Р Е Ш Е Н И Е
№ 600 01.04.2016 г. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски районен съд XXXVIII - ми граждански състав
На първи март две хиляди и шестнадесета година
в открито съдебно заседание в състав:
Председател:
Невена Ковачева
Секретар: С.А.
Като разгледа гражданско дело № 8100/2015 г. по описа на Бургаския районен съд,
докладвано от съдията Ковачева,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба на Н.Г.С., ЕГН **********, адрес: ***, против
„Пиргос пласт” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Бургас, ул. „Александър Стамболийски” № 5, представлявано от С. Д. А., за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца дължими трудови
възнаграждения, както следва – за м. 01.2015 г. – 1846,38 лева, за м. 02.2015
г. – 1071,38 лева, за м. 03.2015 г. – 1206,38 лева, за м. 04.2015 г. – 2534,38
лева, за м. 05.2015 г. – 107 лева; сумата от общо 413,81 лева, представляваща
сбор от обезщетения за забава върху дължимите главници за периода от датата на
падежа на всяко задължение (първо число на месеца, следващ този, за който се
дължи трудовото възнаграждение) до 27.11.2015 г.; обезщетение по чл. 224 КТ за
неползван платен годишен отпуск, който се е полагал на ищеца за 2014 г. – 20 дена,
в размер на 2534,38 лева, и за 2015 г. – 7 дена, в размер на 887,03 лева, ведно
със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба –
03.12.2015 г. до окончателното плащане на сумите.
Сочи се в молбата,
че страните са били обвързани от трудов договор, съгласно който С. изпълнявал
длъжността „**********”. Трудовият договор бил прекратен по взаимно съгласие на
страните, считано от 12.05.2015 г., със заповед № 4/11.05.2015 г.
Въпреки коректното
изпълнение на задълженията на ищеца, ответното дружество не му заплатило
възнаграждения за месеците януари до май 2015 г. В договора било уговорено
възнаграждение в размер на 375 лева, но действителната уговорка между страните
била реалният му размер да е според изработеното, но не по-малко от 375 лева,
като заработеното трудово възнаграждение е видно от декларираното от
работодателя пред НОИ.
Моли се за уважаване
на исковете и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Ответната страна
чрез процесуален представител е посочила, че исковете са неоснователни поради
извършено от работодателя плащане в брой. Изложени са доводи, че
възнаграждението на ищеца е в размер на 375 лева, колкото е договорено в
трудовия договор, и липсва друга уговорка за по-високо възнаграждение. Посочено
е, че за процесния период ищецът е полагал труд в периода 16.01.2015 г. –
06.02.2015 г. (22 работни дни) и от 24.03.2015 г. до 26.04.2015 г. (32 работни
дни), през което време е бил командирован в Германия. С разходни касови ордери
на С. са изплатени 3910 евро, включващи трудово възнаграждение и командировъчни
за месеците януари и февруари, и 5260 евро, включващи трудово възнаграждение и
командировъчни за месеците март и април. Сумите са получени от И. А.
Посочено е, че
справката от НОИ отразява осигурителния доход на лицето, който е различен от
трудовото възнаграждение.
Претенцията по чл.
224 КТ е оспорена като неоснователна, тъй като ищецът е използвал изцяло
полагащия му се платен годишен отпуск за 2014 г. и 2015 г.
Моли се съда да
отхвърли исковете и да присъди на дружеството съдебно-деловодни разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно обстоятелството,
че е било налице трудово правоотношение, което е било прекратено на основание
чл. 325, т. 1 КТ по взаимно съгласие на страните със заповед № 4/11.05.2015 г.,
считано от 12.05.2015 г. Страните не спорят и относно обстоятелството, че във
ведомостите за заплати за процесния период подпис е полагал не Н.С., а И. А. Представени
са разходни касови ордери за получени от И. А. суми, в които като основание за
получаването е посочено, че са за трудови възнаграждения и командировъчни за Н.С..
Представена е справка от ТД на НОИ –
Бургас с информация за посочения осигурителен доход на С. за 2015 г.
Приложени са заповед от 12.01.2015 г.
за командировка на Н.С. в Германия за периода 16.01.2015 г. – 06.02.2015 г. и
заповед от 24.03.2015 г. за командировка на ищеца отново в Германия за периода
24.03.2015 г. – 24.04.2015 г.
Прието по делото е заключение по
изготвена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която е изложило, че размерът
на брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода януари 2015 г. – май
2015 г., начислено по ведомости за заплати от дружеството, е в размер на общо
6766,08 лева, а нетното такова – в размер на общо 5303,93 лева. Вещото лице е
работило на база представени фишове за заплати и счетоводни записвания при
ответното дружество. Посочило е, че в размера на брутните трудови
възнаграждения според счетоводните записвания са включени „доплащания”, без да
е посочен конкретният им вид. Тези доплащания са отразени както във фишовете за
заплати за месеците от януари до април 2015 г., така и участват в брутния
размер на заплатите, отразени във ведомостите за заплати, и в сумите, посочени
в приложената по делото извадка от персоналния регистър в НОИ. Доплащанията са
включени в брутното трудово възнаграждение, но не представляват осигурителен
доход, върху който да се начисляват осигуровките.
Вещото лице е посочило, че за периода
01.2015 г. – 05.2015 г. уговореното между страните основно трудово възнаграждение
е в размер на 390 лева, а сумата, дължима за клас прослужено време е 16,38
лева.
След прекратяване на трудовото
правоотношение е останал за ползване платен отпуск в размер на 20 дена за 2014
г, като обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ възлиза на 406,38 лева, а за 2015 г.
– за 7 дена в размер на 142,23 лева. Така определеният размер на обезщетението
е върху брутното трудово възнаграждение без т. нар. доплащания. Вещото лице е
изчислило и размера на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, ако се включат и
доплащанията, и е посочило, че за 2015 г. то е в размер на 887,03 лева, а за
2014 г. – в размер на 2534,38 лева.
Събрани по делото са и гласни
доказателства. Свидетелят Г. Ж. е посочил, че познава Н.С. от 4-5 години и
оттогава работят заедно. През периода 2014-2015 г. Ж. работел във фирма „Пиргос
Пласт ЕС” ЕООД, която фирма е близка до фирма „Пиргос пласт”, т.е.
собствениците са едни и същи и базата е една и съща. Ж. и С. били заедно всеки
ден, тъй като изпълнявали една и съща дейност. Работели в базата в Българово и
били заедно на командировка в Германия. През 2015 г. били командировани в
Германия 4-5 пъти. В България също полагали труд, когато не били в Германия. Монтирали
дограма. През 2015 г. имали обекти в Слънчев бряг, в Созопол, в Бургас и във
Ветрен. Повечето поръчки изпълнявали заедно с Н.. Имало е случаи, при които Ж.
оставал в базата в Българово, а той е ходил на обекти и обратно. Свидетелят е
посочил, че на Н. и на всички работници след м. 01.2015 г. било спряно да им се
плаща.
Свидетелят И. А. е посочил, че е роднина
на управителката на ответното дружество С. А.. Имало практика всички суми за
път, командировъчни, трудови възнаграждения да минават през него. Управителят му
давал средствата и той се разплащал с работниците. Изплащал е сумите винаги на
доверие и не искал квитанции. През месеците януари и март 2015 г. също е
получил различни суми, с които да разполага. Свидетелят е посочил, че на Н.С. и
Г. Ж. се разчитало главно за работа извън България. Друг екип подготвял
дограмата, която трябвало да монтират в Германия, в цеха в Българово.
При така установеното от фактическа
страна, настоящият съдебен състав намира следното:
Правната квалификация на предявените искове е чл. 128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен
да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Това е основно задължение на работодателя
като насрещна престация за предоставената му и използвана от него работна сила
на работника или служителя. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест върху ответника лежи задължението да докаже
изплащането на претендираните
трудови възнаграждения за месеците януари
– май 2015 г. В КТ е установен начинът, по
който следва да бъдат изплащани възнагражденията, а именно лично на работника
или служителя по ведомост или срещу разписка. В случая по делото не са ангажирани никакви доказателства, от които да може да се направи извод, че посочените във фишовете за заплати суми са изплатени на
работника. Твърденията на ответника, че заплатите на С. са надлежно изплатени
чрез лицето И. А., получил сумите и е предал същите на ищеца, останаха
недоказани. Свидетелят А. действително е посочил, че е получавал суми за
възнаграждения на работниците, които им е предавал, но в тази част
свидетелските показания не следва да бъдат кредитирани, тъй като са недопустими
съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, защото чл. 270, ал. 3 КТ изисква
получаването на трудовото възнаграждение да се доказва само с писмени
доказателства – подпис на работника или служителя върху ведомост, разписка и други. Такива писмени доказателства по делото не са
приложени.
Недоказани останаха и твърденията на
работодателя, че С. не е полагал труд през месеците, за които претендира
трудово възнаграждение, извън периодите, в които е бил командирован в Германия. Според разпоредбите на чл. 124, чл. 128, т. 2 и чл. 242 КТ
трудът на работника е възмезден и работодателят дължи заплащане на уговореното
трудово възнаграждение. И в трите разпоредби изрично е упоменато, че трудово
възнаграждение се дължи за извършената работа и положен труд. На работника обаче са начислявани заплати, видно от заключението
на вещото лице Д., което води до извода, че работникът е полагал труд в
процесните месеци.
По отношение на размера на претенцията
за заплащане на трудово възнаграждение и т. нар. доплащания, включени в него,
съдът намира следното:
По делото са приложени две заповеди за
командироване на ищеца в Германия – първата е за периода 16.01.2015 г. –
06.02.2015 г., а втората – за периода 24.03.2015 г. – 24.04.2015 г. В
настоящото производството обаче не се претендират суми за командировъчни, а
само за брутни трудови възнаграждения.
В трудовия договор, сключен между
страните, е уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 375
лева и допълнително такова с постоянен характер в размер на 0,6 % за натрупан
трудов стаж за всяка натрупана година. Вещото лице е посочило, че за периода
01.2015 г. – 05.2015 г. уговореното между страните основно трудово възнаграждение
е в размер на 390 лева, а за натрупан трудов стаж с професионален опис са
дължими 4,2 % върху основаното възнаграждение. Съгласно
чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ при сключването на трудовия договор страните трябва да
определят размера на основното и на допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане. Размерът на трудовото възнаграждение е
посочен в писмения трудов договор (чл. 62, ал. 1, т. 7 КТ). Всякакви други
уговорки, вън от отразеното в трудовия договор, са без правно значение и не се ползват
с никаква закрила. Съдът намира за
недоказано твърдението, изложено в исковата молба, че действителната уговорка
между страните е била реалният размер на възнаграждението да е според
изработеното, но не по-малко от 375 лева, което се установявало от посочените
суми в справката, издадена от НОИ. В трудовия договор, подписан от страните,
изрично е посочено, че основното месечно възнаграждение е в размер на 375 лева,
а допълнителното такова с постоянен характер е в размер на 0,6 % за всяка
натрупана година. Вещото лице е посочило, че за процесния период
възнаграждението на ищеца е били в размер на 390 лева, което води до извода, че
страните са изменили съдържанието на трудовия договор. Съгласно чл. 3 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата брутната работна заплата се състои от основна работна
заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата
система на заплащане на труда, допълнителни трудови възнаграждения, определени
в КТ, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор, други
трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов
договор и невключени в т. 1 и 2. В случая размерът на трудовото възнаграждение,
включващо основна заплата и допълнително заплащане за трудов стаж, е изрично
предвиден в трудовия договор. Т. нар. доплащане, отразено във ведомостите за
заплати според заключението на вещото лице Д., не е уговорено между страните.
То не е и допълнително трудово възнаграждение, определено в закон. Ако се
приеме тезата на ответника, че сумите в справката от НОИ (отразени и във
ведомостите) са определени от работодателя, спазвайки разпоредбата на чл. 6а КСО, заради командироване на лицето в чужбина, за да се съобрази минималната
ставка за заплащане на труда в приемащата държава, то тези доплащания касаят
само осигурителния доход, но не са допълнителни възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в
наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор по смисъла на чл. 3, т. 2 от цитираната Наредба, дължими
на работника.
Ето защо съдът счита, че начислените
във ведомостите „доплащания” не се дължат на ищеца на посоченото от него с
исковата молба основание – за трудови възнаграждения. Те може да са дължими на
друго основание, но не представляват част от дължимото трудово възнаграждение,
претендирано от ищеца.
Поради това съдът намира, че на С.
следва да бъдат присъдени суми, включващи основно трудово възнаграждение и клас
отработено време, тъй като по делото не са ангажирани доказателства те да са
заплатени. Вещото лице Д. е посочила, че за процесния период основното възнаграждение
е било в размер на 390 лева, а за клас натрупан трудов стаж се е дължала сума в
размер на 16,38 лева. До този размер претенциите за заплащане на брутно трудово
възнаграждение следва да бъдат уважени.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че на ищеца се
дължи само нетно трудово възнаграждение, а не както е поискано с исковата молба
брутно такова. Дължимите удръжки за ДДФЛ, ДОО, ЗО следва да се извършат от
работодателя към момента на фактическото изплащане на възнагражденията, поради
което на работника се дължи възнаграждение съобразно брутното трудово такова, а
работодателят (съответно съдебният изпълнител) е лицето, което при изплащането
му следва да изчисли, удържи и преведе съответните суми за осигуровки и данъци
в националния бюджет.
Съдът намира за частично основателен предявеният
иск за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Безспорно установено по делото е, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено. В експертизата е
посочено, че ищецът не е ползвал 20 дни от полагащия му се платен годишен
отпуск за 2014 г. и 7 дни за 2015 г. съразмерно на отработеното време, поради
което му се дължи обезщетение в размер на 406,38 лева за 2014 г. и 142,23 лева
за 2015 г. съобразно съдебно-икономическата експертиза. Ответникът от своя
страна не е установил твърденията си, че работникът е ползвал всички дни от
своя платен отпуск, въпреки разпределената доказателствена тежест в тази
насока. Ето защо този иск е основателен и доказан до посочения по-горе размер и
следва да бъде частично уважен. За разликата над посочените суми до пълния
претендиран размер от 2534,38 лева за 2014 г. и 887,03 лева за 2015 г. исковете
следва да се отхвърлят, тъй като размерът на обезщетението по чл. 224, ал. 1 се
определя от размера на брутното трудово възнаграждение, определено в трудовия договор,
плюс клас и други възнаграждения с постоянен характер, но в него не се включват
допълнителни доплащания. Върховният съд е постановил
решения по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 540 по гр.д. № 895 за 2009 г.
на ІV ГО), в които се приема, че съобразно правилата на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата – чл. 15 НСОРЗ, като
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя
тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж
и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се
изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Целеви награди, месечни премии и др. подобни поради
предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок
трудов резултат явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер
Предвид частичната основателност на
главните претенции, частично основателни се явяват и акцесорните такива за
присъждане на обезщетение за забава, начислено върху главниците за трудови
възнаграждения. Съдът намира, че се дължи обезщетение за
забава върху размера на нетните трудови възнаграждения, а не върху брутните
такива, тъй като дължимите удръжки за ДДФЛ, ДОО, ЗО следва да се извършат от
работодателя към момента на фактическото изплащане на възнагражденията и
работника се изплаща нетното трудово такова. Падежът на плащане на дължимото за месеца възнаграждение не
е уговорен в трудовия договор, а е посочено, че се изплаща всеки месец. Съдът
направи необходимите изчисления в calculator.bg за размера на нетното възнаграждение и дължимите за
посочените в исковата молба периоди и установи, че размерът на лихвата върху
нетното възнаграждение (318,56 лева) за м. 01.2015 г. за периода 01.03.2015 г.
– 27.11.2015 г. (както е поискано с исковата молба) е в размер на 24,11 лева,
върху това за м. 02.2015 г. за периода 01.04.2015 г. – 27.11.2015 г. в размер
на 21,36 лева, върху това за м. 03.2015 г. за периода 01.05.2015 г. –
27.11.2015 г. в размер на 18,70 лева, върху това за м. 04.2015 г. за периода
01.06.2015 г. – 27.11.2015 г. в размер на 15,96 лева, върху възнаграждението в
размер на 84,31 лева за м. 05.2015 г. за периода 01.07.2015 г. – 27.11.2015 г.
в размер на 3,52 лева. За разликата над тези суми до пълния претендиран в
исковата молба размер от общо 413,81 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът
не дължи държавна такса за делото, поради което и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът
следва да заплати в полза на държавата по сметка на БРС сумата от 169,30 лева,
представляваща държавна такса, както и сумата от 30 лева за приетата
съдебно-счетоводна експертиза, съразмерно на уважената част от претенциите.
На ищеца се дължат разноски съразмерно
на уважената част от претенциите в размер на 70 лева.
На ответника разноски не се дължат,
тъй като няма доказателства такива да са реално сторени.
Мотивиран от гореизложеното,
Бургаският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Пиргос пласт” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ул. „Александър Стамболийски” № 5, представлявано от С.
Д. А., да заплати на Н.Г.С., ЕГН **********, адрес: ***, дължими брутни трудови
възнаграждения, включващи основна заплата и клас, както следва – за м. 01.2015
г. – 406,38 лева, за м. 02.2015 г. – 406,38 лева, за м. 03.2015 г. – 406,38
лева, за м. 04.2015 г. – 406,38 лева, за м. 05.2015 г. – 107 лева, обезщетение
за забава, начислено върху главниците, както следва: върху нетното възнаграждение
за м. 01.2015 г. за периода 01.03.2015 г. – 27.11.2015 г. – 24,11 лева, върху
това за м. 02.2015 г. за периода 01.04.2015 г. – 27.11.2015 г. – 21,36 лева,
върху това за м. 03.2015 г. за периода 01.05.2015 г. – 27.11.2015 г. – 18,70
лева, върху това за м. 04.2015 г. за периода 01.06.2015 г. – 27.11.2015 г. –
15,96 лева, върху това за м. 05.2015 г. за периода 01.07.2015 г. – 27.11.2015
г. в размер на 3,52 лева, ведно със законната лихва върху главниците от датата
на подаване на исковата молба – 03.12.2015 г. до окончателното плащане на
сумите, както и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 406,38 лева за неползван
платен годишен отпуск от 20 дена за 2014 г. и в размер на 142,23 лева за 7 дена
за 2015 г.
ОТХВЪРЛЯ претенциите за трудово възнаграждение за разликата над
уважените размери до пълните претендирани, както следва – за м. 01.2015 г. –
1846,38 лева, за м. 02.2015 г. – 1071,38 лева, за м. 03.2015 г. – 1206,38 лева,
за м. 04.2015 г. – 2534,38 лева; за разликата над уважените размери за обезщетение
за забава до пълния претендиран размер от общо 413,81 лева, и за разликата над
уважените размери на обезщетението по чл. 224 КТ до пълния претендиран размер
от 2534,38 лева за 2014 г. и 887,03 лева за 2015 г.
ОСЪЖДА „Пиргос пласт” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ул. „Александър Стамболийски” № 5, представлявано от С.
Д. А., да заплати на Н.Г.С., ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 70 лева (седемдесет
лева) съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Пиргос пласт” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ул. „Александър Стамболийски” № 5, представлявано от С.
Д. А., да заплати по сметка на БРС сумата от 199,30 лева (сто деветдесет и
девет лева и тридесет стотинки), представляваща дължимата за производството държавна
такса и възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала:
СА