№ 260314 / 14.7.2021 г.
Р Е Ш Е Н И Е
град Монтана, 14.07.2021 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Районен съд град Монтана, Първи граждански състав, в открито съдебно заседание на седми юли през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА МИХАЙЛОВА
при секретаря Елена Ефремова, като разгледа докладваното от съдия Михайлова гражданско дело № 2484 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Б. П. П. Ф. С.А. клон България, ЕИК: xxxx седалище г. ж. М. 4. Б. п. С. с. представляван от зам. управителя Димитър Димитров, чрез пълномощник юрисконсулт Николета Ангелова Матева против М.Ц.М. xxx.
Предявеният иск е установителен и е с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК вр. с чл.240 ЗЗД във връзка с чл.79 ал.1 и чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди в исковата молба, че вземането му се основава на договор за отпускане на револвиращ потребителски № CARD -13515216, сключен на 30.03.2018г. (дата на първа трансакция). На 21.05.2016г. поддържа, че между него и ответника е сключен договор за потребителски паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № CREX-13336100, като с договора е предвиден максимален кредитен лимит до 10 000.00 лева. С първата трансакция по кредитната карта на 30.03.2018г. е възникнало задължението на кредитополучателя за заплащане на месечна погасителна вноска, която е променлива величина, съобразно усвоената сума до пълното погасяване на задължението.
Поддържа, че същият представлява револвиращ потребителски кредит, който кредитополучателят усвоява посредством всякакви транзакции, теглене в брой от банкомати АТМ, плащания чрез терминални устройства (POS) и други, осъществявани чрез издадената му кредитна карта. Съгласно условията на договора и приложение към него, за кредитополучателя възниква задължение да заплаща минимална месечна погасителна вноска, която е променлива величина, съобразно усвоената сума до пълното погасяване на задължението.
Твърди, че ответникът М.Ц.М. е преустановил плащането на вноските по кредита на 01.05.2019г., когато е последното плащане по него. Кредитът е предсрочно изискуем в целия му размер, поради което на 08.10.2019г. на длъжника е изпратена последна покана за доброволно изпълнение.
Поддържа, че кредитополучателя дължи и договорна, възнаградителна лихва в размер на 58.74 лева за периода от първата пропусната вноска, 01.05.2019г. до 03.10.2019г., датата на изпращане на поканата за доброволно изпълнение, както и обезщетение за забава в размер на 203.58 лева за периода от 03.10.2019г., датата на изпращане на поканата за доброволно изпълнение, до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, 24.07.2020г.
Ищецът твърди, че въпреки договореното между тях, кредитополучателят не е изпълнил задължението си да погасява вноските, което обстоятелство принудило кредитора да депозира заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в Районен съд - Монтана, където е образувано гражданско дело № 1537/2020г. и е издадена Заповед за изпълнение № 907/ 27.07.2020г. за посочените по-горе суми. Заявява, че издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК предявява и настоящия установителен иск.
Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да установи, че е налице вземане в полза на „Б. П. П. Ф. С.А. клон България, ЕИК:********* към М.Ц.М. в размер на следните суми: главница размер на 3 133.07 лева, възнаградителна лихва в размер на 58.74 лева, законна лихва за забава в размер на 203.58 лева, ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1537/2020г. на РС Монтана.
В условията на евентуалност предявява осъдителен иск за горните суми, като бъде прието, че същият има характер на волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем чрез връчване на препис от същия на ответната страна.
Моли да му бъдат присъдени и разноските, извършени в заповедното производство, както и направените в настоящото производство разноски. Заедно с исковата молба са представени и писмени доказателства. Направено е и искане за изискване на ч.гр.д.№ 1537 по описа на МРС за 2020 година.
От ответникът М.Ц.М., в срока по чл.131, ал.1 ГПК, чрез назначения особен представител адв.М. xxx, е постъпил писмен отговор на исковата молба и е взето становище по предявените искове.
Поддържа, че оспорва изцяло исковете по основание и размер. Твърди, че не е налице редовно връчване на исковата молба с приложенията на ответника, т.к. връчването на особен представител не може да се приравни на редовно връчване на ответника. Оспорва, като твърди, че не се установява ответника да е получавал процесната сума.
Поддържа също, че процесния договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание съставлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да бъдат съобразени с изискванията на ЗПК. Оспорва уговорените в договора ГЛП и ГПР, като нарушаващи принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.
Поддържа, че процесния договор за кредит е нищожен, като сключен в нарушение на добрите нрави.
Твърди, че не е настъпила предсрочна изискуемост на договора за потребителски кредит, за което поддържа подробни доводи и съображения в отговора.
Моли за отхвърляне изцяло на предявените установителни искове, както и искът предявен в условията на евентуалност, като неоснователни и недоказани.
Доказателствата по делото са писмени. Изготвено е заключение по съдебно-икономическа експертиза.
Изискано е и приложено ч.гр.д.№ 1537 по описа на Районен съд Монтана за 2020 година.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните обстоятелства:
При преценка съдържанието на сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. По силата на този договор кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на потребителски кредит е предоставяне на заем и такъв е предмета на сключения между страните по делото договор. По силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на ответника определена парична сума срещу задължението на последния да я върне. Съгласно Чл.9 ал.4. от Закона за потребителския кредит кредитор може да бъде всяко физическо или юридическо лице или обединение от такива лица, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. Установено е по делото, че е сключен договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта № CREX -13336100. Договорът се счита сключен на 30.03.2018г., датата на първата трансакция по кредитната карта. След усвояването на суми по кредитната карта за кредитополучателя е възникнало задължение за заплащане на месечна погасителна вноска, която е променлива величина и е съобразно усвоената сума до пълното погасяване на задължението. По делото не са ангажирани доказателства, а и не са въведени твърдения от ответника, че не дължи претендираната сума по цитирания договор.
По основателността на иска:
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение.
Искът, който заявителят в заповедното производство по чл.417 ГПК е предявил при връчване поканата за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител по реда на чл.47 ал.5 ГПК е с установителен характер. Установителният характер произтича от целта на иска, наличието на вече издадена и съществуваща заповед за изпълнение и изпълнителен лист, с която съдът е разпоредил длъжникът за заплати определена сума в полза на заявителя по ч.гр.д. № 1537 по описа на Районен съд Монтана за 2020 година и е определен ясно и недвусмислено в закона – чл.415, ал.1, т.2 ГПК.
Искът е частично основателен.
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще влезе в сила и заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, след като има и издаден изпълнителен лист, ще продължи процесуалните действия по образуваното изпълнително дело и това е съществения процесуален въпрос, свързан с характера на иска по чл.422 ГПК, т.е. не е необходимо предявяване на осъдителен иск за вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение. В тежест на ответника бе да установи по безспорен и категоричен начин, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Производството по разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК е свързано с производството по чл. 410 и сл. от ГПК. Заведеният установителен иск по чл. 422 от ГПК по своето правно естество е специален установителен иск и е допустим единствено при условията на депозирано писмено възражение в срока по чл. 415, ал. 1 т.1 от ГПК или при връчването по чл.47 ал.5 ГПК, иск по чл.415 ал.1 т.2 ГПК против издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Затова, че са свързани двете производства, аргументи могат да бъдат извлечени също от останалите елементи на диспозицията на разпоредбата на чл. 415 ал.4. от ГПК, тъй като законодателят предвижда, първо, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе дължимата държавна такса.
Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед за изпълнение.
Съдът е задължен служебно да се произнесе относно неравноправни клаузи в сключения договор за потребителски паричен кредит.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ответника, в качеството на физическо лице е предоставена финансова услуга – разрешен и усвоен потребителски кредит под формата на кредитна карта с максимален кредитен лимит до 10 000 лева, като кредитът е усвоен на 08.08.2016г. в размер на 1 500 лева, за което са ангажирани доказателства от страна на ищеца, както и се установява от заключението на вещото лице, извършило проверка на документите и в счетоводството на ищеца.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски паричен кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- ищеца - кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при формиране размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./ В настоящият случай договорените между страните годишен процент на разходите – 40.32 % и годишен лихвен процент – 34.35 %, което надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в раздел „Параметри и условия” от същия, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляването на разходите по кредита, различен от законовия се явява недопустимо. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Докладчикът счита, че процесният договор в тези си части е недействителен, поради което намира така предявения иск за частично основателен и касаещ единствено размера на неизплатената главница по кредитното отношение. Над този размер, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв. Заемното кредитно правоотношение между страните по договора се явява недействително на основание чл.22 от ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици. Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи връщане на кредитора само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, който съгласно сключения договор за потребителски кредит възлиза на 3 133.07 лв. главница. В останалата част искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв, поради нищожност на уговорките, като противоречащи на добрите нрави.
При този изход на делото, в тежест на ответника са и направените в хода на производството – заповедно и исково разноски от ищеца в размери, съобразно с уважената част на исковата претенция.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Ц.М., ЕГН xxxxxxxxxx, и адрес xxx, СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЗЕМАНЕ на „Б. П. П. Ф.” С.А., клон България, ЕИК xxxx със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. М. 4., Б. п. С., сграда 14, за следните суми: 3 133.07 лева представляваща главница по сключен Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта, от 21.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2020 година до окончателното заплащане на сумата, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 907 от 27.07.2020 година по ч.гр.д.№ 1537 по описа за 2020 година на Районен съд Монтана, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата от 58.74 лева възнаградителна лихва и за сумата от 203.58 лева мораторна лихва, като неоснователен.
ОСЪЖДА М.Ц.М., ЕГН xxxxxxxxxx, и адрес xxx ДА ЗАПЛАТИ на „Б. П. П. Ф.” С.А., клон България, ЕИК xxxx сумата от 108.80 лева платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, представляващи разноски в заповедното производство, както и сумата от 853.62 лева, представляваща разноски в исковото производство.
Банкова сметка, xxx: BG 12 BNPA 9440 1008 0081 11, BIC xxx, Б. П. С.А., клон България.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: