№ 7104
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-9 СЪСТАВ, в публично заседание
на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мария М. Запрянова
при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Гражданско дело №
20251100100791 по описа за 2025 година
Страни в производството са ищецът А. А., роден на **********г. в гр. Деризор, Сирия, със
съдебен адрес гр. София, бул. ********, адв. А. С., и ответникът Прокуратурата на
Република България, гр. София, бул. Витоша №2.
Предявен е иск с правна квалификация по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата 500 000 лева –
обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.108а, ал.7 вр. ал.6
вр. ал.1 от НК, за което ищецът е оправдан с присъда № 4 от 07.06.2022г. по НОХД №
3903/2021г. по описа на Специализиран наказателен съд, 11-ти състав, влязла в законна сила
на 11.02.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.02.2023г. - датата
на влизане в сила на съдебния акт до окончателното й заплащане.
Ищецът А. А. твърди, че ответникът Прокуратурата на Република България незаконно е
повдигнала и поддържала обвинение срещу него за престъпление по чл.108а, ал.7 вр. ал.6
вр. ал.1 от НК. Бил привлечен като обвиняем с постановление от 31.05.2016г. на
Специализираната прокуратура, а с присъда влязла в сила на 11.02.2023г., бил признат за
невиновен. За периода, през който наказателното производство било висящо ищецът твърди,
че претърпял болки и страдания от незаконното обвинение - изпитвал неудобство, чувствал
се унизен, потиснат, притеснен и несигурен, накърнени били неговите морални и нравствени
ценности, накърнено било и социалното му общуване.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Прокуратурата на РБ оспорва иска по основание и
размер. Възразява, че ищецът не е посочил и представил доказателства за настъпване на
вреди извън презумптивните, както и относно наличието на изискуема пряко причинно-
следствена връзка между твърдените вреди и незаконното обвинение. Възразява, че мярката
1
за неотклонение „Задържане под стража“ е наложена от съд и не е довела до ограничаване
на правата на ищеца, като наказателното производство /на досъдебната и съдебната фаза/ е
протекло в разумен срок, тъй като е с фактическа и правна сложност, делото е преминало
през няколко съдебни инстанции, отношение има и поведението на страните, на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса В
съдебната фаза на процеса Прокуратурата на Република България е страна и няма
правомощия да влияе нито на периода, през който се насрочват съдебни заседания, нито има
правни средства за да дисциплинира участниците в производството. Ответникът твърди, че
исковата претенция за обезщетяване на неимуществени вреди не е доказана по размер.
Възразява, че претенцията е изключително завишена, не отговаря на критериите за
справедливост и не е съответна на претендираните вреди, на икономическия стандарт в
Република България и на съдебната практика по аналогични случаи, включително и тази на
ЕСПЧ. Ответникът оспорва искова претенция за присъждане на законна лихва.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира
от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: „държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от прокуратурата при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано….“
В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че срещу него е водено наказателното
производство, което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, вследствие на
което е преживял описаните в исковата молба болки и страдания.
По делото са събрани писмени доказателства, които съдът кредитира като обективни и
безпротиворечиви.
Не е спорно и от приложеното наказателно производство се установява, че ищецът А.
А. е бил привлечен като обвиняем с постановление за привличане на обвиняем от
31.05.2016г. по ДП №12/2016г. по описа на СО-СП, пр.пр. №74/2016г. по описа на
Специализирана прокуратура в извършване на престъпление по чл.108а, ал.7 вр. ал.6 вр.
ал.1 от НК.
Установява се, че срещу ищеца А. А. и други две лица е внесен обвинителен акт по
досъдебно производство № 12/2016г. по описа на СО - СП, съответно пр. пр. № 74/2016г. по
описа на Специализираната прокуратура.
Ищецът бил обвинен за това, че на 07.02.2016г. в качеството си на чужденец - гражданин на
Република Сирия, с цел да участва в престъпление по чл.108а, ал.1 от НК - тероризъм,
включително против чужда държава - Република Сирия, а именно да върши престъпления по
чл. 115 от НК, с цел да принуди орган на власт - органите на държавно управление на
Република Сирия, да извършат нещо противно на волята им - да предадат властта в
Република Сирия на терористичните организации „Мюсюлмански братя” и „ИДИЛ”
/„Ислямска държава на Ирак и Леванте”/, да е влязъл на територията на Република България
през границата на Република България и Република Гърция - престъпление по чл.108а, ал.7
2
вр. ал.6 вр. ал.1 от НК.
Първоначално в Специализиран наказателен съд /СпНС/ е било образувано НОХД №
1935/2016г., което приключило с присъда от 14.09.2017г., с която ищецът А. бил признат за
виновен за извършено престъпление по чл.108а, ал.7 вр. ал.6 вр. ал.1 от НК и му било
наложено наказание от 6 (шест) години лишаване от свобода при първоначален строг режим
на изпълнение, като бил оправдан за това да е бил член на терористичните организации
„Мюсюлмански братя” и „ИДИЛ“ /„Ислямска държава на Ирак и Леванте”/.
Посочената присъда била отменена с Решение № 260004 от 12.03.2021г. на Апелативен
специализиран наказателен съд, 2-ри въззивен състав, по ВНОХД № 51/2018г., като делото
било върнато за ново разглеждане от друг състав на Специализиран наказателен съд.
При повторното разглеждане в СпНС било образувано НОХД № 571/ 2021г. по което с
определение от 15.04.2021г. съдебното производство било прекратено и делото било върнато
на прокуратурата за отстраняване на допуснати в хода на досъдебното производство
съществени нарушения на процесуалните правила. След отстраняване на посочените в
определението нарушения в Специализиран наказателен съд било образувано НОХД №
3903/2021г., по описа на 11-ти състав, по което с присъда от 07.06.2022г., подсъдимият А. А.
бил признат за невиновен да е извършил престъпление по чл.108а, ал.7 вр. ал.6 вр. ал.1 от
НК, поради което и на основание чл.304 от НПК бил оправдан по така повдигнатото му
обвинение.
Установява се, че срещу постановената от СпНС присъда бил подаден протест, във връзка с
който в Софийски апелативен съд било образувано ВНОХД № 1098/2022г. по описа на 4-ти
въззивен състав. С Решение № 9 от 16.01.2023г. съдът потвърдил постановената на
07.06.2022г. присъда по НОХД № 3903/2021г., по описа на Специализиран наказателен съд,
11-ти състав.
Установява се, че оправдателната присъда е влязла в законна сила на 11.02.2023г.
Повече от 5г. А. бил с наложена най-тежка мярка за неотклонение „Задържане под стража”, а
за целия период на наказателното производство - принудителна административна мярка
„Забрана да напуска пределите на Република България”, поради което не можел да посещава
семейството си, установено в Германия.
Предвид изложеното, по делото се установява, че срещу ищеца А. А. е било водено
продължително наказателно производство, започнало с повдигане на обвинение за тежко
умишлено престъпление по чл.108а, ал.7, вр. ал.6, вр. ал.1 НК – участие в терористична
дейност, по което в крайна сметка той е бил оправдан с влязла в сила присъда от 11.02.2023г.
От момента на привличането му като обвиняем на 31.05.2016г. до окончателното
приключване на наказателното производство са изминали близо седем години, през повече
от пет от които ищецът е бил с наложена най-тежка мярка за неотклонение „задържане под
стража“. За целия период на наказателното производство спрямо него е била налице и
принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на Република
България“, което е довело до фактическа изолация от неговото семейство, живеещо в
3
Германия, и до невъзможност да поддържа нормален личен и семеен живот.
Незаконността на наказателното преследване е безспорно установена с влязлата в сила
оправдателна присъда. В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за
вредите, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, когато лицето
бъде оправдано с влязла в сила присъда.
Съгласно трайната съдебна практика на Върховния касационен съд неимуществени вреди от
незаконно наказателно преследване се презумират като типични и обичайни, защото самият
факт на повдигнатото обвинение, продължителното участие в наказателно производство и
особено прилагането на мярка „задържане под стража“ по естеството си водят до
преживяване на страх, несигурност, чувство за несправедливост и накърняване на
човешкото достойнство. ВКС последователно приема, че тези вреди са очевидно
причинени от незаконното обвинение и не подлежат на „формално доказване“, тъй като са
обективно свързани с всяко незаконно наказателно преследване. Затова и в случая
несъбирането на гласни доказателствени средства не лишава съда от възможност да
определи по справедливост обезщетение за обичайните неимуществени вреди.
Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, за което се извършва
преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - тежестта на
обвинението, продължителността на наказателното преследване, взетата мярка за
процесуална принуда, данните за психическото състояние и негативните последици,
претърпени от ищеца.
В случая относно размера на обезщетението следва да се съобразят характерът на
обвинението – за тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, за което е предвидено
наказание „лишаване от свобода” за срок до 10 години; продължителността на
наказателното преследване – почти 7 години в периода 31.05.2016г.-07.06.2022г.; взетата
мярка за неотклонение, която в период повече от 5 г. е била най-тежката „Задържане под
стража“, настъпилите последици в личния живот на ищеца – притеснението и негативните
емоции във връзка с обвинението в деяние, което не е извършил, невъзможността да общува
със семейството си, изолацията му поради обстоятелството, че не владее български език.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът е понесъл тежки ограничения върху
свободата си на придвижване и личния си живот. Макар конкретни доказателства за
влошено здравословно състояние или други специфични вреди да не са представени, не
може да има съмнение, че продължителното лишаване от свобода, несигурността за
бъдещето и общественото заклеймяване, произтичащо от обвинение в тероризъм,
причиняват значителни емоционални страдания. Като съпоставя продължителността на
незаконното обвинение, времето на фактическо задържане, тежестта на обвинението и
настъпилите за ищеца житейски последици, съдът намира, че справедливият размер на
обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 30 000 лева. Този размер обезпечава в
достатъчна степен възмездяване на претърпените от ищеца душевни болки и страдания, без
да води до неоснователно обогатяване.
По разноските:
4
Ищецът е представил доказателства за сторени разноски в настоящото производство в
размер на 15лв. държавна такса. Направено е искане на присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Както е посочено в определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023г.,
съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
по чл. 38, ал. 1 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски
според изхода на спора, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от
съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Разпределянето на
отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и, ал. 3 ГПК,
приложими за всяка инстанция.
В практиката на ВКС е изяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор
за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, или такова
съгласие между страната по делото и нейния адвокат да е обективирано по друг начин /напр.
устно в протокол от съдебно заседание, в пълномощно с последващо извършване от
адвоката на действия по делото/, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ
– в този смисъл напр. определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о.
на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС,
определение № 45 от 22.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4456/2019 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС,
определение № 50375 от 03.11.2022 г. по ч. гр. д. № 1338/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС.
Само формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 или на чл. 38, ал. 2 ЗА, обаче, не е
достатъчно, за да възникне в полза на адвоката основание да претендира и получи
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, без да е посочено (било в договор
или по друг начин) конкретно основание от кръга на изчерпателно визираните в т. 1-3 на чл.
38, ал. 1 от ЗА, т. е. в коя категория лица по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА попада страната, при
които само конкретно посочени категории лица законът допуска уговаряне на безплатна
адвокатска защита по делата, в който смисъл е практиката на ВКС ( решение № 165 от
26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, определение № 507 от 19.09.2018 г. по
ч. т. д. № 1972/2018 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, определение № 119 от 29.03.2022 г. по гр. д. №
1071/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС ). В настоящия случай е представено само пълномощно, но
нито от него, нито по какъвто и да е друг допустим за съдебното производство начин може
да се установи на кое от основанията по чл. 38, ал. 1 в трите подточки /т. 1-т. 3/ страната и
адвоката се позовават, за да обосноват безплатната защита, т. е. не е налице съвпадащо
изявление на страната и адвоката, че страната попада в някоя от изчерпателно посочените
категории лица по т. 1-т. 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА. При тези обстоятелства не може да се приеме,
че по делото е установено наличие на законово основание съдът да определи
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА.
5
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. Витоша №2, да
плати на А. А., роден на **********г. в гр. Деризор, Сирия, със съдебен адрес гр. София,
бул. ********, адв. А. С., сумите:
- 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в престъпление по
чл.108а, ал.7 вр. ал.6 вр. ал.1 от НК, за което ищецът е оправдан с присъда № 4 от
07.06.2022г. по НОХД № 3903/2021г. по описа на Специализиран наказателен съд, 11-ти
състав, влязла в законна сила на 11.02.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 11.02.2023г. - датата на влизане в сила на съдебния акт до окончателното й
заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 30 000 лева до предявения размер от
500 000 лева.
- 0,90 лева– разноски по делото.
Посочена банкова сметка от ищеца: IBAN: BG ********.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните с
въззивна жалба пред Софийски апелативен съд.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6