№ 307
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Въззивно гражданско дело
№ 20251800500121 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от П. В. Т. - ответник в
първоинстанционното производство, против Решение № 322/12.12.2024 г. по
ГД № 657/2023 г. на РС-Елин Пелин, с което е признато за установено, че П. В.
Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Елин Пелин, ул. България № 49, дължи на Р.
Д. С., ЕГН **********, с адрес: с. Горна Малина, Софийска област, сумата от
20 000 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща главница по договор за
паричен заем от 26.11.2021 г., ведно със законна лихва от 30.08.2022 г. датата
на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното плащане на
сумата, за която главница е издадена Заповед № 583 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 31.08.2022 г. по ч.гр.д.
№ 904/2022 г. на РС – Елин Пелин.
С решението П. В. Т. е осъдена да заплати на Р. Д. С. сумата от 800 лева
разноски в производството (400 лева в заповедното и 400 лева в исковото).
В жалбата са наведени доводи за неправилност и необоснованост на
обжалвания акт. Изводът, че от договора за паричен заем се установява
предаване от ищеца и получаване от ответника на процесната сума от 20 000
лева е превратен, тъй като подобно съдържание документът няма.
Показанията на свид. П. са недопустимо доказателствено средство с оглед
забраната, установена в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и доколкото живее съпружески
с ищеца. Недоказани са и твърденията произхода на сумата.
Ответникът по въззивната жалба я оспорва и изразява становище, че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като излага подробни
1
съображения за това. Предлага подробен анализ на предпоставките за
уважаване на предявения иск, като тълкува клаузите на договора, че от тях се
установя предаване на процесната сума. В този смисъл са и показанията на
свид. П., които се твърди, че са допустими, доколкото са свързани с тълкуване
на действителния смисъл на вложените в договора клаузи.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и частично допустимо, а по
същество неправилно.
Решението е недопустимо в частта, с която е признато за установено, че
П. В. Т. дължи на Р. Д. С. законна лихва върху главницата, считано от
30.08.2022 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) до
окончателното плащане на вземането. Това е така, доколкото със заявлението
не е искано издаване на заповед за за изпълнение по чл. 417 ГПК за тази лихва,
респективно тя не е част от процесната Заповед № 583 за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 31.08.2022 г.
по ч.гр.д. № 904/2022 г. на РС – Елин Пелин. При това положение исковата
молба в тази част е недопустима, тъй като за ищеца липсва правен интерес от
отправяне на искане за присъждане на законна лихва, считано от датата на
подаване на заявленито в съда до окончателното изплащане на вземането.
Изводът следа от характера на производството по чл. 422 ГПК. Този иск,
съставлява съдебна фаза на единно макар и различно в различните си части
по своята правна същност производство, като предметът му е установяване на
съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Ето
защо, ако вземане или законна последица от уважаване на претенция, както е в
случая, не е включена в заповедта за изпълнение, е недопустимо да се
установява съществуването й по този специален ред. Първоинстанционният
съд е следвало на основание чл. 130 ГПК да върне исковата молба и прекрати
производството в тази част. Като не го е направил, е постановил един
недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване, исковата молба на
връщане, а производството на прекратяване досежно посочената законна
последица.
По правилността на акта:
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата
на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат
доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем
сума, респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в
собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я
върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от
заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на
договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва
да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като
доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича
изгода от сключения договор за заем с ответника - заемател и търси
2
изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда
насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи
възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.
В настоящия случай такова пълно и главно доказване не е проведено от
ищеца, като изводът в обратен смисъл на първоинстанционния съд е
превратен. Това е така, защото от приетия като доказателство договор за
паричен заем от 26.11.2021 г. не се доказва, че сумата от 20 000 лева е
предадена от ищеца заемодател Р. Д. С. на ответницата заемополучател П. В.
Т.. Съгласно т. 1 от договора, заемодателят се задължава да предаде на
заемателя сумата от 20 000 лева, наричана заемна сума, а заемателят се
задължава да я върне. В т. 2.1. е установено, че заемната сума ще бъде
предадена от заемодателя на заемателя при подписване на договора, а в т. 3 е
установено задължение за замодателят да предаде в собственост на заемателя
заемната сума по реда и сроковете съгласно т. 2 от договора. Други клаузи
относно дължимата престация от заемодателя престация. При това положение
граматическото и систематично тълкуване на процесните клаузи не позволява
извод, че договорът удостоверява, че сумата от 20 000 лева е била предадена
на ответницата, респективно, че договорът има характер на разписка. Същият
по правното си естеството представлява сключен писмен договор, имащ
характер на обещание за заем по смисъла на чл.241 от ЗЗД, съдържащо
приложими към договора за заем предварително уговорени между страните
условия, при които той ще бъде сключен при предаване на сумата.
Свидетелските показания на Д. П. са недопустимо дказателствено средство
предвид ограничението, предвидено в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК (вж. Решение №
16 от 31.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1779/2018 г., IV г. о., ГК), тъй като чрез
тях ищецът се домогва да докаже елемент от фактическия състав по
сключване на договора – предаване на заемната сума от 20 000 лева.
Други годни доказателства, установяващи предаване на сумата чрез
което договорът да е сключен, не са ангажирани.
Цитираната в исковата молба и отговора на въззивната жалба съдебна
практика касае различна фактическа обстановка от настоящото делото, по
което с възражението по чл. 414 ГПК и отговора на исковата молба изрично е
оспорено въззиваемият да е престирал сумата от 20 000 лева.
С оглед това предявеният иск е неоснователен, тъй като е недоказан, а
първоинстанционното решение, като неправилно, следва да бъде отменено.
По разноските:
Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият
следва да бъде осъден да заплати на въззивника сторените в производството
разноски.
Доказва се, че въззивницата е заплатила 2 000 лева адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство, 800 лева адвокатско
възнаграждение във въззивното производство и 400 лева държавна такса за
въззивно обжалване. Възраженията за прекомерност на възнаграждението са
основателни. Макар заплатеното възнаграждение да е под установения в чл. 7,
3
ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения от 2 200 лева (който е идентичен както в
актуалната й редакция, така и в редакцията от 04.11.2022 г.), то същият е
изцяло несъответен на фактическата и правна сложност на делото. Според
разрешението по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Справедливият
и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от
защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на
делото и извършената от адвоката работа. В случая въпреки защитавания
материален интерес от 20 000 лева, фактическата и правна сложност на спора
е ниска. Касае се до лимитиран брой доказателства, ясна правни уредба и
множество константна и непротиворечива съдебна практика по прилагането й.
Ето защо, съдът приема, че справедливият и обоснован размер на
адвокатското възнаграждение за всяка инстанция, което следва да бъде
заплатено от въззиваемия е 400 лева.
Така мотивиран, Софийският окръжен съд на основание чл. 271, ал. 1
ГПК,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 322/12.12.2024 г. по ГД № 657/2023 г. на РС-
Елин Пелин в частта, с която е признато за установено, че П. В. Т., ЕГН
**********, с адрес: гр. Елин Пелин, ул. „България“ № 49, дължи на Р. Д. С.,
ЕГН **********, с адрес: с. Горна Малина, Софийска област, законна лихва
върху главницата, считано от 30.08.2022 г. (датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК) до окончателното плащане на вземането.
ВРЪЩА искова молба и ПРЕКРАТЯВА производството в частта
относно претенцията за законна лихва върху главницата, считано от
30.08.2022 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) до
окончателното плащане на вземането.
ОТМЕНЯ Решение № 322/12.12.2024 г. по ГД № 657/2023 г. на РС-Елин
Пелин в останалата част.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Д. С., ЕГН **********, с адрес: с. Горна
Малина, Софийска област иск на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ГПК
да бъде признато за установено, че П. В. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Елин
Пелин, ул. България № 49, му дължи сумата от 20000 лв. (двадесет хиляди
лева), представляваща главница по договор за паричен заем от 26.11.2021 г., за
която е издадена Заповед № 583 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 31.08.2022 г. по ч.гр.д. № 904/2022 г. на
РС – Елин Пелин.
ОСЪЖДА Р. Д. С., ЕГН **********, с адрес: с. Горна Малина,
4
Софийска област ДА ЗАПЛАТИ на П. В. Т., ЕГН **********, с адрес: гр.
Елин Пелин, ул. България № 49 сумата от 1200 лева разноски в
производството.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК, а в
частта, с която е върната исковата молба и производството частично
прекратено, в едноседмичен срок от съобщението с частна жалба пред
Софийския апелативен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5