№ 998
гр. Варна , 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
дванадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20213100500590 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 ГПК, образувано по подадена
въззивна жалба № 269851/08.02.2021г. от Д.Хр.Й., прокурор при РП Варна,
срещу Решение № 260182 от 25.01.2021 г., постановено по гр. д. №
4304/2020 г. по описа на Районен съд - гр. Варна, 48 с-в, с което
първоинстанционният съд е ОСЪДИЛ Прокуратурата на Република
България, гр. София, бул. „Витоша” № 2, представлявана от Главния
прокурор на РБ, да заплати на Р. Т. Ч. с ЕГН ********** , с адрес в гр.
Варна, ул. „.................., сумата от 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) ,
представляващи имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение
по ВНОХ №529/2018г. по описа на ВОС, причинени на ищеца в резултат на
неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.
339, ал. 1 от НК, по което Р.Ч. е оправдан, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на влизане в сила на присъдата -12.11.2018 г. до
окончателното й изплащане, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
Жалбоподателят намира постановеното решение за неправилно. Счита,
че съдът неправилно е ценил приетата по делото фактура като надлежно
доказателство, установяващо заплащане на адвокатското възнаграждение.
Твърди, че съдът е следвало да съобрази, че по делото е представена фактура,
а не договор за правна защита и съдействие, съгласно изискванията на ЗА.
Сочи, че от представените писмени доказателства – удостоверение за
регистрация на адв. А. по ЗЗДС, разпечатка от дневник на продажбите на
адвоката, разпечатка от системата на НАП и дневника за покупки и
1
продажби, макар да се установява, че издадената фактура е осчетоводена, не
доказва действителното заплащане на хонорара.
Жалбоподателят счита за неправилно и заключението на съда, че в
наказателните производства липсва процесуална възможност по искане на
насрещната страна да бъде определен по-нисък размер на разноските в частта
на заплатеното адвокатско възнаграждение, поради прекомерност съобразно
фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка сочи разрешението
дадено в ТР 1 от 15.03.2017г. на ВАС по т.д. № 2/2016г. Сочи, че съгласно
редакцията на Наредба 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, действала към момента на образуване и водене
на наказателното производство срещу Ч., доколкото повдигнатото му
обвинение е било за престъпление, за което се предвижда наказание от 2 до 8
години, минималният размер на адвокатско възнаграждение за защита е било
800 лв. Навежда, че съгласно представената фактура, претендираната сума от
1200 лева представлява общо дължимо адвокатско възнаграждение от 1000
лв. и 200 лева начислен ДДС. Предвид това, сумата от 1000 лева надвишава с
¼ минималния размер, предвиден в наредбата.
Представителят на държавното обвинение счита, че делото не се
характеризира с особена фактическа и правна сложност, а процесуалното
представителство от адвокат А. се е изразило само в съдействие пред една
инстанция и по-конкретно в рамките на две съдебни заседания, първото от
които е било отложено. Предвид всичко изложено, жалбоподателят счита, че
съдът не само е можел, но и е следвало да не уважи предявения иск в размер
по-голям от 960 лв.
В заключение жалбоподателят моли за отмяна на обжалваното съдебно
решение, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен
предявеният иск.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият Р.Й. Ч., чрез процесуалния си
представител адвокат Й.А., оспорва жалбата. Сочи, че между страните не е
спорно, че е било осъществено процесуално представителство по воденото
наказателно производство по описа на ВОС. Заявява, че действително по
делото не е представен изричен документ, наречен „Договор за правна защита
и съдействие“, но уговорката за предоставяне на защита може да бъде
обективирана и в друг документ. Намира за достатъчно да е налице
упълномощаване на адвоката и извършване на действия по предоставяне на
защита, за да се приеме, че е възникнало възмездно мандатно
правоотношение между адвоката и клиента. В случая е било представено
надлежно писмено пълномощно, от което съдът е приел, че адвокатът е
надлежно упълномощен.
Сочи, че по делото е представен редовен първичен счетоводен документ
– данъчна фактура, който удостоверява заплащането на уговореното
възнаграждение между страните, като във фактурата е указан и начинът на
плащане – в брой. Това е удостоверено саморъчно. Намира, че от
2
представената фактура и нейното съдържание ясно се установява волята на
страните, а именно предоставяне на правна услуга, която е заплатена и
съответно получена, поради което фактурата има характер на договор за
правна помощ и съдействие. Твърди, че в представената фактура се съдържат
всички основни белези на договора за поръчка, който е възмезден,
консенсуален и двустранен. В тази насока сочи, че съдебната практика
отдавна се е ориентирала в посока, че е без значение наименованието на
документа, а действителната воля на страните.
Твърди, че от представената фактура е видно, че страните са договорили
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., което е отбелязано, че е
заплатено в брой, поради което документът има формата на разписка.
Намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за
прекомерност на присъденото възнаграждение, като сочи, че в
производствата по ЗОДОВ съдът не може на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК по
искане на насрещната страна да определи по-нисък размер на разноските в
частта за адвокатско възнаграждение в наказателното производство.
Предвид всички изложено в отговора, въззиваемия намира жалбата за
неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира
и сторените разноски пред въззивната инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание въззивната страна, прокурор
Ставрев, поддържа въззивната жалба, като сочи, че обжалваното решение е
неправилно.
Въззиваемите, чрез адвокат К. поддържа отговора на жалбата, моли
обжалваното решение да бъде потвърдено, като претендира присъждане на
сторените разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна
съобрази следното:
Производството по делото е образувано по повод предявен от ищеца Р.
Т. Ч., срещу ответника ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
осъдителен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от 1 200 лв., имуществени вреди,
представляващи сторени в производството по ВНОХД № 529/2018г. по
описана ВОС, разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, ведно със
законната лихва от 12.11.2018г. - датата на влизане в сила на Решение №
286/12.11.2018г. по ВНОХД № 529/2018г. на ВОС -12.11.2018г. до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че Прокуратурата на Република България, повдигнала
обвинение срещу него, за това че на 18.11.2015г. в гр. Варна, държал
боеприпаси за огнестрелно оръжие - 80 броя бойни патрони калибър 9x18 за
пистолет „Макаров"; 17 броя ловни патрони калибър 7,60x39 за ловна
3
карабина или автомат „Калашников"; 27 броя бойни патрони калибър 5,45 за
автомат „Калашников"; 2 броя патрони с трасиращо действие калибър 5,45 за
автомат „Калашников"; 4 броя патрони с калибър 7,62x54R за картечница
„Максим" и други оръжия; 1 брой патрон с калибър 8x50 за пушка
„Манлихер", без да има за това надлежно разрешение съгласно чл. 56, ал. 1,
във вр. с чл. 50, ал. 3 от ЗОБВВП, като деянието представлява престъпление
по чл. 339, ал.1 от НК. Ищецът сочи, че по образуваното НОХД №
3921/2016г. по описа на ВРС, 37 състав, съдът го ОПРАВДАВА по така
повдигнатото обвинение по чл. 339, ал. 1 от НК. По протест на прокурор при
Варненска районна прокуратура, с който се иска отмяна на постановената
присъда по НОХД № 3921/2016г. на ВРС, 37 състав, е образувано ВНОХД №
1416/2017г. по описа на ВОС, I състав. Въззивният съд, след като разгледал
делото постановил Присъда № 10/01.02.2018г., с която отменя присъда №
255/13.09.2017г. по НОХД № 3921/2016г. по описа на Районен съд - Варна, в
частта с която подсъдимият е признат за невинен и вместо нея, признава
подсъдимия за виновен и му налага наказание лишаване от свобода за срок от
шест месеца, изпълнението на което на осн. чл. 66, ал.1 от НК отлага с
определен изпитателен срок от три години.
Ищецът твърди, че по депозирана от него жалба, присъдата е обжалвана
пред ВКС и е образувано касационно дело № 354/2018г. по описа на съда.
Касационният съд, след като разгледал делото постановил Решение №
99/14.05.2018г., с което отменил присъда № 10 от 01.02.2018г. по ВНОХД №
1416/2017г. по описа на Варненски окръжен съд и върнал делото за ново
разглеждане от друг съдебен състав.
Делото след като е върнато се разглежда с нов номер ВНОХД №
529/2018г. по описа на Варненски окръжен съд. Новият състав на въззивния
съд, след като разгледал делото и събраните доказателства, приема че следва
да потвърди оправдателната присъда, поради което с Решение № 286 от
12.11.2018г. по ВНОХД № 529 по описа на съда за 2018г., потвърждава
Присъда № 255 от 13.09.2017г. по НОХД № 3921/2016г. по описа на ВРС,
постановена на 13.09.2017г..
Във връзка с повдигнатото обвинение в извършване на престъпление по
чл. 339, ал.1 от НК и образуваното наказателно дело Р. Т. Ч. е ангажирал
адвокат, който да осъществява процесуално представителство, защита и
съдействие и заплатил сумата в размер на 1 200 лева.
С оглед на изложеното, ищецът счита, че е налице фактическият състав
по чл. 2, ал. 1, т. З, пр.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
Държавата, в лицето на Прокуратурата на Република България, за всички
претърпени от ищеца имуществени вреди.
В срока за отговор, ответната страна ПРОКУРАТУРА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ , чрез ВРП, в срока по чл. 131 от ГПК, е
4
депозирала отговор на исковата молба, в който изразява становище за
неоснователност на предявената искова претенция. Възразява, че на
компенсация по реда на ЗОДОВ подлежат само реално претърпени вреди, а
ищеца не е представил надлежни доказателства, че действително е заплатил
възнаграждение на адвоката си, респ. и за неговия размер, тъй като по делото
не е представен надлежно подписан писмен договор за адвокатска защита.
Предвид това намира, че не е спазено изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА и
съответно възнагражднието не е дължимо.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид,
събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
Видно от Присъда № 255/13.09.2017г, постановена по НОХД №
3921/2016г. по описа на ВРС, 37 състав, РС Варна е признал Р. Т. Ч. за
невиновен по обвинение по чл. 339, ал. 1 от НК. Присъдата е била
протестирана.
От Присъда № 10/01.02.2018г., постановено на по ВНОХД №
1416/2017г. по описа на ВОС, е видно, че съдът е отменил присъдата на РС
Варна и е признаал подсъдимия за виновен, като му е наложил наказание.
С Решение от 14.05.2018г., Върховният касационен съд е отменил
Присъда № 10/01.02.2018г., постановено на по ВНОХД № 1416/2017г. по
описа на ВОС, като е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен
състав на окръжния съд.
От Решение № 286/12.11.2018г. на ОС Варна, постановено по ВОНХД
№ 529/2018г. се установява, че окръжният съд е признал подсъдимия Ч. за
невиновен по повдигнатото му обвинение, като е потвърдена първоначалната
присъда № 255/13.09.2017г. на РС Варна.
По делото е представена Фактура с № **********/08.10.2018г., от която
е видно, че Й.К. А. е предоставил услугата „Процесуално представителство,
защита и съдействие по ВНОХД 529/2018г. на ВОС, I наказателен състав“,
срещу сумата от 1 200 лв. с начислен ДДС. Върху самата фактура с изписан
на ръка текст е посочено, че сумата от 1 200 лв. е заплатена в брой на
08.10.2018г. от Р.Ч., и е получена от адвокат Й.К. А..
От извадка от дневник на покупките и продажбите на адвокат А. е
видно, че същият е получил на дата 08.10.2018г. сумата от 1200 лв., от които
1000 лв. е била сумата, която е била обложена с ДДС в размер на 200 лв.
По делото е представено и пълномощно от ищеца Р.Ч., с което е
упълномощил адвокат А. да го представлява пред всички съдилища и съдебни
5
власти.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на
въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при
спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е
валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като
съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми.
Възраженията изложени във въззивната жалба са свързани с неправилен
анализ на събраната доказателствена съвкупност, който е довел и до
неправилен съдебен акт.
Съдът е бил сезиран с иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ, съгласно който Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Отговорността на
държавата е пряка, увреденият се обезщетява директно от съответния
правозащитен орган, към което принадлежи съответното длъжностното лице,
също така и обективна т. е. носи се независимо дали вредите са причинени
виновно или не.
Основателността на предявения иск предполага кумулативната
наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ да е оправдан
по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт; 3/ да е претърпял
твърдените имуществени вреди, изразяващи се в заплащането на адвокатско
възнаграждение в наказателното производство и 4/ между незаконното
действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени
последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.
В случая твърденията на ищцата са за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за защита срещу
неоснователно обвинение. Предвид горното, ищецът е следвало в условията
на пълно и главно доказване да установи всички елементи от горепосочения
фактически състав.
6
Редът за претендиране на тези вреди е именно този по ЗОДОВ,
доколкото в НПК не е предвидено, при постановяване на оправдателна
присъда да бъдат присъдени сторените от подсъдмия разноски.
Между страните не се спори, а и от представените по делото
доказателства се установява, че срещу Р.Ч. е било повдигнато обвинение за
престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК. По така повдигнатото му обвинение е
бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано НОХД №
3921/2016г. по описа на ВРС, 37 състав, РС Варна.
По делото се установява, че постановената Оправдателна присъда по
НОХД № 3921/2016г. по описа на ВРС, е потвърдена с Решение №
286/12.11.2018г. на ОС Варна, постановено по ВОНХД № 529/2018г. Така
посоченото решение на ОС Варна е влязло в сила като окончателно.
Предвид горното, настоящият състав на съда намира, че по делото се
установяват първите две кумулативно изискуеми предпоставки, обуславящи
основателността на претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно че
ищецът-въззиваем в настоящото производство е бил обвинен в извършване на
престъпление от общ характер, за което е бил оправдан с влязъл в сила
съдебен акт.
От доказателствата по делото се установява и обстоятелството, че
въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., за
Процесуално представителство, защита и съдействие по ВНОХД 529/2018г.
на ВОС, I наказателен състав. Същото се установява от представената като
доказателство Фактура с № ********** от 08.10.2018г., върху която страните
писмено са посочили, че дължимата сума е платена и получена от адвокат А.
в брой и на същата дата. Освен получаването на сумата, по категоричен начин
се установява и основанието за нейното плащане, тъй като в посочената по-
горе Фактура с № ********** от 08.10.2018г. изрично е посочено, че сумата
се дължи за процесуално представителство, защита и съдействие по ВНОХД
№ 529/2018г. на ВОС.
Неоснователно е възражението на въззивника, че за да бъде доказано
реалното заплащане на адвокатското възнаграждение е необходимо да бъде
представен договор за правна помощ и съдействие, както изисква Закон за
адвокатурата. На първо място Закон за адвокатурата не предвижда, че за
доказване на заплащане на възнаграждението на адвоката, е необходимо да
бъде сключен изричен договор в тази връзка. Нещо повече, ЗА дори не
предвижда договорът между адвокат и доверител да бъде сключван в писмена
форма.
Съгласно ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, за да бъдат присъдени
разноските в производството, страната следва да е представила доказателства
за тяхното извършване.
Както беше посочено по-горе, въззиваемият и адвокатът му са приели,
че сумата от 1200 лв. е платена и получена в брой на 08.10.2018г. Ръкописно
изложения текст в този смисъл, макар и поместен върху Фактура №
********** от 08.10.2018г., а не на отделен и изричен документ, има
необходимите реквизити на разписка по смисъла на чл. 77 от ЗЗД, поради
което и съдът счита, че заплащането и получаването на сумата се установява
категорично от доказателствата по делото.
7
Неоснователно е и възражението на въззивника относно размера на
присъденото адвокатско възнаграждение. Действително в НПК не е
предвидена процесуалната възможност за страните да релевират възражение
за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения. Така
възможност е предвидена само в чл. 78, ал. 5 от ГПК. Въпреки това, съгласно
разрешението дадено с ТР 1/2017г. на ОСГК, в производствата по чл. 2 от
ЗОДОВ, когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното
производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в
правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали
незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на
адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението,
интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и
труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата.
В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено
разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в
повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица
от него. То следва да остане в тежест на неположилия дължимата грижа
пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение.
Като съобрази горепосоченото разрешение от ТР 1/2017г. и като го
отнесе към доказателствения материал по делото, настоящият състав на съда
намира, че не следва да присъди обезщетение в по-малък размер от този,
заплатен и претендиран от ищеца (въззиваем в настоящото производство).
На първо място, за да не бъде присъдено цялото претендирано
възнаграждение, същото следва да надвишава съществено разумния и
обичаен размер на дължимите възнаграждения. Видно от Наредба 1 за
минималните адвокатски възнаграждения, действала към момента на
заплатеното възнаграждение, за защита на подсъдимия по дела за
престъпления, за които се предвижда до 10 години лишаване от свобода,
минималният размер на възнаграждението е 800 лв.
Видно от представената по делото фактура, адвокатското
възнаграждение договорено между страните е било в размер на 1000 лв., а
действително заплатеното е било в размер на 1200 лв., след като е бил
начислен и ДДС. Предвид горното съдът следва да прецени дали
възнаграждението от 1000 лв. надвишава съществено минимално
предвиденото или разумното възнаграждение.
Настоящият състав счита, че заплатеното в повече с 200 лв. от
минималното възнаграждение не би могло да бъде възприето като
прекомерно, нито като съществено надминаващо разумния и обичаен размер.
Напротив, същото надвишава минималното една с 25%, поради което и не би
следвало да бъде редуцирано.
Не би могло да се приеме и, че подсъдимият не е положил дължимата
грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и
тежестта на обвинението. Напротив, нормата на чл. 339, ал. 1 от НК
предвижда наказание лишаване от свобода до 8 години, което наказание
характеризира престъплението като тежко. Предвид това, възнаграждение в
размер на 1000 лв. по никакъв начин не би могло да бъде прието като
неадекватно на тежестта на евентуалното наказание.
Предвид всичко гореизложено, настоящият състав на съда намира, че
8
предявеният срещу КПКОНПИ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ е основателен и доказан по размер.
Поради съвпадението на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да се
потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия има право на
компенсация на разноските, направени за защита във въззивното
производство по неоснователна въззивна жалба. Същият претендира разноски
в размер на 377 лева, представляваща заплатено в брой адвокатско
възнаграждение, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК и договор за
правна защита и съдействие от 10.05.2021г. Доколкото в съдебно заседание
процесуалният представител на въззивната страна изрично е изразил
становище, че не възразява по размера на разноските, същите следва да бъдат
присъдени така, както са претендирани.
Воден от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260182 от 25.01.2021 г. ,
постановено по гр. д. № 4304/2020 г. по описа на Районен съд - гр. Варна, 48
с-в.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Прокуратурата на
Република България, гр. София, бул. „Витоша” № 2, представлявана от
Главния прокурор на РБ, да заплати на Р. Т. Ч. с ЕГН ********** , с адрес в
гр. Варна, ул. „.................., сумата от 377 лв. /триста седемдесет и седем/,
представляваща сторени в производството разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9