РЕШЕНИЕ
№ 149
гр. Монтана, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на девети май през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Таня Живкова Въззивно гражданско дело №
20221600500105 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК .
С решение № 260006 от 07.01.2022 г. ,постановено по гр. дело № 679 по описа за
2021 г. Районен съд- Монтана е отхвърлил предявените от Г. Г. срещу Р.А. обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 258 от ЗЗД и чл. 86,
ал.1 от ЗЗД за сумата 3 137,00 лв. главница за извършени от ищеца СМР и закупени за тях
материали за периода от 01.11.2014 г. до 31.11.2014 г., ведно с лихвата за забава в размер на
2 004,92 лв., считано от 08.03.2018 г. до 21.03.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда/22.03.2021 г./ до
окончателното изплащане; 808,00 лв. главница за извършени СМР и закупени за тях
материали за периода от 01.12.2014 г. до 16.12.2014 г., ведно с лихвата за забавено плащане
в размер на 512,81 лв., считано от 08.03.2018 г. до 21.03.2021 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда/22.03.2021 г./ до
окончателното изплащане, като погасени по давност.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца Г.Г.,който обжалва
същото с оплакване за незаконосъобразност . Жалбоподателят твърди,че РС неправилно е
приел по отношение на погасителната давност,че същата не е прекъсната.Поддържа,че
ответникът е направил изявление в насока,че дължи исковата сума по преписка вх.№
983/2019 г. по описа на РП-Монтана,като съответно това негово изявление е достигнало до
ищеца с изпращането на Постановлението на прокуратурата от 04.09.2019 г. А след като
това е така, то несъмнено е налице прекъсване на давността, поради което и след тази дата е
започнала да тече нова давност,която към момента на предявяване на иска не е изтекла.
Предвид гореизложеното моли съда да отмени решението ,като постанови ново,с което
да уважи изцяло исковите претенции.
Въззиваемата страна чрез процесуалния си представител както с отговора на
1
жалбата, така и в съдебно заседание взема становище за неоснователност на жалбата по
подробно изложени съображения.
Окръжният съд,като провери атакувания по реда на въззивното обжалване съдебен
акт във връзка с оплакванията в жалбата и направените от страните възражения,приема за
установено следното:
Въззивната жалба е ДОПУСТИМА като подадена в срок от легитимирано лице,
имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт,като по същество е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел ,че с
оглед посоченото от ищеца ,че изискуемостта на сумата настъпва в срок до пет дни след
датата, записана като краен срок в съответната рекапитулация , погасителната давност е
изтекла в края на петгодишния период-на 22.12.2019 г., т.е. преди датата на подаване на
исковата молба/22.03.2021 г./.
По отношение възражението на ищеца,че в случая давността е прекъсната ,тъй като
е налице признание от страна на ищеца за дължимост на вземането, съдът е приел,че
признанието не е направено пред кредитора и не е сведено надлежно до неговото знание
,освен това и не съдържа пълни индивидуализиращи вземането белези.
Настоящата инстанция напълно споделя доводите и съображенията на
първоинстанционният съд по следните съображения :
Районният съд е изяснил всестранно фактическата обстановка, достигнал е до
обосновани правни изводи, които настоящата инстанция възприема изцяло, поради което и
същата не следва да бъде приповтаряна изцяло. С оглед оплакванията в жалбата е
необходимо да се акцентира на няколко основни момента :
Безспорно е установен началният момент на изискуемостта на процесните вземания/
същият е посочен от самия ищец/.
Спорът в случая се концентрира върху въпроса дали е налице прекъсване на
давността при хипотезата на чл.116,б.“а“ ЗЗД.
Твърдението на жалбоподателя е в насока,че ответницата в саморъчно дадените
обяснения във връзка с оплакване на ищеца досежно законността на действията на
ответницата във връзка с извършване на реконструкции и ремонтни дейности по процесния
имот, направила изявление,което по съществото си съставлява признание на исковите
претенции.Това нейно признание е достигнало до него чрез връчване на Постановление на
РП-Монтана за отказ да се образува досъдебно производство.
Действително ,в съдебната практика е налице противоречие относно начина на
извършване на признанието/ т.е. до кого следва да бъде адресирано изявлението на
длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на
основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД/
В една част от съдебните актове – решение No 100 от 20.06.2011 г. по т. д. No 194/2010
г. на II т. о. на ВКС, решение No 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д.No 1697/2013 г., I т. о., ТК на
ВКС и др., е прието, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а”
ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора
или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до
наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и
с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на
длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
Противното разрешение е дадено в решение No 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. No
2
5140/2015 г. на IV г. о. на ВКС и решение No 49 от 04.04.2017 г. по гр. д. No 50236/2016 г. на IV
г. о. на ВКС. В тях по въпроса, дали изявление на длъжника, което не е адресирано към
кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, е даден отговор,
че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано
(отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено
удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата
на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира)
такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към
момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с
признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по
какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без
значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е
адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е
направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред
държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано
и чрез недвусмислени конклудентни действия. Във връзка с това противоречие е образувано и
ТД № 4 /2019 г. на ОСГТК,по което обаче все още няма произнасяне.
Настоящият съдебен състав възприема разрешението, дадено в първата група от
посочените съдебни решения, като съображенията за това са следните:
Адресността на волеизявлението, с което се признава вземането по смисъла на чл.
116, б.“а“ следва да бъде обосновавано не толкова с формалния критерий за деление на
волеизявленията на такива с и без адресат ( с оглед на това дали, за да произведат действие
последното е нужно да бъдат получени или не ), а се определя от ratio legis, че всъщност с
признанието си длъжникът цели да манифестира в достатъчна степен воля да потвърди
съществуването на конкретния дълг към конкретния кредитора . Това е така, защото
признанието по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което е годно да прекъсне погасителната
давност, е по съществото си отказ от страна на длъжника от възможността, която му се дава
за един бъдещ момент в резултат на изтекла погасителна давност, а именно оправдано да
откаже изпълнението на задължението си. Вярно е, че узнаването, респ. получаването на
признанието не е елемент от фактическия състав, както и е вярно, че прекъсването на
давността не е пряката целена последица на подобно волеизявление ( длъжникът дори може
да не осъзнава, че изявлението му прекъсва давността), но с това волеизявление длъжникът
манифестира към кредитора потвърждение на съществуване на дълга.
Насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора
или негов представител, е това, което формира съществена част от еднозначността и
недвусмислеността на това волеиизявление. Следователно, неотправянето към кредитора
дискредитира изявлението като годно да манифестира волята в достатъчна степен волята че
съществува конкретен дълг към кредитора – следователно не е налице признание по
смисъла на чл. 166, б „а“ ЗЗД.
В случая е безспорно,че такова признание пред кредитора не е направено.
Нещо повече, анализирайки обясненията на ответницата, дадени при извършената
проверка, по никакъв начин не може да се направи извода,че същата е направила признание
на дълга, сочен от ищеца.Същата заявява: „...остана неразплатена сума от 3 000 лв. за
недовършеното строителство“,т.е. това изявление не съдържа категорично признание,че
3
ищецът е извършил строителни работи, за които тя дължи тази сума,а по скоро може да се
приеме в обратния смисъл ,т.е. че тази претенция е за работа, която не е свършена.
Предвид гореизложените съображения съдът намира,че правилно РС е приел,че в
случая не е налице прекъсване на погасителната давност, поради което и исковите
претенции са неоснователни като погасени по давност.А след като това е така,то
атакуваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна
направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 650 лв.
Водим от гореизложеното и на основание чл.271 ГПК Окръжен съд-Монтана
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260006 от 07.01.2022 г. ,постановено по гр.
дело № 679 по описа за 2021 г. на Районен съд- Монтана .
ОСЪЖДА Г. Г. да заплати на Р.А. разноски по водене на делото в размер на 650
лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4