Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 04.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 2756 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение от 04.09.2018 г., постановено по гр. д. № 30292/2014
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 73 състав, М.В.Р. е осъдено да заплати на С.С.И.
сумата от 1 680 лв. - , на основание чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.),
представляваща неплатена част от обезщетението при прекратяване на служебното
правоотношение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на
исковата молба – 05.06.2014 г., до окончателното изплащане, да заплати сумата
от 155, 90 лв., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, представляваща обезщетение за
забава за периода 09.04.2014 г. – 05.06.2014 г., като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 164, 94 лв., осъден е да заплати сумата
от 358, 74 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени по делото
разноски съразмерно с уважената част от исковете, както и е осъден да заплати
по сметка на СРС сумата от 117, 20 лв., както и 200 лв. – разноски за вещо
лице.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е
уважен предявения иск с правно основание чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.), е депозирана
въззивна жалба от ответника - М.В.Р.. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. В
случая служебното правоотношение между страните в производството е прекратено
на 03.12.2013 г., съгласно приложения акт за сдаване на длъжност към заповед №
К-3315/03.12.2013 г. на министъра на вътрешните работи. На основание чл.252,
ал.1 ЗДВР (отм.) вр. с чл.256, ал.1 ЗМВР (отм.) базата за определяне на
еднократното обезщетение е месечното възнаграждение, определено към датата на
прекратяване на служебното правоотношение. В случая моментът на прекратяване на
служебното правоотношение, определен съгласно чл.249, ал.2 ЗМВР (отм.), е
датата на връчване на заповедта за прекратяване – 03.12.2013 г. С оглед на това
счита, че дължимото обезщетение на ищеца следва да се определи въз основа на
възнаграждението за м.12.2013 г. В брутното възнаграждение на ищеца за
м.11.2013 г. е включено допълнително възнаграждение за специфични служебни
дейности. Такива дейности обаче не са извършвани през м.12.2013 г., поради
което счита, че такова допълнително възнаграждение не следва да се включва в
базата за определяне на дължимото обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.).
Твърди, че допълнителни възнаграждения се отчитат по специален ред, на база
действително извършени дейности, отчитани с протокол, утвърдено предложение и
заповед на директора на СДВР, като дължимата сума се заплаща в месеца, в който
реално са извършени. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
изцяло предявения иск с правно основание чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.), като му
присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца – С.С.И., с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната от ответника част е правилно и законосъобразно. Счита,
че дължимото обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) следва да се определи на
база полученото възнаграждение за пълен отработен месец, който в случая е
м.11.2013 г., а не м.12.2013 г. Моли съда да потвърди решението в обжалваната
част, като му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.). Ищецът твърди,
че е с ответника са били в служебно правоотношение за периода 10.03.1993 г. –
03.12.2013 г., т. е. за период повече от 20 прослужени години. Последната
заемана от него длъжност е „началник група“, категория В, към 06 РУП при СДВР. Със заповед №
К-3315/03.12.2013 г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл.245,
т.13 ЗМВР (отм.) служебното му правоотношение е прекратено, считано от
03.12.2013 г. в самата заповед е предвидено изплащането на обезщетение по
чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.). Твърди, че ответникът не е платил своевременно и
изцяло дължимото обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение.
Твърди, че на 09.04.2014 г. е депозирал заявление вх. № М-8457, с което е
поканил министъра на вътрешните работи да му заплати полагащото му се
обезщетение при прекратяване на служебното му правоотношение. Счита, че при
определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази сумата от 112
лв., представляваща допълнително възнаграждение за специфични условия на труд.
Твърди, че ответникът е превел по банков път на 25.04.2014 г. сумата от
27 216 лв., без да съобрази горепосоченото допълнително възнаграждение за
специфични условия на труд. Разликата между дължимото и изплатеното обезщетение
по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) възлиза на 2 240 лв. Моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 2 240 лв. –
обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.), сумата от 36, 16 лв. – лихва за забава
за периода 09.04.2013 г. – 05.06.2014 г. и сумата от 128, 78 лв. – лихва за
забава върху изплатената част от обезщетението по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) в
размер на 27 216 г. за периода 09.04.2014 г. – 25.04.2014 г., ведно със
законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на исковете до
окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва иска. Счита, че не е надлежно пасивно процесуално
легитимиран да отговаря по исковете, предмет на делото, тъй като МВР не носи
отговорност за задълженията на СДВР, която е самостоятелно юридическо лице. Същевременно
не е налице основание за солидарност. Твърди, че СДВР е изплатило дължимата
главница – обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР, като нейният размер е определен в
съответствие с изискванията на чл.256, ал.1 ЗМВР (отм.) – въз основа на
възнаграждение към датата на връчване на заповедта за прекратяване на
служебното правоотношение – 03.12.2013 г. към този момент на ищеца не се полага
допълнително възнаграждение за специфични служебни дейности. Моли съда да
отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение.
Със заповед № К-3315/03.12.2013 г. на министъра на
вътрешните работи, на основание чл.245, ал.1, т.13 ЗМВР е прекратено служебното
правоотношение по ЗМВР на ищеца – началник група към 06 РУП при СДВР, категория
В, поради придобиване право на пенсия при условията на чл.69 КСО, по искане на
служителя, считано от датата на връчване. Страните не спорят, че заповедта е
връчена на 03.12.2013 г.
Видно от акт за сдаване на длъжност на 03.12.2013 г.
съгласно горепосочената заповед ищецът е сдал длъжност „началник на група“
„Териториална полиция“ – Овча купел, на Сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУП
при СДВР.
Съгласно удостоверение за класиране и пенсия, образец
В, № 30.14.01.2014 г. служебното правоотношение между страните е прекратено с
горепосочената заповед на основание чл.245, ал.1, т.13 ЗМВР, считано от
04.12.2013 г. ищецът има прослужено време в структурите на МВР на длъжности за
държавен служител от 22.03.1993 г. до 04.12.2013 г., т. е. 20 години, 8 месеца
и 12 дни.
Със заявление вх. № М-8457/09.04.2014 г. ищецът е
отправил искане за заплащане на обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.), като
се съобрази обстоятелството, че има допълнително възнаграждение за специфични
условия на труд в размер на 112 лв., което следва да се включи в общия размер
на възнаграждението, въз основа на което се определя полагащото му се
обезщетение.
С писмо рег. № І-45861/24.04.2014 г. ответникът е
уведомил ищеца, че на 24.04.2014 г. е одобрено платежно нареждане за изплащане
на дължимото му обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.). неговият размер е
определен съгласно чл.256, ал.1 ЗМВР (отм.) – на база месечното възнаграждение
към датата на прекратяване на служебното правоотношение. Към 03.12.2013 г. няма
определено допълнително възнаграждение за специфични служебни дейности.
От заключението на вещото лице Победа Йонова по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, се установява, че към
датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца месечното му
възнаграждение е за 3 дни, а за м.11.2013 г. са отработени 21 дни.
Възнаграждението на ищеца за м.11.2013 г. възлиза общо на 1 360, 80 лв., в
това число: 972 лв. – основно месечно възнаграждение и 388, 80 лв. - допълнителни
възнаграждения (за продължителна работа и за патрулно – постова дейност и
охрана на обществения ред в размер на 84 лв.). Обезщетението по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.), определено при месечно възнаграждение в размер на 1 360, 80
лв. за прослуженото от ищеца време в структурите на МВР, възлиза на 27 216
лв. Сумата от 112 лв., представляваща допълнително възнаграждение за патрубно
постова дейност е формирана на база участие в мероприятия през м.10.2013 г. сумата
от 84 лв. съставлява допълнително възнаграждение за патрулно постова дейност за
м.11.2013 г. Това допълнително възнаграждение за патрулно постова дейност няма
постоянен характер. Вещото лице е определило и размера на лихвата за забава –
вземания, които са извън спорния предмет на въззивното производство, поради
което ангажираните в тази насока доказателства не следва да се обсъждат.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно, като същото
е процесуално допустимо.
Страните в производството са били обвързани от
служебно правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „началник група“ към
06 РУП при СДВР, категория В. Служебното правоотношение на държавния служител в
МВР е прекратено с обсъдената по – горе заповед № К-3315/03.12.2013 г., връчена
на същата дата, на основание чл.245, ал.1, т.13 ЗМВР (отм.).
Макар заеманата от ищеца длъжност да е в СДВР, която е
самостоятелно юридическо лице, страна в служебното правоотношение е МВР, като
администрация на органа по назначаването. Като надлежна страна по материалното
правоотношение, същият се явява и надлежно легитимиран да отговаря по имуществения
спор, разгледан по реда на чл.125 ЗДСл. В този смисъл са и разясненията, дадени
с решение № 14/17.02.2011 г. по гр. д. № 625/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК.
По изложените съображения съдът счита, че предявеният
иск е процесуално допустим, поради което като го е разгледал по същество,
първоинстанционният съд е постановил допустимо съдебно решение. Ето защо следва
да се разгледат доводите на жалбоподателя относно неговата правилност.
В нормата на чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.), приложим към момента на прекратяване на служебното правоотношение
на ищеца, е регламентирано, че при прекратяване на служебното правоотношение
държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни
възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В случая ищецът има прослужено време в
структурите на МВР на длъжности за държавен служител от 22.03.1993 г. до
04.12.2013 г., т. е. 20 години, 8 месеца и 12 дни. С оглед на това същият има
право на обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) в размер на 20 месечни
възнаграждение, за което липсва спор между страните.
Жалбоподателят релевира довод, че неправилно СРС е
определил размерът на дължимото обезщетение въз основа на полученото от ищеца
възнаграждение за м.11.2013 г., вместо за дължимото такова за м.12.2013 г. –
към датата на прекратяване на служебното правоотношение.
В нормата на чл.256, ал.1 ЗМВР (отм.) е предвидено, че
еднократните обезщетения по ЗМВР (отм.) се изплащат на базата на месечното
възнаграждение, определено към датата
на прекратяване на служебното правоотношение, на отстраняване от длъжност или
на установяване на събитието по чл. 255, което включва: основното месечно
възнаграждение; допълнителни възнаграждения за продължителна служба, за
специфични служебни дейности, за специфични условия на труд, за научна степен.
В случая служебното
правоотношение е прекратено през м.12.2013 г. Същевременно в специалната норма
на чл.256, ал.1 ЗМВР (отм.) не е въведено изискване месечното възнаграждение,
въз основа на което се определя обезщетенията да е за пълен месец, който
предхожда прекратяването на служебното правоотношение, каквато например е регламентацията
в КТ – чл.228 КТ предвижда, че брутното
трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по раздел ІІІ е
полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало
основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника
или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е
предвидено.
След като законодателят не е
въвел изискване при определяне на еднократните обезщетения, включително и разглежданото
такова, да се взема предвид полученото от служителя възнаграждение за месеца,
предхождащ прекратяването на служебното правоотношение, същото не може да се
вземе предвид при определяне размера на дължимото от ответника обезщетение.
Следва да се съобразят и разясненията, дадени с определение № 20/21.01.2009 г.
по гр. д. № 3744/2008 г., ГК, ІV ГО на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК и
решение № 959/06.01.2010 г., постановено по същото дело по реда на чл.290 ГПК,
съгласно които в чл.256, ал.1 ЗМВР (отм.) специалният закон е фиксирал базата за
определяне на еднократните парични обезщетения - това е месечното
възнаграждение в момента на прекратяване на служебното правоотношение. Без
значение е дали тази дата е в началото, в средата или в края на съответния
месец, т. е. дали при освобождаване от служба, съответният служител на МВР е
имал право на възнаграждение за пълен работен месец.
По изложените съображения и
доколкото липсва спор между страните, че за
м.12.2013 г., през който е прекратено служебното правоотношение на
ищеца, същият не е извършвал специфични служебни дейности, такова допълнително
възнаграждение не следва да се включва в месечното възнаграждение, въз основа
на което се определя дължимото на ищеца обезщетение при прекратяване на служебното
му правоотношение. Същевременно решаващият съд е присъдил сумата от 1 680
лв., формирана въз основа на допълнително възнаграждение за извършени специфични
служебни дейности през месеца, който предхожда прекратяването на служебното
правоотношение. С оглед на това и доколкото изплатеното на ищеца обезщетение по
чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) погасява изцяло задължението на ответника към ищеца,
предявеният иск относно претендираната главница се явява изцяло неоснователен.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции не съвпадат, решението н обжалваната част следва да се отмени,
като предявеният иск с правно основание чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) следва да се
отхвърли.
По
разноските по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъдят сторените в
настоящото производство разноски. Техният размер възлиза на 33, 60 лв. –
заплатена държавна такса за въззивно обжалване съобразно обжалваемия интерес.
На основание чл.78, ал.8 вр. ал.1 ГПК
и доколкото ответникът е представляван по делото от юрисконсулт, на същия
следва да се присъди сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното
производство.
Обжалваното решение следва да се
отмени и в частта, с която в тежест на ответника са възложени разноски за
сумата над 28, 51 лв. до пълния размер от 358, 75 лв., както и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС сумата над 50 лв. до
пълния определен размер от 117, 20 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 04.09.2018 г.,
постановено по гр. д. № 30292/2014
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 73 състав, в ОБЖАЛВАНАТА
ЧАСТ, с която М.В.Р. е осъдено да заплати на С.С.И., ЕГН **********, с
адрес *** и съдебен адрес *** – адв. С.К.В., на основание чл.252, ал.1 ЗМВР
(отм.) , сумата от 1 680
(хиляда шестстотин и осемдесет) лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 05.06.2014 г., до изплащане на сумата; В ЧАСТТА,
с която М.В.Р. е осъдено да заплати на С.С.И., ЕГН **********, с адрес *** и
съдебен адрес *** – адв. С.К.В., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата над 28, 51 (двадесет и осем лева и
петдесет и една стотинки) лв. до пълния размер от 368, 75 (триста петдесет и осем лева и седемдесет и пет
стотинки) лв. – направени по делото разноски; както и В ЧАСТТА, с която М.В.Р. е осъдено да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
РАЙОНЕН СЪД сумата над 50 (петдесет)
лв. до 117, 20 (сто и седемнадесет
лева и двадесет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.6 ГПК, представляваща
държавна такса, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от С.С.И., ЕГН **********,
с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. С.К.В., срещу М.В.Р., с адрес гр. София,
ул. „*****, с правно основание чл.252, ал.2 ЗМВР (отм.) – за заплащане на
сумата от 1 680 (хиляда
шестстотин и осемдесет) лв., представляваща обезщетение при прекратяване на
служебното правоотношение, като неоснователен.
ОСЪЖДА С.С.И., ЕГН **********, с адрес ***
и съдебен адрес *** – адв. С.К.В., да заплати на М.В.Р., с адрес гр. София, ул.
„*****, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 33, 60 (тридесет и три лева и шестдесет стотинки) лв.,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване, както и да заплати сумата
от 100 (сто) лв., на основание
чл.78, ал.1 вр. с ал.8 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението в останалата част е влязло в сила като
необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване, на чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.