Р
Е Ш Е
Н И Е
№47
Град Тетевен, 17.02.2020 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ТЕТЕВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД-втори състав,в публично
заседание
На двадесети януари,
През две хиляди и двадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИО СТОЯНОВ
При секретаря: КАТЯ
Х.,
Като разгледа докладваното от Председателя гр.дело № 431
по описа на Районен съд-Тетевен за 2019 година,със страни:
Ищец: „Агенция за събиране на вземания“-ЕАД-град
София,
Ответник: Е.Г.Д. с постоянен адрес *** настоящ адрес ***,
И за да се
произнесе,взе предвид следното:
Предявен е иск за установяване на вземане,за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Ищецът
излага,че на 1.07.2014 г. е подписано Приложение 1 под формата на
електронен документ, съгласно Закона за електронния документ и електронния
подпис към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД и/ ^„Агенция за
събиране на вземания" ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет
Мениджмънт" ГАД, произтичащо от договор за паричен заем №
1939241/24.10.2013 г. е прехвърлено в собственост на
„Агенция за събиране на вземания" ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения.
Договорът за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да
прехвърли вземането си в полза на трети лица. „Агенция за събиране на
вземания" АД /сега „Агенция за събиране на вземания" ЕАД/, ЕИК
********* е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания" ООД, ЕИК
*********.„Изи Асет Мениджмънт" АД е упълномощило „Агенция за събиране на
вземания" АД /понастоящем „Агенция за събиране на вземания" ЕАД/ в
качеството си на цесионер по Договора за прехвърляне на вземания от 16.11.2010
г. от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената
цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до Е.Г.Д., е изпратено от страна на „Изи
Асет Мениджмънт" АД чрез „Агенция за събиране на вземания" ЕАД
Уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/1939241 от 03.07.2017 г. за станалата
продажба, чрез Български пощи с известие за доставяне на постоянния адрес на
длъжника, посочен в договор за паричен заем № 1939241/24.10.2013 г. Писмото се
е върнало в цялост като в обратната разписка е отбелязано, че получателят се е
преместил на друг адрес. До ответникът е изпратено второ писмо за станалата
продажба на вземания от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД чрез „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД с изх.№ УПЦ-С-ИАМ/1939241 от 17.09.2018 г.,
изпратено чрез куриер на настоящия адрес на длъжника, посочен в договора за
паричен заем. Видно от обратна разписка към
товарителница писмото се е върнало в цялост.
Моли да се приеме връчване на
уведомлението за цесията с исковата молба,в който смисъл се позовава на
практика на ВКС.
На 24.10.2013 г. между „Изи Асет
Мениджмънт" АД /Заемодател/ и Е.Г.Д. /Заемател/ е сключен Договор за
паричен заем с № ***, в съответствие с разпоредбите на Закона
за потребителския кредит. С подписването на договора Заемодателят се е задължил
да предостави на Заемателя парична сума в размер на 1200,00 лева,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при
които Кредиторът е отпуснал кредит на Кредитополучателя се уреждат от Договора
и Общите условия към него. Така предоставянето в собственост на посочената в
договора сума от Заемодателя на Заемателя , съставлява изпълнение на
задължението на Заемодателя да предостави заема и създава задължение на
Заемателя да заплата на Заемодателя погасителни вноски, указани по размер и
брой в Договора. Погасителните вноски които Заемателят се задължава да изплаща
на Заемодателя, съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на
заема и определена добавка съставляваща печалбата на заемодателя, като
лихвеният процент е фиксиран за срока на Договора и е посочен в него, при което
общата стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 2359,94 лв.
Така, договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 1159,94
лв. Съгласно разпоредбите на Договора за паричен заем, Заемателят се е задължил
да върне кредита в срок до 19.06.2014 г. на 34 равни седмични погасителни
вноски в размер на 69,41 лева всяка.С подписването на Договора за заем
Заемателят удостоверява, че Заемодателят го е уведомил подробно за всички
клаузи от този договор, съгласява се с тях, и че желае договорът да бъде
сключен.На основание сключения Договор за паричен заем, в случай че Заемателят
забави заплащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни
дни, дължи на Заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9,00
лв. Таксата за направени разходи се начислява за всеки следващ 30-дневен период,през който има
погасителна вноска,чието плащане е забавено с повече от 30 дни,като всички
начислени разходи за събиране на просрочените вноски,които трябва да заплати
заемателя не трябва да надхвърлян 45.00 лева.На това основание на длъжника е
начислена сума-такси разходи в размер на 45.00 лева.На основание закона за
потребителския кредит на длъжника е начислена лихва за забава в размер на
613.99 лева.
Длъжникът не е заплатил изцяло дължимия
паричен заем,а срокът на договора е изтекъл на 19.06.2014г.
Моли да бъде постановено решение,с което
се признае за установено,че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1095.00
лева главница по договор за паричен заем, 847.89 лева договорна лихва за
периода 12.12.2013г до 19.06.2014г,45.00 лева такси разходи за събиране на
просрочени вземания,613.99 лева лихва за забава за периода ***
до датата на подаване на заявлението в съда и законната лихва върху главницата
от входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението.
Моли да се присъдят разноските по
заповедното и исковото производство.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран
писмен отговор на исковата молба от особения представител на ответника-адв.Г.-ЛАК,в
който по съществото на делото се изразява следното становище:
Предявеният искът е НЕОСНОВАТЕЛЕН.На първо
място в исковата молба се твърди,че на дата 01.07.2014г. е подписано Приложение № 1 под формата
на електронен документ към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания/цесия/ от 16.11.20 Юг. , сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
„Агенция за събиране на вземания „ ООД , по силата , на което вземането на „Изи
Асет Мениджмънт” АД , произтичащо от Договор за паричен заем № 1939241/
24.10.2013г. е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания „
ООД. , ведно с всички привилегии и обезпечения. Видно
от приложението , същото няма изходящ номер , както и липсват подписи на
страните по него, което не доказва реално прехвърляне на вземане.На второ място , дори да се
приеме от съда , че вземането е валидно прехвърлено на дата 01.07.2014г. ,
съгласно представеното приложение , то ищцовото дружество е уведомило
ответницата за станалата продажба едва на дата 06.07.2017г., съгласно
уведомително писмо с изх. № УПЦ-С- ИАМ/1939241/ 03.07.2017г. , във връзка ,
с което прави и възражение за
погасяване на вземането по давност.На трето
място оспорва иска по размер ! От обстоятелствената част на исковата молба не става
ясно точно за кой период има плащане от страна на длъжника /ответник в
настоящото производство/ , колко вноски са погасени и размера на всяка една от
тях , както и колко вноски остават дължими , техния размер , за кой
период , датата на падежа и и съответната лихва за всеки един период.
Доказателства не сочи.
От представените по
делото писмени доказателства и заключението на съд.-икономическата
експертиза,изготвено от вещото лице Р.Х.,съдът приема за установена следната
фактическа обстановка по делото:
Приложен
е по делото договор за паричен заем №****/24.10.2013г,сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“-АД-София и ответникът Емилия Г.Д. ***,съгласно
който заемодателят е предоставил на ответника паричен заем в размер на
1 200.00 лева,а последният е поел задължение за връщане на сумата на 34
седмични погасителни вноски,всяка от които в размер на 69.41 лева.Посочени са в
чл.3 от договора датите на погасителните
вноски,както и други условия по договора.Отразено е,че фиксираният годишен
лихвен процент по договора е 146.21%,а годишния лихвен процент на разходите по
заема е 883.31%.
Приложени
са предложение за сключване на договора,Общи условия,рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.11.2010г.,сключен между заемателя и
ищеца по делото,,потвърждения за извършената цесия,извлечение от приложения към
договора за цесия,уведомителни писма до заемателя,които не са връчени на
последния.
Приложено
е ч.гр.дело №*****/2017г по описа на
РС-Перник,по което заповедният съд е издал на дата 31.07.2017г заповед за
изпълнение по чл.от ГПК за вземането,предмет и на настоящето производство,както
и за разноски в размер на 102.04 лева-общо.Заповедта е връчена по реда на чл.47
от ГПХК,поради което с разпореждане от 20.08.2018г заявителят е уведомен,че
може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок.Съобщението е връчено на заявителя на дата 14.09.2018г,а исковата молба е
входирана в деловодството на РС-Перник/преди изпращането и по подсъдност на
РС-Тетевен/на дата 11.10.2018г,т.е. в срока по чл.415 от ГПК.
При така изложената фактическа
обстановка,съдът прави следните правни изводи:
Безспорно
е, че страните са били в облигационно правоотношение, по силата на което
праводателят на ищцовото дружество/цедентът „Изи Асет Менъджмънт“-АД, в
качеството си на заемодателят е предоставил на ответницата-заемател кредит в размер на 1 200.00 лева., а тя се задължила да го върне, ведно с дължимите лихви и такси на 34 равни
седмични вноски, всяка от които в размер на 69.41 лв. и падежи изрично посочени в подписания между
страните договор.Безспорно е между страните, че към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, както и в
хода на производството пред първоинстанционния съд се установява,в т.ч. от
заключението на съд.-икономическата
експертиза,ответницата е изпълнила частично/непълно и неточно/ задължението си
за връщане на заетите и суми,в т.ч. невърнатата част от главницата е 1095.00
лева.Съответно,за ищцовото дружество,като цесионер на вземането, е възникнал
интерес да претендира изпълнение по договора,предвид неизпълнението от страна
на ответницата на задължението й по процесния договор.
По
въпроса за уведомяване на ответника за сключения договор за цесия между
заемодателя/цедента/ и ищеца/цесионера/: Към приложенията на исковата молба е
представено уведомително писмо от за прехвърляне на вземането по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цедента до длъжника. Уведомлението, приложено към
исковата молба и достигнало до ответника с нея,чрез назначения особен
представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал.
3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал.
3 ГПК при разглеждане на иска/решение № 123/24.06.2009 г. по т.
д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013
г. на ВКС, ІІ т. о. /. С оглед изложените съображения съдът намира, че в хода
на процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за
извършената цесия, уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на
правоотношението - вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето
защо ищецът е материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз
основа на процесния договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на
него, а не на стария кредитор.
Изхождайки
от предмета на договора-предоставяне на кредит под формата на заем, както и от
страните по него – юридическо лице, което е небанкова финансова институция,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, от една страна и от
друга - ответникът, който е физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност, то същият има
белезите на договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона
за потребителския кредит, поради което при решаване на настоящия правен спор
приложение следва да намерят правилата на действащия Закон за потребителския
кредит, в глава трета на който са уредени изискванията за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Според чл. 11, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
посочените в позиции 1-27 реквизити.Така в т.11 от са визирани условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването,а в т. 12
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент
от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания;
планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит; При неспазване на изискванията за съдържание,
визирани в чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК, законът – чл. 22, ал. 1 ЗПК,
постановява, че договорът за кредит е недействителен и че в този случай
потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или
други разходи по кредита,съгласно чл. 23 ЗПК.
В конкретния
казус е спорно обстоятелството дали съдържанието в договора за паричен заем е
изписано с размер на шрифта 12, но доколкото този въпрос не е изследван в
детайли,в т.ч. чрез провеждане на съответна експертиза,решаващият състав
приема,че договорът не отговаря на някои от изискванията за съдържание,
регламентирани в чл. 11, ал. 1 от ЗПК и най-вече на т. 11 - при прочита му се
установи, че страните са уговорили издължаването му на 34 седмични вноски, но в
разрез с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК няма погасителен план към договора, съдържащ информация
за дължимия лихвения процент на ден, в случай отказ от договора съгласно чл. 29 ЗПК.Липсата на тези задължителни
реквизити е приравнена от законодателя на недействителност на договора.А щом
договорът е недействителен, то в съответствие с чл.23 ЗПК ответникът следва да
върне само чистата стойност на кредита в размер на 1200.00 лева или в случая
остатъкът от невърнатата главница в размер на 1095.00 лева, без уговорените по
него възнаградителна лихва и такси.
Съдът приема,че претендираното вземане за
договорна лихва,не е дължимо и поради следните съображения:
По процесния кредит годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 883.31%,като същият значително надвишава законната лихва. Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК, ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен, като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, се въведе ограничението, но доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е в сила от 23.07.2014 г. и е приета след датата на сключване на процесния договора, то към датата на сключване на договора страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирал никакви доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от представените такива. Съгласно клаузите на приложения договор и общите условия,съдът приема,че на заемателя не е била дадена възможност да влияе върху съдържанието им. От една страна съдът счита, че цитираните клаузи на договора и по –специално за годишният процент на разходите по заема от 883.31% не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. От друга страна съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоснавеност, водещи до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Понятието "добри нрави", по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. В установената по време на възникване на процесните отношения съдебна практика за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/ многократно и значително надвишават трикратния размер на законната лихва, поради което настоящият съдебен състав ги намира за нищожни на основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/.
Доколкото се касае за договор за потребителски заем, при констатиране на неравноправни клаузи, водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, поради което се дължи чистата стойност на кредита - по арг. от чл. 23 ЗПК, като правилото на чл. 19, ал. 6 ЗПК, съгласно което надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита, е неприложимо понеже нормата е материална и няма обратно действие. Нищожността на клаузите относно договорната лихва не влече нищожност на целия договор, на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Вземането за
разходи за събиране на просрочени вземания-в случая в претендиран размер от
45.00 лева, също се възприема от съда за противоречащо на закона,поради и което
и в тази част исковата претенция следва да бъде отхвърлена. Тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, поради което
длъжникът има качеството на „потребител”, то съдът е задължен да провери дали
договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. В случая се установява, че
разходите за събиране на задължението са в противоречие с нормата на чл.10а
ал.4 от ЗПК, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено изискването
видът, размерът и действието, за което се събират разходите, да са ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит и не е посочено какъв е характера
на тези такса и разходи, доколкото не са изброени извършените дейности или
допълнителни услуги в полза на кредитополучателя. Клаузите на договора са в
противоречие със закона и добрите нрави, тъй като по същество се цели
заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК-оскъпява се прекомерно кредита и
това води до неоснователно обогатяване/по отношение на тези вземания е
формирана непротиворечива практика на въззивната инстанция-в.ж. Определение от 12.07.2018г по ч.гр.дело
№269/2018г по описа на ОС-Ловеч и други/.
В предвид горните съображения искът се явява основателен за претендираната главница в размер на 1095.00 лева/съобразно и заключението на съд.-икономическата експертиза/,върху която следва да бъде определена и законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК-датата 28.07.2017г.
Възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно,доколкото в случая приложима е 5-годишната давност по чл.110 от ГПК,като от падежа на всяка вноска по погасителния план/начиная от 31.10.2013г/не е изтекъл този срок,до момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-до 28.07.2017 година.
По отношение претенцията за обезщетение за забава за периода от 13.12.2013г до датата на подаване на заявлението в съда-28.07.2017г.: Вещото лице е определило размер на лихвата от 621.58 лева,но за различен времеви период от сочения в исковата молба/а и в заявлението/ и при неясно какво база/основа/.
При изчисляване на размера на размера на обезщетението,в размер на законната лихва за периода от 13.12.2017г-28.07.2017г,на база главница от 1095.00 лева и посредством изчислителен модел „НАП изчисляване на лихви“,на основание чл.162 от ГПК,се получава сума в размер на 403.24 лева.И за това вземане ответникът,чрез особеният представител,е направил възражение за погасяване на същото по давност.Относно вземанията за лихви е приложима кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” от ЗЗД, поради което задълженията за лихви преди 28.07.2014г. са погасени по давност. В предвид изложеното искането за мораторната лихва за забава следва да бъде уважено до размер на сумата от 334.06 лева, а за разликата до сумата от 613.99 лева-отхвърлено,като неоснователно и недоказано,в който смисъл съдът не дава вяра на заключението на съд.-икономическата експертиза-в частта за определения размер на обезщетението за забава/лихвата за забава/.
Съобразно изхода на производството и съгласно разясненията в т.12 от ТР №4/2013г ОСГТК на ВКС/,на ищеца следва да се присъдят разноски по заповедното производство в размер на 80.00 лева/дължима такса и минимално юристконсултско възнаграждение/,както и в исковото такова в размер на 150.00 лева/дължима такса и минимално юристконсултско възнаграждение/.
Мотивиран от изложените съображения,съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,на основание чл.422,във в-ка с чл.415 от ГПК,по отношение на Е.Г.Д.,ЕГН:********** ***,Соф.обл. и настоящ адрес ***,че „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“-ЕАД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град София,бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25,офис-сграда Лабиринт,ет.2,офис 4,представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д.,има съществуващо вземане по договор за паричен заем №****/24.10.2013г,в следния размер: Главница в размер на 1095.00/хиляда деветдесет и пет/лева,заедно със законната лихва върху главницата от 1095.00 лева,начиная от 28.07.20178г до окончателното и заплащане,както и за сума в размер на 334.06/триста тридесет и четири лева и шест ст./лева-обезщетение за забава за периода от ******* до 28.07.2017г.
ОТХВЪРЛЯ,като неоснователен и недоказан,предявеният от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“-ЕАД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град София,бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25,офис-сграда Лабиринт,ет.2,офис 4,представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д. против Е.Г.Д.,ЕГН:********** ***,Соф.обл. и настоящ адрес *** иск за следните вземания: договорна лихва в размер на 847.89 лева за периода от 12.12.2013г до 19.06.2014г., за сумата от 45.00 лева-такса разходи за събиране на просрочени вземания и за разликата от уважения размер на вземането за мораторна лихва от 334.06 лева и до претендирания размер от 613.99 лева.
ОСЪЖДА,на основание чл.78,ал.1 от ГПК, Е.Г.Д.,ЕГН:********** ***,Соф.обл. и настоящ адрес *** заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“-ЕАД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град София,бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25,офис-сграда Лабиринт,ет.2,офис 4,представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., сумата от 230.00/двеста и тридесет/лева,представляваща сторени разноски в исковото и заповедното производство,от която сумата от 80.00 лева разноски в заповедното производство и сумата от 150.00 лева разноски в исковото производство,като отхвърля претенцията на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ -ЕАД-гр.София за присъждане на разноски над този размер.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: