№ 169
гр. ******, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ******, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галя Алексиева
при участието на секретаря П.В.Г.
като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело №
20253130100085 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени в евентуалност от Н. И. К., ЕГН ********** с
адрес гр. ******, ул. ****** № 42 против „Макроадванс” АД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление гр. ******, район „Средец”, ул. Г.С. Раковски № 147, ап. 14 иск с
основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за
потребителски кредит № 252054/14.05.2024г. е нищожен поради противоречие със закона, в
евентуалност че клаузата на чл. 10 от сключения между тях договор за потребителски кредит
№ 252054/14.05.2024г. е нищожна поради противоречие със закона.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На
14.05.2024г. между ищцата и ответника е сключен договор за потребителски кредит с №
252054, по който й е отпусната в заем сумата от 1500лева, при уговорени ГПР 49,65% и ГЛП
от 41%. По договора ищцата е следвало да върне на 24 броя месечни вноски от по 92,59лева
всяка сумата от 2222,25лева включваща главница и лихва. Към месечната вноска е била
включена и сумата по 196,09лева за дължима неустойка по чл. 10 от договора.
Твърди, че договорът за кредит е нищожен като сключен в противоречие с
изискванията на ЗПК и в частност чл.19, ал.1 и ал. 4 ЗПК вр. чл. чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10 и т. 11
ЗПК.
Счита, че ГПР е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е била включена
неустойката. Съгласно чл. 10 от договора, ищцата е следвало да предостави на кредитора
обезпечение- поръчителство на едно лице, отговарящо на поставени от кредитора условия.
При неизпълнение на това задължение, се начислявала неустойка в размер на 10,35лева
+0,230% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и също толкова за всеки
следващ ден, за който кредитът е останал необезпечен.
После, сочи, че в договора липса разписана методика на формиране на ГПР- кои са
компонентите включени в него и как е формиран той. Така, потребителят бил поставен в
невъзможност да разбере колко точно е оскъпяването по кредита.
Клаузата на чл. 10 от договора се оспорва като нищожна по следните съображения:
Санкцията за неизпълнение на договорното задължение е п******е от 1/3 от стойността на
1
отпуснатата в заем сума и това договорно задължение не било свързано пряко с претърпени
вреди. Затова и с уговарянето й, ответникът е целял да заобиколи изискванията на закона, а
и това договаряне било в противоречие на добрите нрави, защото неустойката била
уговорена в отклонение на законовите й функции. Дължимостта й реално увеличавала дълга
и се затруднявало неговото доброволно погасяване, което налагало на извод целта й да е
само неоснователно обогатяване на кредитора. Калкулирането й към месечните погасителни
вноски се сочи да води и до скрито оскъпяване на кредита. Затова и тази неустойка счита да
е вид разход по кредита и като такъв да е включен при изчисляване на ГПР. Това, че същата
не е включена в ГПР, обосновавало извод че той е несъответен на действително прилагания,
което били в нарушение на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК. В тази връзка се твърди действително
прилагания ГПР да не е посочения в договора от 49,65%, което обосновавало
неравноправност на уговорката за ГПР и нищожност на сделката поради липса нарушение
изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Искането отправено до съда е за уважаване на претенцията и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
искът се признава като основателен.
По отношение на разноските, настоява за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като
счита, че с поведението си не е давал повод за завеждане на делото. Излага правни
аргументи в подкрепа на това си становище. Твърди, че не е предприемал действия по
принудително изпълнение, нито е упражнявал извънсъдебна принуда по отношение на
ищеца. В евентуалност се настоява за определяне на адв. възнаграждение под минималния
размер. Счита, че при уговаряне на адв. възнаграждение в хипотеза на чл. 38 ЗАдв, в
договора следва да е посочена конкретната хипотеза от нормата на закона, при която то е
уговаряно. В тази връзка твърди ищцата да не е материално затруднено лице.
В с.з. исковата молба се поддържа с писмено становище. Иска постановяване на
решение при признание на иска. Претендира се присъждане на разноски, в т.ч. за адв.
възнаграждение по чл. 38 ЗАдв, като оспорва да са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2
ГПК.
Ответникът редовно призован, с писмено становище поддържа изразено в отговора,
вкл. направеното признание на иска.
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Искът е допустим.
При така приетото за допустимо учредено производство и заявеното от ответника
чрез процесуален представител разполагащ с представителна власт да се разпорежда с
предмета на делото, признание на иска, съдът преценява, че са налице предпоставките на чл.
237, ал. 1 ГПК за постановяване на решение при признание на иска. Не са налице пречките
за това. Признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави и е от категорията
такива, с които страната може да се разпорежда. При това положение исковата претенция
прогласяване нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит
следва да бъде уважена.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът е настоявал да му се
присъдят разноски. Ответникът е възразил, че не следва да понася разноските на ищеца,
защото е направил признание на иска и извън неговото поведение е завеждане на исковата
молба. Тези доводи не следва да бъдат споделени. Ответникът е признал иска в срока по чл.
131 ГПК. За да се ползва ответникът от привилегията на чл. 78, ал. 2 ГПК, законът поставя
кумулативното наличие на две предпоставки- той да не е станал повод с поведението си за
завеждане на делото и да е признал исковете. В случая налице е само втората. Ищецът е
потърсил съдебна защита, обосновавайки необходимостта от нея с факта, че ответникът е
договарял с него в противоречие на законодателството в областта на потребителската
2
защита, по който начин дългът му по договора е нараснал. Категорично, този порок е
изначален и това, че ответникът не търси сега изпълнение по клаузи договаряни от него /при
това по сделки извършвани по занятие/ и признати от самия него за нищожни, не може да се
определи като факт, изключващ негово поведение, като дало повод за търсената сега от
ищеца защита. Неоснователни са и доводи относно липса на посочване коя хипотеза касае
предоставената безплатна правна помощ, защото в представения договор тя е упомената- чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Че тази хипотеза е налице, следва пряко от съдебно констатираното
имуществено състояние на ищцата в рамките на произнасяне по молбата й по чл. 83 ГПК.
Затова и сторените от ищеца разноски следва да бъдат понесе от ответника.
Търси се адв. възнаграждение в хипотеза на чл. 38 ЗАдв. При определянето му,
съгласно решение по дело С-438/2022 на СЕС от 25.01.2024г., съдът не е обвързан от
размерите на адв. възнаграждения по Наредбата, но все пак те следва да служат като
ориентир при оценяване труда на адвоката. Спорът не се отличава с фактическа и правна
сложност, приключил е в едно съдебно заседание, в което процесуалният представител на
ищцата не се е явил, а ответникът е признал главния иск. Определено по реда на чл. 7, ал. 1,
т. 2 от Наредба № 1/2004г. за възнагражденията за работата на адвоката, адв. възнаграждение
е 522,23лева. Отчитайки изложеното, настоящият състав преценява, че адв. възнаграждение
следва да се определи в размер на 400лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК предвид факта, че ищцата е била освободена от
задължение за плащане на дължимата за производството държавна такса с определение №
165/17.02.2025г., дължимата държавна такса за производството в размер на 88,89лева,
предвид основателността на иска следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Водим от изложеното съдът,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска на Н. И. К., ЕГН ********** с адрес гр. ******, ул. ******
№ 42 против „Макроадванс” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
******, район „Средец”, ул. Г.С. Раковски № 147, ап. 14 нищожността на сключения между
страните договор за потребителски кредит № 252054/14.05.2024г. поради противоречие със
закона, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. ******, район „Средец”, ул. Г.С. Раковски № 147, ап. 14 ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. К. Б.
от АК ****** с адрес гр. ******, ул. ****** № 5Б, офис 311 сумата от 400лева,
представляваща дължимо адв. възнаграждение, на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „Макроадванс” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. ******, район „Средец”, ул. Г.С. Раковски № 147, ап. 14 ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на РС- ****** сумата от 88,89лева, представляваща
дължима за настоящото производството държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ******: _______________________
3