Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 167 28.05.2019 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
С.Т ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
На …..7
май……………..…………………………….…2019 година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар ………Стойка
Стоилова………..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното
от………………………съдията В. МИШОВА
въззивно гражданско дело
номер…1131….по описа за 2019……...……...година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от Р.Р.Р. против решение
№ 1092/23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 941/2018 г. на С. районен съд.
Във въззивната жалба е релевирано
оплакване срещу правния извод на районния съд за основателност на исковата
претенция. Въззивникът твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Счита, че при договора за цесия не е необходимо съгласието
на длъжника. На ЧСИ били представени документите, представляващи доказателства
по чл.99 ЗЗД. Извършеното прехвърляне на вземането било действително. В нито
една от отправените нотариални покани до ответника не се твърдяло, че договорът
за цесия от 18.04.2016 г. е развален. Твърди, че договорът за цесия е развален
почти месец след получаване на уведомлението по чл.99 ЗЗД. При цедирано вземане
означавало, че ищецът е бил удовлетворен като кредитор и няма основание за
прихващане. Твърди, че е представил документ за прихващане преди датата на
прекратяване на договора за цесия, който документ не бил взет предвид от
първоинстанционния съд. Твърди, че в хода на делото е оспорил обратна разписка за
връчване на предизвестие за прекратяване на договора за цесия от 26.07.2017 г.,
след което ищецът сам признал, че това предизвестие не било връчено лично на
лицето Г., което означавало, че било възможно той да не е запознат с
прекратяването на договора за цесия. Моли, съдът да отмени обжалваното решение
и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.
Въззиваемият Н.Г.Л. е оспорил въззивната
жалба. Излага подробни съображения по съществото на спора.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а
по същество - частично основателна.
Пред районния съд е бил предявен иск по чл.439 ГПК – за признаване на
установено, че Н.Г.Л. не дължи на Р.Р.Р. сумата от
4 400 лв. по изп.д. № 2017 .0401310 по описа на ЧСИ К. А. поради
прихващане, извършено след приключване на съдебното дирене в производството, в
което е издадено изпълнителното основание.
Ищецът
е твърдял в исковата си молба, че
изпълнително дело №2017 .0401310 по описа на ЧСИ К. А. е образувано по молба от
ответника Р.Р.Р. въз основа на изпълнителен лист, издаден на 28.11.2017 г. по
т.д. № 241/2015 г. на Окръжен съд С., с който той бил осъден да заплати на А. И.
М.сумата от 4 400 лв., представляваща направени по същото дело разноски. С
договор за цесия от 20.07.2017 г. А. И. М.прехвърлила на ответника Р.Р.Р. това
вземане. Твърдял е, че към 28.11.2017 г., на която дата в полза на А. И. М.е
издаден изп. лист по т.д. № 241/2015 г. по описа на СтОС, и към 18.12.2017 г.,
на която дата било образувано изпълнителното дело, задължението към нея било
изцяло погасено, поради извършено прихващане. Освен това е твърдял, че
договорът за цесия бил невалиден поради липса на предмет. Твърдял е, че
своевременно и изрично е изразил своето несъгласие с това прехвърляне на
вземането, поради което и на основание чл.103, ал.3 от ЗЗД е имал възможност да
прихване задължението си. Към 20.07.2017 г., на която дата е сключен договорът
за цесия, той вече имал изискуемо и ликвидно вземане в размер на сумата 42 600,51
лв. срещу цедента Ангелина И. Мирчева. Това вземане било въз основа на заповед
№ 2500/10.10.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК, за което бил издаден изпълнителен лист. Вземането не било
погасено. То било прехвърлено от ищеца на лицето К. М. Г. с договор за цесия от
18.04.2016 г. Плащане на уговорената цена обаче не било направено - нито в
срока по чл.3 от договора, нито до
приключване на съдебното дирене по в.т.д. №820/2016г. по описа на Апелативен съд - П.. Затова
ищецът с писмено предупреждение от 25.07.2017 г., връчено на К. М. Г. на
26.07.2017г., го поканил в 7-дневен срок от получаването за изпълни
задължението си за плащане на уговорената цена, като го предупредил, че при
неизпълнение на това си задължение ще счита договора за развален. Г. не
изпълнил задължението в срока, поради което договорът бил развален на
03.08.2017 г.
Ответникът
Р.Р.Р. е оспорил предявения иск. Твърдял е, че по силата на издаден на 28.11.2017 г. изпълнителен лист от
Окръжен съд - Стара Загора Н.Г.Л. е осъден да заплати на А. И. М.разноски по
дело в размер на 2 200 лв. за адвокатски хонорар пред първа инстанция и сумата
от 2 200 лв., представляващи разноски за въззивното производство. С договор за
цесия от 20.07.2017 г. А. И. М.му прехвърлила това свое вземане, като длъжникът
Н.Г.Л. бил уведомен на 24.07.2017 г. Съгласието му не било необходимо. След
снабдяване с изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 2017 .0401310
по описа на ЧСИ К. А. и с молба от 16.01.2017 г. му били предоставени всички
документи, представляващи доказателства по чл.99 ЗЗД. Извършеното прехвърляне
на вземането от А. М. към Р.Р. било действително, предвид съществуващи
задължения между страните по силата на договор за заем от 01.09.2014 г. за сумата от 4 700 лв.
Оспорва твърдението, че договорът за цесия от 18.04.2016 г. бил развален, тъй
като в нито една от изпратените покани до ответника не се посочвало това. При
цедирано вземане, означавало че Н.Л. е удовлетворен като кредитор и нямал
законово основание да иска прихващане.
Първоинстанционният съд е
приел от фактическа страна, че ищецът (сега въззиваем) е осъден да заплати на А.
И. М.сумата от 4 400 лв., от които 2 200 лв. за разноски пред първа
инстанция, и 2 200 лв. за разноски, направени във въззивна инстанция по
т.д. № 241/2015 г. по описа на С. окръжен съд. Въз основа на издадения
изпълнителен лист било образувано изп. дело № 2017 .0401310 по описа на ЧСИ К. А., с рег. № . и с район на действие Окръжен съд – С. С договор за цесия,
подписан на 20.07.2017г. между А. М. в качеството й на цеденет и ответника Р.Р.
в качеството му на цесионер, цедентът прехвърлил на цесионера своето вземане
към Н.Л.. С писмо от 20.07.2017г. ищецът бил уведомен за извършената цесия, за
което е представено известие за доставяне от 24.07.2017 г. С нотариална покана, връчена на А. М. на
29.07.2017 г., а на Р.Р. - на 09.08.2017г., ищецът оспорил сключения между
двамата договор за цесия. Съдът е приел също така, че към датата на извършване на
цесията, ищецът бил кредитор на А. М. за ликвидно и изискуемо вземане в размер
на 42 600,51 лв., по силата на заповед за изпълнение и изпълнителен лист
от 10.10.2014 г., издадени по ч.гр.д. № 4215/2014 г., по описа на С. районен съд.
Това вземане било прехвърлено на К. М. Г., която цесията поради неплащане на
договорената цена била развалена от цедента, считано от 03.08.2017 г.
Изявлението за разваляне ищецът Н.Л. е направил с писмено предупреждение от 25.07.2017
г., връчено на адресата К. Г. на 26.07.2017г.
От
правна страна първоинстанционният съд е приел, че
изпълнителното основание по образувано изпълнително дело, по което ищецът се
явява длъжник, е издадено на 28.11.2017 г. Ответникът се легитимирал като
кредитор по вземането въз основа на сключен преди датата на влизане в законна
сила на съдебния акт, по силата на който има присъдено вземане за разноски.
Приел е, че с решение от 13.06.2017 г. било потвърдено изцяло решението,
постановено по т.д. № 241/2015. по описа на С. окръжен съд. С определение от
14.07.2017 г., постановено по същото дело, било допълнено постановеното на
13.06.2017 г. решение в частта за разноски, като Н.Л. бил осъден да заплати на А.
М. сумата от 2 200 лв., представляваща разноски. Същият акт, към момента
на извършване на цесията не бил влязъл в законна сила. Приел е, че като всеки
договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на
договорите, в т.ч. ясен и конкретен предмет. Приел е, че от правилото,
установено в чл. 99, ал.2 ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната сделка не могат да
бъдат бъдещи, а само съществуващи към момента на прехвърлянето вземания, т.е.
тяхното съществуване е условие за действителност. Предмет на договора е
прехвърлянето на вземане, което следвало да съществува към момента на сключването
му, и да е прехвърлимо. В случая липсата
на влязъл в сила съдебен акт, с който да се присъждат вземания в полза на
цедента, обосновава липсата на предмет на цесионната сделка, което на основание
чл. 26, ал.2 ЗЗД води до нищожност на цесията. Като всеки нищожен договор договорът за
цесия не е породил правни последици за ищеца по делото.
Освен горното първоинстанционният съд е приел, че с уведомително писмо, връчено чрез нотариус Д. Н., на
09.11.2017 г. на А. М. и на Р.Р., ищецът, който е имал ликвидно и изискуемо
вземане, прави възражение за прихващане с вземането си от А. М.. Приел е, че се
касае за извънсъдебна
компенсация, чиито последици са настъпили след получаване на компенсаторното
изявление, направено и достигнало до насрещната страна преди образуване на
производството, по което ищецът претендира недължимост на задължение. С оглед
на извършеното извънсъдебно прихващане, ищецът не
дължи на ответника сумата от 4 400 лв. по образуваното изп. дело № 2017 .0401310
по описа на ЧСИ К. А.. Договорът за цесия от 18.04.2016 г., сключен
между цедента Н.Л. и цесионера К. Г., е бил развален, поради неплащане на
договорената цена. Цесионерът е бил редовно уведомен за развалянето с писмено
предупреждение, връчено на 26.07.2017 г. Лично в с.з. било направено изявление за неплатената цена от К. Г.. Искът е бил уважен изцяло.
Въззивният съд намира, че от фактическа страна
по делото не е спорно, че ищецът (сега въззиваем) е бил осъден да заплати на А.
И. М.сумата от 4 400 лв., от които 2 200 лв. за разноски пред първа
инстанция, и 2 200 лв. за разноски, направени във въззивна инстанция, по
т.д. № 241/2015 г. по описа на С. окръжен съд. Въз основа на издадения
изпълнителен лист било образувано изп. дело № 2017 .0401310 по описа на ЧСИ К. А., с рег. № . и с район на действие Окръжен съд – С. С договор за цесия,
подписан на 20.07.2017 г. между А. М., в качеството й на цедент, и въззивника Р.Р.,
в качеството му на цесионер, вземането било прехвърлено. С писмо от 20.07.2017г.
въззиваемият бил уведомен за извършената цесия. Писмото било връчено на
24.07.2017 г. С нотариална покана,
връчена на А. М. на 29.07.2017 г., и на Р.Р. - на 09.08.2017 г., той оспорил
сключения между двамата договор за цесия.
По делото не е било спорно и
това, че ищецът е бил кредитор на А. М. за вземане в размер на 42 600,51
лв., по силата на заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 10.10.2014 г.,
издадени по ч.гр.д. № 4215/2014 г., по описа на С. районен съд. Това вземане
било прехвърлено на лицето К. М. Г.. Спорен е въпросът дали този договор е
развален поради неплащане на договорената цена.
При така
приетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Според чл.439 ГПК
длъжникът, каквото качество има въззиваемият, може да оспорва изпълнението чрез
иск, който може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В случая изпълнителният лист е издаден въз основа на решение № 330 от
02.11.2016 г., постановено по т.д. № 241/2015 г. по описа на Окръжен съд – С. и въз основа на определение № 295 от
14.07.2017 г., постановено по в.т.д. № 820/2016 г. по описа на Апелативен съд –
П., с което е допълнено постановеното по делото решение № 162 от 13.06.2017 г.,
с което първоинстанционното решение е потвърдено. Това са двете изпълнителни
основания.
Това решение (№ 162 от 13.06.2017
г.) е връчено на страните Н.Г.Л. и А. И. М.на 19.06.2017 г. Срокът му за
обжалване е изтекъл съгласно чл.60, ал.3 ГПК на 19.07.2017 г. (присъствен ден).
Касационна жалба не е постъпила, видно от приложеното т.д. № 241/2015 г., поради
което решението е влязло в сила на основание чл.296, т.2 ГПК, в т.ч. и относно
присъдените разноски с изтичането на срока за обжалване. С други думи, към
20.07.2017 г. А. И. М.е имала ликвидно и
изискуемо вземане към Н.Г.Л. за направените от нея разноски в
първоинстанционното производство в размер на 2 200 лв. Обстоятелството, че
с молба от 26.06.2017 г. Мирчева е поискала допълване на постановеното въззивно
решение относно разноските, не препятства влизането му в сила. Видно е от
текста на чл.296, т.2 ГПК, че такова основание необжалваното решение да не
влезе в сила не е предвидено в закона. Този извод се потвърждава и от правната
норма на чл.248, ал.1 ГПК, която дава възможност на страните да искат изменение
на постановеното решение, в т.ч. и допълването му относно разноските и в
случаите, когато решението е необжалваемо, т.е. вече е влязло в сила.
Постановеното определение № 295 от
14.07.2017 г., с което въззивното решение е
допълнено, като ищецът Н.Г.Л. е осъден да заплати на А. И. М.сумата от
2 200 лв., представляващи направените от нея разноски във въззивното
производство, е обжалвано пред ВКС. С определение № 603 от 23.10.2017 г.,
постановено по ч.к.т.д. № 2374/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, определението за допълване
на въззивното решение относно разноските е потвърдено. Като необжалваемо то е
влязло в сила на 23.10.2017 г. – чл.296, т.1 ГПК.
Действително, и в доктрината, и в съдебната практика няма спор, че от правилото,
установено в ал. 2 на чл.99 ЗЗД, според което вземането преминава върху
цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал, следва, че предмет на
цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи вземания, а само съществуващи, т. е.
тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Договорът за цесия
винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание
(Р-32-2010, ІІ т.о.). Несъмнено е, че цедираното бъдещо вземане за направените
пред въззивната инстанция разноски не е нито ликвидно, нито изискуемо. То е
евентуално бъдещо вземане и неговата неопределяемост към момента на цесията
води до недействителност й относно това вземане.
С оглед на тези съображения въззивният съд
намира, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е налице влязъл в
сила съдебен акт, с който да се присъждат вземания в полза на цедента, което
обосновава липсата на предмет на цесионната сделка. Към момента на сключване на
договора за цесия (20.07.2017 г.) в сила е било решение № 162 от 13.06.2017 г.,
постановено по в.т.д. № 820/2016 г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено
решение № 330 от 02.11.2016 г., постановено по т.д. № 241/2015 г. на Окръжен
съд С. включително и в частта за
присъдените разноски, направени пред първоинстанционния съд. Следователно
предмет на договора за цесия е станало само това вземане на А. М. и само него
тя е прехвърлила валидно на въззивника Р.Р.Р.. Съгласието на длъжника не е
нужно по принцип. Достатъчно е той да е уведомен, за да има цесията действие
спрямо него.
Както
бе посочено по-горе, ищецът по делото Н.Л. е бил кредитор на А. М.. Това
вземане той е прехвърлил на лицето К. М. Г. с договор за цесия от 18.04.2016 г.
С писмо, именувано писмено предупреждение, от 25.07.2017 г. Л. е поканил Г. в
7-дневен срок от получаването за изпълни задължението си за плащане на
уговорената в договора за цесия цена, като го е предупредил, че при
неизпълнение на това си задължение ще счита договора за развален. Поканата е
връчена на Г. на 26.07.2017 г. По делото нито се твърди, нито се представят
доказателства, че той е изпълнил задължението в срока, поради което следва да
се приеме, че договорът за цесия е
развален, считано от 03.08.2017 г., когато е изтекъл срокът за изпълнение.
Съгласно чл. 88, ал.1 ЗЗД развалянето има обратно действие, което ще рече, че
от 03.08.2017 г. ищецът Л. е станал отново титуляр на вземането към А. М.. Това
вземане е било ликвидно и изискуемо, както и еднородно с вземането на А. М. за
разноски във въззивното производство по в.т.д. № 820/2016 г. по описа на
Апелативен съд – П., установено по основание и размер с определението на ВКС от
23.10.2017 г. Следователно, към
09.11.2017 г., когато на А. М. е било връчено изявлението за прихващане, то
(прихващането) е било възможно и е породило присъщите правни последици – двете
вземания да се считат за погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в
който прихващането е могло да се извърши. Но към 24.07.2017 г. Н.Л. не е бил
титуляр на вземане към нея, респ. не са съществували условията за компенсиране,
поради което обстоятелството дали е бил приел цесията или не е без значение.
Хипотезата на чл.103, ал.3 ЗЗД е неприложима и неоснователно ищецът се позовава на нея. Съгласно чл.103, ал.3 ЗЗД,
ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да
прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор. По аргумент
на противното, длъжникът, който не е приел цесията, може да прихване
задължението си към цесионера със свое вземане спрямо цедента, стига обаче
условията за компенсиране да са съществували преди съобщаването на цесията.
Тази възможност е следствие на обратното действие на прихващането –
задълженията се смята за погасени в деня, в който прихващането е могло да бъде
извършено – чл.104, ал.2 ЗЗД. В случая тези условия не са били налице, тъй като
към тази дата ищецът не е имал все още ликвидно и изискуемо вземане.
Неоснователно
е възражението във въззивната жалба, че представеният пред първоинстанционния
съд документ – споразумение от 26.04.2017 г. за прихващане между А. И. М.и К. М.
Г., не е бил взет предвид. Този документ е неотносим към спора поради това, че
ответникът Р.Р., който го е представил по делото, не е изложил в отговора си на
исковата молба никакви факти и обстоятелства, касаещи този документ. С други
думи липсват твърдения за извършено прихващане на задължения на посочените
лица, поради което няма защо да се събират доказателства за факти, които не са
били предявени, а и вече преклудирани.
Неоснователно е и възражението, че представената обратна
разписка за връчване на предизвестие за прекратяване на договора за цесия от
26.07.2017 г., сключен между Н.Л. и К. Г., е била оспорена и че сам ищецът е
признал, че подписът върху нея не е на Г., поради което е възможно той да не е
бил запознат с прекратяването на договора за цесия. За да е осъществено
надлежно връчване по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на
получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно
общите правила, уредени в чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния
закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги.
С
оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение следва
да бъде отменено в частта, с която първоинстанционният съд е признал за
установено, че ищецът (сега въззиваем) Н.Г.Л. не дължи на въззивника Р.Р.Р.
сума над 2 200 лв. по изп.д. № 2017 .0401310 по описа на ЧСИ К. А., поради
извършено извънсъдебно прихващане с вземане на Л. към Ангелина И. Мирчева.
При
този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта за разноските, като въззиваемият Н.
Г.Л. бъде осъден да заплати на въззивника Р.Р.Р. сумата от 344 лв.,
представляваща направените от него разноски за платена държавна такса и възнаграждение
за един адвокат за двете инстанции съразмерно с уважената част от иска и
въззивната жалба. Въззивникът Р.Р.Р. следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия Н.Г.Л. сумата от 907 лв., представляваща направените от него
разноски за двете инстанции съразмерно с отхвърлената част от иска и въззивната
жалба. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като делото се отличава с фактическа и правна сложност.
Воден от горните мотиви въззивният
съд,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1092 от
23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 941/2018 г. по описа на С. районен съд, в
частта, с която е признато за установено, че Н.Г.Л. *** не дължи на Р.Р. *** 200
лв. до претендираната 4 400 лв., както и в частта за разноските, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Г.Л. ***. К., № ., ет..,
ап.., ЕГН **********, иск по чл.439 ГПК, че не дължи на Р.Р. ***, ЕГН **********,
поради извънсъдебно прихващане, сумата от 2 200 лв., предмет на
принудително изпълнение по изп.д. № 2017
.0401310 по описа на ЧСИ К. А., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 1092 от 23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 941/2018 г. по описа на
С. районен съд, в останалата част.
ОСЪЖДА
от Н.Г.Л. ***. К., № ., ет.., ап.., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Р.Р. ***, ЕГН
**********, сумата от 344 лв. (триста четиридесет и четири лева),
представляваща направените от него разноски за двете инстанции съразмерно с
уважената част от иска и въззивната жалба.
ОСЪЖДА
Р.Р. ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.Л. ***. К., № ., ет.., ап.., ЕГН **********,
сумата от 907 лв. (деветстотин и седем лева), представляваща направените от
него разноски за двете инстанции, съразмерно с отхвърлената част от иска и
въззивната жалба.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: