№ 789
гр. София, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 129-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЮЛЯЙ Ш. КОКОЕВА
при участието на секретаря ИВЕЛИНА ОГН. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЮЛЯЙ Ш. КОКОЕВА Административно
наказателно дело № 20241110205440 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 от ЗМВР и е образувано по жалба на Е. З.
П., подадена до СРС чрез адв. Р. П.-САК чрез имейл на 25.03.2024 г. срещу Заповед за
задържане на лице с рег. № 229-242/17.03.2024 г., издадена от полицейски орган към 05
33
РУ-СДВР, с която жалб. П. била задържана за срок до 24 часа.
В жалбата се твърди, че издадената заповед е незаконосъобразна, като същата е
издадена без да са налице предпоставките, визирани в закона, тъй като към момента на
задържане на лицето не са били налице никакви данни за извършено престъпление.
Отправят се твърдения, че по време на престоя си в районното управление, задържаната е
станала жертва на полицейско насилие.
В съдебно заседание, процесуалният представител на жалбоподателя – адв. П.
поддържа жалбата. По делото са депозирани писмени бележки с аргументи за това. На първо
място посочва, че няма данни за извършено престъпление, като липсват данни, които да
представляват индикация за неправомерно поведение на задържаното лице. На второ място
посочва, че няма данни за тежки психични отклонения, както и данни за поведение, с което
се нарушава обществения ред или излага собствения си живот или този на други лица на
явна опасност. В допълнение посочва, че дори няма посочена правна квалификация на
деянието, в което задържаното лице е уличено и това я поставя в невъзможност да разбере
на какво основание е задържана и не може да организира защитата си. На трето място се
сочи, че заповедта за задържане не е била предявена незабавно на задържаната, което също е
ограничило правото на защита на задържаното лице и водело до незаконосъобразност на
задържането. На четвърто място посочва, че по делото няма данни, от които да е видно, че е
ангажирана наказателната отговорност на задържаното лице и/или да са извършени
действия с негово участие, както и че не са представени доказателства за оказана от
задържаното лице съпротива. На пето място се навеждат твърдения, че мярката се явява
нереципрочна на целите, посочени в чл. 22 от ЗМВР, с което е нарушен принципът на
съразмерност, приложим в административното производство. В тази връзка посочва, че
мярката се налага, за да се отнеме възможността на лицето, за което има вероятност да е
извършило престъпление, да се укрие или да избегне наказателно преследване, а в
конкретния случай ПАМ не оправдава никоя от тези цели. В подкрепа на твърденията си се
1
позовава на ЕКЗПЧОС и практиката на Съда на ЕС. Въз основа на изложените аргументи
прави заключение, че заповедта е издадена в нарушение на материалния и процесуалния
закон и същата страда от съществени пороци, които са довели до ограничаване правото на
защита на задържаното лице, поради което следва да бъде отменена.
Полицейският орган, издал атакуваната заповед, след редовно изпълнена процедура
по уведомяването му от предходно съдебно заседание, не се явява и не се представлява.
От фактическа страна, относимите към спора обстоятелства се установяват от
събраните по делото доказателства, а именно: Заповед за задържане на лице с рег. № 229-
33
242/17.03.2024 г., издадена от Д. В. К. - полицейски орган към 05 РУ-СДВР, с която жалб. П.
е задържана за срок до 24 часа; удостоверение рег. № 513р-5271/16.01.2025 г., издадено от
отдел „Човешки ресурси“ – СДВР за заеманата длъжност от полицай Д. К., протокол за
обиск на лице. Други писмени доказателства не са представени и посочени от ответната
страна.
От горепосочените доказателства, съдът прие за установена следната фактическа
обстановка:
Жалбоподателката Е. З. П. била задържана за срок до 24 часа в помещение за
временно задържане на 05 РУ-СДВР на 17.03.2024 г. в 20:35 часа въз основа на оспорената
Заповед за задържане на лице с рег. № 229-242/17.03.2024 г., издадена от Д. В. К. -
33
полицейски орган към 05 РУ-СДВР. В същата е отразено, че издателят Д. В. К. изпълнява
длъжност полицай при 05 РУ-СДВР. Това обстоятелство се доказва от представеното по
делото удостоверение рег. № 513р-5271/16.01.2025 г., издадено от отдел „Човешки ресурси“
– СДВР.
Като правно основание за задържане на лицето е посочена разпоредбата на чл. 72, ал.
1, т. 1 и 3 от ЗМВР. В графата фактически и правни основания за задържане на лицето е
посочено „На 17.03.2024 г., около 20:35 ч., в ******************, същата е силно агресивна
към себе си и околните, като прилага домашно насилие на основание чл. 131, ал. 1, т. 5а
спрямо майка й и детето й“.
При задържане на жалбоподателката са й били разяснени правата, които има в
качеството на задържано лице.
В 17:15 ч. на 18.03.2024 г. жалбоподателката била освободена.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав достига до
следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК,
от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването. Разгледана по същество е
основателна, като съображенията за това са следните:
По правната си същност задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и 3,
вр. чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22
от ЗАНН - административно разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо
правната сфера на адресата, която има за цел чрез задържането да се предотврати
възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление
или да се укрие.
Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство
преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по
чл. 146 от АПК. Следва да са налице в тяхната съвкупност всички изисквания за валидност
на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата
форма /посочена в чл.74, ал.1 и ал.2 от ЗМВР в конкретния случай/, при спазване на
административно-производствените правила, да не противоречи на материалноправните
разпоредби и да съответства на целта на закона. Липсата на някоя от предпоставките води до
незаконосъобразност на административния акт и е основание за отменянето му.
Оспореният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на предвидената от
2
закона писмена форма, като съобразно разпоредбите на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР правомощие да
задържат граждани имат полицейски органи, каквото качество издалият заповедта има по
смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР, съгл. представеното доказателство - удостоверение рег. №
513р-5271/16.01.2025 г., издадено от отдел „Човешки ресурси“ – СДВР.
Спазена е предвидената от закона писмена форма, така както предвижда нормата на
чл. 74, ал. 1 от ЗМВР - издадена е писмена заповед за задържане, надлежно подписана от
адресата й. Заповедта съдържа част от задължителните реквизити, посочени в специалната
норма на чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, а именно: вписани са името, длъжността и местоработата на
служителя, издал заповедта, както и данните индивидуализиращи задържаното лице – трите
имена, ЕГН и адресна регистрация, датата и часът на задържането. Разяснени са правата на
задържаното лице по чл. 72, ал. 3 - 5 и чл. 73 от ЗМВР.
Но обжалваната заповед не съдържа съществен реквизит, а именно: - не са посочени
в изискуемата кумулативна наличност по смисъла на чл. 72, ал. 2, т. 2 от ЗМВР
фактическите основания за задържането. В обжалваната заповед е посочено само правно
основание за задържането и лаконично описание на обстоятелствата, а именно: чл.72, ал.1,
т.1 и 3 ЗМВР и „На 17.03.2024 г., около 20:35 ч., в ******************, същата е силно
агресивна към себе си и околните, като прилага домашно насилие на основание чл. 131, ал.
1, т. 5а спрямо майка й и детето й“.
В тази връзка следва да се посочи, че фактическите и правни основания, съдържащи
се в издадената заповед определят и предмета на доказване и само тези основания следва и
могат да бъдат доказвани от ответната страна с допустимите доказателствени средства, вкл.
и чрез разпит на свидетели.
В конкретния казус, видно от оспорената заповед, след посочване на правното
основание за задържането като: чл.72, ал.1, т.1 и 3 ЗМВР и „На 17.03.2024 г., около 20:35 ч.,
в ******************, същата е силно агресивна към себе си и околните, като прилага
домашно насилие на основание чл. 131, ал. 1, т. 5а спрямо майка й и детето й“, липсва
каквото и да е фактическо описание на основанието за задържане, т.е. на поведението на
лицето и на извършените фактически действия от него и следователно не е спазено
изискването на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР за ясно и недвусмислено посочване на
фактическите и правни основания за задържането.
С оглед на гореизложеното, съдът приема, че постановеното задържане на Е. П. не е
фактически обосновано и обжалваната заповед за задържане се явява незаконосъобразна
поради това, че е издадена в противоречие с разпоредбата на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, тъй
като не съдържа фактическите обстоятелства, на които се основава задържането.
Липсата на фактическо основание не може да бъде заместена от посочване на правни
основания, какъвто е процесният случай и изписване само на правна квалификация и
лаконично описание на фактите, предвид които е извършено задържането на лицето. В този
смисъл следва да се има в предвид решение от 24.06.2014 г. на Европейския съд по правата
на човека по жалби № 50027/08 и № 50781/096 – Петков и Профиров срещу България, в
което е прието, че: „За да е налице обосновано подозрение следва да има факти и
информация, които биха убедили един обективен наблюдател, че въпросното лице може да е
извършило престъплението. Освен това подозрението трябва да се отнася до конкретно
престъпление.“. Съдът приема, че единствено посочването на правното основание за ареста,
приемано самостоятелно, е недостатъчно, а изхождайки от изискването „подозрението да се
базира на разумни основания, като съществена част от защитата срещу произволен арест и
задържане“, ЕСПЧ приема, че при липсата на конкретна фактическа обосновка на
необходимостта от задържането, то се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата
от произвол. С оглед на това, основателно се явява твърдението на защитника, че липсват
каквито и да е основания за задържането на лицето.
В настоящия казус е издадена немотивирана и фактически необоснована заповед за
задържане, която с постановеното задържане засяга съществено правната сфера на своя
адресат, тъй като ограничава за срок до 24 часа субективното право на Е. П. на свободно
3
движение. Тя е била поставена в невъзможност да разбере мотивите за това решение на
административния орган, което от своя страна се е отразило върху възможността за
ефективна защита на неговите права и законни интереси.
От изложеното може да се направи единственият извод, че в настоящия случай не е
било спазено категоричното изискване, възведено в чл. 72, ал. 2, т. 2 от ЗМВР за излагане в
кумулативна наличност на фактическите и правни основания за задържането, което се явява
достатъчно основание за отмяна на процесната заповед поради допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила при издаването й при липса на мотиви.
Съгласно постановките на ТР № 4 от 22.04.2004 г. по адм. дело № 4/2002 г. на ВАС
излагането на мотиви при издаване на административен акт дава възможност на адресата на
акта и заинтересованите лица да научат какви са фактите, мотивирали административния
орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност на по-
горестоящия административен орган и съда да извършат проверката за законосъобразност на
акта. Изключение от този принцип е допустим единствено когато с акта се удовлетворяват
изцяло направените искания и не се засягат права или законни интереси на други граждани
и организации, както и когато въпросът е свързан със защита на класифицирана
информация, представляваща държавна или служебна тайна. В тези случаи се посочва само
правното основание за издаването на акта. В цитираното тълкувателно решение изрично е
посочено, че липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяната на издадения
административен акт. Така и когато органът действа при условията на оперативна
самостоятелност, въпреки предоставената му от закона възможност да извърши преценка
дали, кога и какво решение да вземе при осъществяване на дейност от своята компетентност,
неизлагането на мотиви по въпроса защо е избрано едно от няколкото възможни
законосъобразни решения и/или необсъждането на възраженията и обясненията на
заинтересованите граждани и организации, които пряко касаят решавания с
административния акт въпрос, съставляват съществени нарушения на
административнопроизводствените правила и са основания за отмяната на акта.
Действително, съгласно ТР № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС е допустимо
издаването на мотивите да не съвпада по време с издаването на индивидуалния
административен акт и да са обективирани в друг документ, стига той да изхожда от същия
административен орган, като и в този случай страните следва да имат възможност да се
запознаят своевременно с мотивите към акта, за да узнаят съображенията на
административния орган и организират защитата си срещу акта. В конкретния случай не са
представени никакви допълнителни мотиви към издадения административен акт. В хода на
настоящото производство, от ответната страна, не е представен никакъв документ, в който
да са изложени мотивите и фактическите основания за задържането на П. с процесната
заповед и който да е бил доведен до знанието на задържаното лице към момента на неговото
задържане.
Що се отнася до доказаността на основанието за задържане, следва да се отбележи и
това, че съгласно съдебната практика, за прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР
не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по категоричен и безспорен
начин вината на лицето, извършило престъпление или имащо поведение по смисъла на
чл.72, ал.1, т.3 ЗМВР, както и да е определена точната наказателноправна квалификация на
деянието по НК и основанието за подвеждане под наказателна отговорност. Достатъчно е
наличието на данни, обосноваващи предположение, че има вероятност лицето да е
извършител на престъпление. В разглеждания случай, от събраните по делото доказателства
не се установяват и данни за извършено от страна на лицето престъпление, т.е. не са
изпълнени предпоставките за приложение на материалноправната разпоредба на чл. 72, ал. 1,
т. 1 от ЗМВР или най-малкото не са представени съответните доказателства за това. Във
връзка с основанието по чл. 72, ал. 1, т. 3 ЗМВР, съгласно което полицейските органи могат
да задържат лице, което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава
обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност, по
делото действително е представен фиш за оказана спешна медицинска помощ на Е. З. П. на
4
18.03.2024 г. с поставена работна диагноза: психическо разстройство, паник атака, но тук
следва да се посочи, че в обжалваната заповед липсва каквото и да е описание на фактическо
основание за задържане, т.е. на поведение на лице с тежки психични отклонения или
поведение, което нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица
на явна опасност. Също така не са посочени и не са представени и събрани никакви
доказателства, за това какви действия е констатирано, че извършва лицето, въз основа на
които органът по задържането е приел, че действията са резултат от тежки психически
отклонения и кое негово поведение нарушава обществения ред или застрашава живота на
него и/или околните. Не е посочено в обжалваната заповед, освен това, че лицето е „силно
агресивна“, което е извод, в какви фактически действия се е изразила тази агресия, за да има
възможност съдът да извърши собствена оценка на това поведение. Следователно,
оспорената заповед за задържане, освен при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила е издадена и в противоречие с материалноправните разпоредби и е
налице и отменителното основание по чл. 146, т. 4 от АПК.
По изложените съображения оспорената заповед за задържане следва да бъде
отменена като незаконосъобразна на осн. чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК.
Относно разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК съдът следва да уважи
своевременно направеното искане на жалбоподателя, чрез процесуалния му представител, за
присъждане на направените по настоящото производство разноски. На жалбоподателката П.
е оказана безплатна правна помощ, като в договора за правна защита, съдействие и
процесуално представителство е записано, че същата е оказана в хипотезата на чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закон за адвокатурата (на материално затруднено лице). Съдът намира претенцията на
процесуалния представител на жалбоподателя за основателна, с оглед на което счита, че в
негова полза следва да бъде присъден минималния размер на адвокатско възнаграждение от
400 лева, предвиден в разпоредбата на чл.18, ал.2, вр. ал.7, ал.2, т.1 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същият съответства
на фактическата и правна сложност на делото.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № 229-242/17.03.2024 г., издадена от
33
Д. В. К. - полицейски орган към 05 РУ-СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и 3 от
ЗМВР, на Е. З. П., с ЕГН ********** е наложена принудителна административна мярка
„задържане до 24 часа“.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на процесуалния
представител на жалбоподателя – адв. Р. П. от САК, личен № **********, сумата от 400
/четиристотин/ лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София град в 14–
дневен срок от получаване на съобщение за неговото изготвяне.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл.138 от АПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5