О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

                                           гр.София,25.06.2018г..

 

 

                                      

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І-во Гражданско отделение, І-23 състав, в закрито заседание в състав:

 

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА                           

 

 

като се запозна с докладваното от съдията гр.д.№8294 по описа на 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

ИЩЕЦЪТ –  Н. А.В., ЕГН **********, предявява искова молба срещу Държавата чрез М.НА Ф.на Република България и  Висщия съдебен съвет, като изтъква, че Г.окръжен съд е постановил Решение № 168 от 18.07.2016г. по в.г.д. № 170/201 6г., с което на ищеца са нарушени гарантирани от правото на ЕС права, каквото е правото на справедлив съдебен процес съгласно чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, ведно с правата по чл. 13 от ЕКЗПЧОС, и при нарушение на чл. чл. 258 - 260 от ДФЕС и на чл. 4, пар. 3 от ДЕС, поради което твърди, че са му нанесени неимуществени вреди  и претендира обезщетение.

Настоящият съдебен състав намира, че принципът на лоялното сътрудничество, изведен от клаузата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС изисква съобразяване на нормите на общностното право от националната правораздавателна система, но това следва да бъде осъществено в рамките на инстанционното разглеждане на делата от съответния национален съд, в контекста на конкретните доводи и възражения на страните. Правната възможност на страните да се позоват на правото на Общността и задължението на националните съдилища да го съобразят и приложат следва да се счита за преклудирана с изчерпването на инстанционността на националното производство. Противното разбиране би довело до възможността първоинстанционен съд да контролира и ревизира всеки влязъл в сила съдебен акт, включително и такъв, постановен от въззивен съд, което противоречи на цялостната концепция на инстанционността. Евентуално уважаване на предявения иск е несъвместимо със зачитането на стабилитета на решението на въззивния съд, доколкото с него би се постигнал обратният на постановения с него резултат. Изведеният от клаузата на чл.4, § 3 от Договора за ЕС принцип на лоялното сътрудничество и признатата от практиката на Съда на ЕС възможност на правните субекти да търсят обезщетение за вреди от нарушение на общностното право, включително и от съда, допуснал такова нарушение като последна инстанция по разгледания от него правен спор, кореспондира на принципа на институционална автономия, който се изразява в ангажиране отговорността на всяка държава членка при условията на вътрешното законодателство. Съдът следва да съобрази с принципа за равностойност, който изисква правилата на националното законодателство да не правят невъзможна или прекомерно трудна защитата на правата на лицата и на изискването за еквивалентност, което се свежда до разглеждането, респ. прилагането на правото на Европейската общност на национално ниво по начин, сравним с разглеждането на национален спор. Принципът на лоялно сътрудничество не може да противоречи нито на този за институционална автономия, доколкото реализацията му се осъществява чрез способите на националното законодателство, нито на универсални принципи от по-висш порядък, които предхождат сключването на Договора за ЕС, какъвто е върховенството на закона, който лежи в основата на правовата държава и чието частно проявление е стабилността на влезлите в сила съдебни актове, включително и материалната им законна сила. Израз на този принцип е основната правна последица на съдебното решение – силата на пресъдено нещо на решението, чиято защитна функция се изразява в задължението на страните да преустановят занапред правния спор, респ. в невъзможността да оспорват правилността му. Силата на пресъдено нещо има препятстващ ефект по отношение на съдебно отреченото право, защото осуетява неговото упражняване и същевременно действа предпазващо по отношение на гражданските права, застрашени от неоснователното му претендиране. Регулиращото действие на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение, изразяващо се в задължението за нейното зачитане се отнася не само до страните по делото, обхванати от неговите субективни предели, но и до съда, който го е постановил, и до всички съдилища, учреждения и общини в Република България, за които то е задължително (чл.297 от ГПК).  Правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на Република България и следва да бъде съобразявано от съдилищата при постановяване на техните актове, независимо дали някоя от страните изрично се е позовала на негови позитивни норми- в този смисъл и чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. С изключение на нормата на чл.303, ал.1, т.7 от ГПК, регламентираща основание за отмяна на влязло в сила решение, когато ЕСПЧ с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, или на протоколите към нея , действащото право не урежда особени процесуални способи за защита срещу съдебни актове, постановени в нарушение на общностното право. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол, или на предвидените в националния закон извънредни способи, поради което е недопустимо тяхното инцидентно констатиране по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност, вследствие нарушаване на норми от общностното право, което по същество би довело до дерогиране на принципа, установен в чл.297 от ГПК. Не може да бъде споделено разбирането, че с предявяването на иска за вреди не се ревизира влязлото в сила решение на въззивния съд, от което се твърди, че те са причинени. По същество то води до елиминиране на основен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, който е conditio sine qua non за нейното възникване, включително и в хипотезата на гаранционно-обезпечителната ноксална отговорност по чл.49 от ЗЗД- пряката и непосредствена причинна връзка между твърдяното като увреждащо действие или бездействие (неприлагането или неправилното прилагане на нормите от общностното право) и причинените вреди. Затова сезираният с такъв иск съд по необходимост следва да вземе отношение по законосъобразността на съдебния акт навъззивния съд, респ. по извършените от въззивния съд процесуални действия, довели до формиране на вътрешното му убеждение, респ. до постановяване на решението, като краен процесуален резултат на правораздавателната дейност, което представлява фактическо пререшаване на спора относно законосъобразността на този акт .

Поради изложеното съдът

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №8294/2018г. по описа на СГС, І ГО, 23 състав, като процесуално недопустимо.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в едноседмичен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: