но чрез подпис на лице от името на
отразения клиент „Д.**“ ЕООД. Следователно не може да бъде формиран категоричен
извод, че доставената топлинна енергия е било потребена от ответника в
качественото му на собственик на имота.
В този смисъл и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното
вземане за неоснователното обогатяване. А щом няма главно задължение, не може
да възникне задължение за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника по
жалбата действително направените разноски по делото за възнаграждение за един
адвокат в размер на 150 лв. /които не са прекомерни – виж приложимата с оглед
материалния интерес по делото разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.05.2018 год., постановено по гр.дело
№78426/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Д. А. О.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, партер, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 150 лв.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/