Р E Ш Е Н И Е
град София, 15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение-брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 10373 по описа за 2015 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, вр. с чл. 258 - 273 от
Граждански процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № III – 117 – 79 от
26.02.2015 г., постановено по гр. дело
№ 56540 по описа за 2014 г., Софийският районен съд, III Гражданско отделение, 117-ти състав, е отхвърлил молбата на
Г.С.И. за издаване на заповед за защита срещу Х.К.Ю. за извършени актове на
домашно насилие.
Молителят Г.С.И. (въззивник в настоящото производство) е останал
недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал, с въззивна
жалба, вх. № 8005528 от 04.03.2015 г. на Софийския районен съд. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се
поддържат необоснованост и процесуални нарушения. Изтъква се, че по делото не
били кредитирани представените декларации по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Събрани били и
свидетелски показания, които установявали твърдяните актове на домашно насилие
по време, място и авторство, и които не били взети предвид от съда.
Жалбоподателят счита, че свидетелят, поради отдалечеността на съдебното
заседание от времето, когато е бил извършен актът на домашно насилие, е
допуснал фактическа грешка за датата на инцидента. Писмените доказателства,
ангажирани в първата инстанция, също установявали соченото в молбата за защита.
Съобразно изложеното моли Решението да се отмени и по отношение на ответника да
се постановят мерките по чл. 5 ЗЗДН. Претендира присъждане на разноски за
настоящото производство. Поддържа жалбата в хода на въззивното производство,
лично, и чрез пълномощника му адвокат М.Т..
Ответникът по
молбата Х.К.Ю. (въззиваем в настоящото производство) в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН не е взел становище по жалбата. Същият не се явява и не се
представлява в хода на въззивното производство. С писмена молба от 07.10.2019
г. сочи, че спрямо него е постановена оправдателна присъда, която е влязла в
сила.
Софийският
градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на
страните, приема следното:
Въззивната жалба
е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирана
страна в първоинстанционното производство при наличие на правен интерес от
обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим и подлежи
на въззивно обжалване по чл. 258 ГПК, вр. с чл. 17 ЗЗДН.
Въззивното
производство е образувано по съвместна въззивна жалба на първоначалните
молители – Л.Р.Д. и Г.С.И.. Въззивницата Л.Д. е починала в хода на въззивното
производство (препис – извлечение от акт за смърт на л. 21 от въззивното дело).
С влязло в сила Определение № 19735 от 19.10.2015 г. е обезсилено Решение № III – 117 – 79 от 26.02.2015 г., постановено
по гр. дело № 56540
по описа за 2014 г. на Софийския районен съд, 117-ти състав, в
частта, с която съдът е отхвърлил молбата на Л.Р.Д. за издаване на заповед за
защита срещу Х.К.Ю., като е прекратено и първоинстанционното производство по
отношение на Л.Д.. С посоченото Определение е прекратено и производството по
въззивно гр. дело № 10373 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд,
Гражданско отделение, II-ри въззивен брачен
състав, в частта по жалбата на Л.Р.Д..
Първоинстанционното гр. дело № 56540 по описа за 2014 г. на Софийския
районен съд е било образувано по молба за защита, първоначално депозирана от Л.Р.Д..
Молителката е твърдяла, че на 07.10.2014 г. спрямо нея било извършено домашно
насилие от ответника Х.Ю., който бил зет на Л.Д. (съпруг на починалата й
дъщеря). Страните обитавали едно жилище – къща на ул.”********. В молбата се е сочело,
че на дата 07.10. 2014 г., около 1000 часа сутринта, ответникът и
молителката се срещнали на двора и Ю. започнал да обижда Л., ритнал й кофата за
боклук и я заплашил с убийство. В молбата се сочело също, че на следващия ден –
08.10.2014 г., около 1030 часа, синът на молителката Г.С.И. се
прибрал и видял, че Х.Ю. разбил неговия гараж. Възникнал скандал между двамата
и ответникът започнал да псува и да удря с чук сина на молителката Г.И. по
гърба и по главата. В резултат на побоя Г.И. бил приет по спешност в болница с
три счупени ребра и хематоми по тялото. Полиция също идвала на мястото на
инцидента.
От представено удостоверение за наследници (на л. 9 от първ.
дело), се установи, че молителите Л.Д. и Г.И., от една страна, и ответникът Х.Ю.,
от друга страна, се намират във връзката, изискуема съгласно разпоредбата на
чл. 3, т. 7 ЗЗДН. Молбите са били подадени от легитимирани по смисъла на чл. 8 ЗЗДН лица и в срока по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН.
Към първоначалната молба е представена декларация от 20.10.2014 г. по чл. 9 ЗЗДН (на л. 5 от първоинстанционното дело), подадена лично от Л.Д., в която е
описано изложеното в молбата относно молителката за случая на 07.10.2014 г.,
около 1000 часа сутринта. В последваща молба – уточнение от
30.10.2014 г. се е сочило, че защита се иска и за сина на молителката – Г.С.И.,
който е бил конституиран като страна в процеса, на основание чл. 9, ал. 2, вр.
с чл. 8, т. 2 ЗЗДН. За втория молител е била подадена в първоинстанционното
производство декларация от 28.10.2014 г. по чл. 9 ЗЗДН (на л. 14 от първоинстанционното
дело). Същата е била подадена отново от Л.Д. и в нея е описан инцидент на
08.10.2014 г., в 1030 часа сутринта, касаещ молителя.
Двете декларации по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН са подписани от молителката Л. Р.Д.. Предвид прекратяването на
производството по отношение на тази молителка (поради смъртта
на тази страна), декларацията й от 20.10.2014 г. не попада в предмета на въззивната
проверка. По отношение на декларацията от 28.10.2014 г. въззивният съд намира,
че същата не може да бъде кредитирана като годно доказателствено средство,
предвид факта, че автор на изявленията в нея относно времето, мястото, часа,
начина и авторството на описания акт на домашно насилие на 08.10.2014 г.,
отново е Л.Д.. Същевременно, тази декларация е била подадена за втория молител Г.С.И..
Декларирането на факти и обстоятелства
е строго личен акт, който не може да се
осъществява нито по пълномощие, нито от законен представител. Ето защо са
неоснователни изтъкнатите с въззивната жалба оплаквания, че първоинстанционният
съд е допуснал процесуално нарушение и не е зачел доказателствената сила на
декларациите по чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 13, ал. 3 ЗЗДН.
За да уважи съдът молбата за защита, е
необходимо по делото да не са събирани други писмени и/или гласни
доказателствени средства – т. е. декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН да се явява
единственото доказателство за твърденията на молителя, какъвто не е процесният
случай. От Епикриза, ИЗ № 15165/2014 на Клиника по хирургия при УМБАЛ ”Царица Йоана
– ИСУЛ“ЕАД (на л. 12 от първоинстанционното дело), е видно, че на дата
08.10.2014 г. Г.С.И. е бил приет в посоченото лечебно заведение с диагноза:
”Контузио торацис. Фрактуре костарум 7-8 синистра. Хидроторакс синистра минима.
Контузио пулмонис синистра. Хемоптое. Диабетес мелитус, АХ.“ В частта, в която е обсъдена диагнозата е
уточнено, че се касае за пациент, постъпил по спешност с данни за фрактури на
7-8 ребро в ляво с малък подкожен емфизем
без рентгенологични данни за пневмоторакс. Наличие на малък излив в
левия синус, рентгенологични данни за контузионно огнище в левия бял дроб, не е
опериран. Пациентът е бил изписан на 15.10.2014 г. Настоящият състав на съда
намира, че посоченият медицински документ, макар да установи, че на дата,
идентична с твърдяната в молба за защита – 08.10.2014 г., лицето Г.И. е било
хоспитализирано по спешност с описаните травматични увреждания, не е годно
доказателствено средство, което да докаже авторството на деянието – т. е. не
установява пълно и главно, че ответникът Х.И. е причинил с действията си тези
телесни повреди на молителя.
От приобщената по делото пр. пр. № 50171/2014 г. на Районна прокуратура –
София (СРП), се установи, че по жалба на Г.С.И. е образувано ЗМ № 3732/2014 г.
по описа на 01 РУП – СДВР, за събиране на достатъчно данни за извършено
престъпление от общ характер. Тази преписка касае деянието, описано в молбата
за защита за датата 08.10.2014 г. и спрямо молителя Г.С.И., както и това от
07.10.2014 г., тъй като Л.Д. също била подала жалба срещу Х.Ю., предвид което
двете преписки по описа на 01 РУП – СДВР са били обединени в една.
В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени
средства, чрез разпит на свидетеля С.П.С.. Същият е разпитан в открито съдебно
заседание на 15.01.2015 г. – около 3 месеца и 7 дни след датата, на която
молителите са твърдели да е извършено спрямо тях домашно насилие от Х.Ю..
Свидетелят С.е заявил, че на 07.08.2014 г. минавал покрай къщата на страните и
се отбил при Г., за да го пита дали ще работи (св. С.бил нает от молителя Г. да
му прави ремонт на къща в град Бухово). В къщата видял майката на Г.И. – Л.Д.,
която му казала, че била бита по главата от зет й Х., когото свидетелят не
познавал. На следващия ден от общи познати свидетелят С.разбрал, че Ж.бил в
болница. Видно от протокола, в който са удостоверени свидетелските показания,
молителят Г.И., чрез пълномощника му адвокат Т., е задал уточняващ датата на
събитията въпрос, на който свидетелят С.С.с категоричност отговорил, че
случката, за която е разказал, се е случила през месец август. При това
положение, въззивният съд не може да сподели доводите на въззивника И., че
поради отдалеченост на откритото съдебно заседание от датата на твърдяното
домашно насилие свидетелят е сгрешил датите. Заседанието е проведено в кратък
срок – около 3 месеца от датата 08.10.2014 г., което изключва възможността
свидетелят да не си спомня точно поне месеца от годината. Тези показания не са
лични и непосредствени – възпроизвеждат данни, преразказани от молителката Л.Д.
на свидетеля С., който не е пряк очевидец на
поведението на ответника Х.Ю. на процесните дати. Следователно тези
показания не подкрепят изложеното от самите молители, а се опровергават и от
писмения доказателствен материал по делото и не следва да им се дава вяра.
Ответникът, съобразно с разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ГПК, в откритото съдебно
заседание на 26.02.2015 г. е оспорил твърденията на молителите, като е заявил
становище, че е бил нападнат от молителя Г.И. с плоча в ръка, поради което е
бутнал последния и той паднал на стълбите.
За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийският районен съд е обосновал,
че от събрания по делото доказателствен материал, и в частност свидетелските
показания не се установи, че на посочените в молбата дати ответникът е упражнил
насилие (домашно) спрямо молителите. По отношение на останалите писмени
доказателства съдът е изложил мотиви, че не могат да се свържат с конкретни
дати и с конкретен извършител.
Във въззивното производство са представени в официално заверен
препис и са приети по делото като писмени доказателства – Присъда № 39 от
20.02.2018 г. по в.н.о.х.д.№ 2376/2017 г. по описа на Софийски градски съд,
влязла в сила на 02.07.2018 г., и Решение № 119 от 02.07.2018 г. по н. д. №
508/2018 г. на III н.о. на ВКС, от които се установи, че подсъдимият Х.К.Ю., ЕГН **********
(въззиваемият в настоящото производство), е признат за невиновен
за това, че на 08.10.2014 г., около 1015 часа в град София,
кв.”Редута“, ул.“********, чрез нанасяне на удари с чук в тялото на Г.С.И., му
причинил средна телесна повреда, изразяваща се, както следва: счупване на 2
места – на 7-мо ляво ребро и 8-мо ребро, както и счупване
на 9-то ляво ребро, което е довело до трайно – за повече от 30 дни,
затруднение на движението на снагата на пострадалия, както и контузия на бял
дроб вляво с малък реактивен плеврален излив, довело до разстройство на
здравето, временно опасно за живота, поради което и на основание чл. 304 НПК съдът
го е оправдал в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК.
С оглед тази фактическа установеност и приложимия закон въззивният съд
намира, че въззивната жалба е неоснователна.
От ангажираните по делото писмени доказателства, включително и от
изявленията на страните, дадени пред органите на досъдебното производство във
връзка с процесния инцидент от 08.10.2014 г., които съставляват в тази им част
частни свидетелстващи документи за неизгодните за всяка от страните
обстоятелства (в Обяснение от 16.10.2014 г. молителят И. сочил, че е взел
камък, за да се защити срещу ответника Х.Ю., а ответникът в Обяснение от
23.10.2014 г. излагал писмено, че пазейки се да не бъде ударен от Г.И. бутнал
последния и той паднал на стълбите, а след това, тъй като молителят се изправил
и отново взел камък, ответникът го повалил на земята и т.н.) не може да се
направи извод, че въззиваемият Х.К.Ю. е извършил спрямо въззивника Г.С.И. твърдяния
акт на домашно насилие на 08.10.2014 г.
На отделно основание – чл. 235, ал. 3 ГПК, в подкрепа на извода на районния
съд, че описаните действия в молбата за защита не са доказани, е и постановената
оправдателна присъда, влязла в сила на 02.07.2018 г. По аргумент от чл. 300 ГПК
присъдата е от значение за гражданския съд досежно това дали е извършено
деянието (и неговата правна квалификация), за противоправността му и
за вината на дееца. Това е така, тъй като предмет на изследване в наказателното
производство е поведението на подсъдимия - в случая на въззиваемия-ответник Х.Ю..
Настоящият съд зачита влязлата в сила оправдателна присъда, като с оглед правомощията
си и принципите на непосредственост, състезателност и равенство на страните е
обсъдил и събраните доказателства в хода на съдебното дирене пред двете съдебни
инстанции по настоящото дело. От доказателствената съвкупност еднопосочно се установи, че
описаните действия в молбата за защита не са доказани, поради което и молбата
за защита се явява неоснователна.
Съобразно изложеното, като намира първоинстанционното
Решение за правилно и законосъобразно, Софийският градски съд следва да
го остави в сила в обжалваната част.
По разноските за въззивното производство.
С оглед неоснователността на въззивната жалба и съобразно
чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. с чл. 18, ал. 1, вр. с чл. 16 ТДТКССГПК, въззивникът
Г.И. следва да бъде осъден да
заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавна такса по въззивната
жалба в размер на 12.50 лева.
По аргумент от 78, ал. 1 ГПК претенцията на въззивника Г.И. за присъждане на разноски за
настоящото производство с оглед изхода му следва да се остави без уважение,
като неоснователна.
Въззиваемият Х.Ю. не е заявил искане за присъждане на разноски, поради
което въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17, ал. 5, изр.
първо, предл. първо от ЗЗДН
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № III – 117 – 79 от 26.02.2015 г., постановено по
гр. дело № 56540
по описа за 2014 г. на Софийския районен съд, III Гражданско
отделение, 117-ти състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА Г.С.И., ЕГН **********, да заплати, по сметка на Софийския
градски съд, държавна такса в размер на 12.50 лева (дванадесет лева и петдесет
стотинки).
ОСТАВЯ без уважение претенцията на Г.С.И., ЕГН
**********, за присъждане на разноски за въззивното производство, като
неоснователна.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.