№ 11462
гр. София, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
при участието на секретаря Р.Д.
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско
дело № 20221110127855 по описа за 2022 година
Предявени са осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
66, ал. 2 КТ от Д. Б. С. срещу „Б.“ЕООД за заплащане на сумата 19325,70лв лева,
представляваща обезщетение по т. 9 от Допълнително споразумение №2290/01.04.2017г. към
Трудов договор №28/01.12.2004г г., заедно със законна лихва от 27.05.2022 г. до погасяване.
Ищецът твърди, че между него и праводателят на ответното дружсетво „Б.“ЕАД /заличено/ е
съществувало трудово правоотношение по сключен между страните трудов договор
№28/01.12.2004г., прекратено със заповед № 104/30.04.2020г., след отправено от ищеца
предизвестие. Ищецът твърди, че по силата на Допълнително споразумение
№2290/01.04.2017г. между него и работодателят му са уговорени поблагоприятни услови за
работника, като в т.9 от него е посочено, че при прекратяване на трудовото правоотношение
без значение на основанието на работникът/служителят се дължи обезщетение в размер на
едно БТВ за всяка прослужена година без дисциплинарни наказания, но не повече от 10
БТВ, като същото се дължи независимо от останалите обезщетения по КТ. Ищецът твърди,
че след прекратяване на ТПО, това обезщетение не му е заплатено, с което обосновава и
правния си интерес от воденето на настоящия процес. Претендира ответникът да бъде
осъден да заплати посочената сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
иска, както и разноски за производството.
Ответникът „Б.“ООД в срока по чл.131 ГПК дава становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Иска от съда да обяви за недействително
Допълнително споразумение №2290/01.04.2017г. к ъ м трудов договор №28/01.12.2004г.,
като сключено при злоупотреба с право, във вреда на представлявания и като противоречиво
на добрите нрави на осн. чл. 74. ал. 1 КТ. При условията на евентуалност иска от съда да
обяви за недействителна клаузата на чл. 8.3. от Допълнителното споразумение,
предвиждаща заплащане на обезщетение от 1 000 000 евро при прекратяване на трудовия
договор от работодателя. Не оспорва, че между "Б." ЕАД и Ищеца е бил сключен трудов
договор №28/01.12.2004г, по силата на който Ищецът ебил назначен на длъжност
„Технически консултант”, както и че са сключени представените от ищеца допълнителни
споразумения , като и че Трудовият договор е прекратен със Заповед на Работодателя No.
104/30.04.2020г., поради отправено от страна на служителя предизвестие. Оспорва се
1
наличието на валидно сключено Допълнителното споразумение от 01.04.2017 г. между
страните. Твърди се, че същото е нищожно поради противоречие с добрите нрави,
противоречие със и заобикаляне на закона и злоупотреба с право.
Съдът, след като прецени събраните доказателства и взе предвид доводите и
възраженията на страните и с оглед разпоредбите на чл. 238 ГПК, приема от
фактическа и правна страна следното:
Не се оспорва между страните, че помежду им е сключен трудов договор
№28/01.12.2004г., с който ищецът е бил назначен на длъжност „Технически консултант“, а
впоследствие е изпълнявал длъжността „Консултант, Монтажи“.
Безспорно между страните е, че помежду им е сключено споразумение
№2290/01.04.2017г. съгласно което е уговорено, че при прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, без значение от основанието, ще му бъде изплатено
обезщетение за лоялност и чисто дисциплинарно досие в размер на едно брутно трудово
възнаграждение за всяка пълна прослужена година, но не повече от 10 БТВ.
С Допълнително споразумение №59/30.03.2020г. е уговорено изменение на размера
на трудовото възнаграждение, като считано от 01.04.2020г., както следва 1773лв. – основно
месечно възнаграждение и 159,57лв.- допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж
и придобит професионален опит.
Не се оспорва и обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено със заповед №104/30.04.2020г. след отправено предизвестие по чл.326,ал.1 КТ.,
като общото прослужено време на ищеца в ответното дружество е в размер на 15 години и 5
месеца.
Обявено за безспорно между страните е и обстоятелството, че размерът на
последното БТВ за пълен отработен месец е в размер на 1932,57лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Наведените в исковата молба доводи сочат на твърдение за постигнато съгласие
между страните, оформено в процесното допълнително споразумение за уреждане на
отношенията е им по повод действащото трудово правоотношение, като са предвидени и
последици, изразяващи се в изплащане на обезщетение в посочен размер в случай на
прекратяване на трудовото правоотношение. Законът утвърждава нарочни правила досежно
възникването и съдържанието на насрещните права и задължения в рамките на
съществуващо трудово правоотношение и хипотезите на наложено от работодателя
прекратяване с оглед конституционно утвърденото право на достоен труд. В тази насока и
законът изрично признава възможност за работодателя да предостави на работника по-
големи права от нормативно предвидените - арг. от чл.66 ал.2 КТ.
Основният спорен по делото въпрос е дали Допълнителното споразумение от
01.04.2017г. на което се основават ищцовите претенции е действително, което би
рефлектирало върху основателността на претенциите му.
В решение №505/03.01.2013 г. по гр.д.№1476/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено
по чл.290 ГПК, е разтълкувана разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ. Посочено е, че "В
гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора. Страните
са свободни да уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от
уреденото в закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на
гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и
добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез
забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва
възможността страните по трудовия договор да уговорят клаузи в трудовия договор,
свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото
правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори. Съгласно чл.
2
20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде
постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една
да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните
правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на
страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те."
Юридически погледнато представеното Допълнително споразумение съдържа права
и задължения и за двете страни, като урежда отношенията им свързани с действащото
трудово правоотношение, като в него са включени и уговорки касаещи отношенията им след
неговото прекратяване.
В чл.66, ал.2 от КТ е посочено изрично, че с трудовия договор могат да се уговарят и
други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с
повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор.Според трайната практика на
ВКС /решение № 356/25.09.2012 г. по гр. д. № 773/2011 г. на IV г. о.; решение №
505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на IV г. о.; решение № 81/06.03.2013 г. по гр. д. №
700/2012 г. на IV г. о.; решение № 84/29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на III г. о. и др. /,
в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора.
Страните са свободни също да уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в
отклонение от уреденото в закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип
на гражданското право и е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и
добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез
забраната в чл.66, ал.2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор. Съгласно чл.66, ал.2 от КТ, с
трудовия договор страните могат да уговорят всички условия по трудовото
правоотношение, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-
благоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор.
Когато по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя
уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни
възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на
закона и доколкото уговорените срок и размер на обезщетението не са по-кратки или ниски
от предвидените в КТ /в случай, че се предвижда обезщетение в КТ за конкретното
прекратително основание/ или в колективен трудов договор. Договорната клауза е валидна
винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за
уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и др.,
но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на
работника или служителя - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или
служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на
работата и пр.
Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължи само
в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече
месечни възнаграждения от предвидените в КТ, но само за разликата в броя на месечните
трудови възнаграждения. В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл.66,
ал.2 КТ да се договарят и друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение, различни от установените в раздел III, гл. Х от КТ при прекратяване на
трудовия договор, но само, ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са
различни.
Възможно е и в практиката съществуват случаи да се уговаря изплащането на
обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника
и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, но в такива случаи целта на
обезщетението е друга, обикновено размерът на обезщетението зависи от
продължителността на трудовото правоотношение и последиците от неизпълнението на
3
задължението за плащане са други.
В конкретния случай се установява, че страните по валидно трудово правоотношение
са постигнали съгласие, при прекратяването му работодателят да заплати на служителя
обезщетение във фиксиран размер от 1 БТВ за всяка прослужена година, но не повече от 10
БТВ без дисциплинарни наказания независимо от повода и основанието за прекратяване на
трудовия договор, с което, са уговорили в полза на служителя обезщетение, различно от
предвидените в КТ, правото на което възниква с факта на прекратяване на трудовия договор,
независимо от повода и основанието за това.
Във връзка с правилото на чл.9 от ЗЗД, съгласно което страните могат сводно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави, за спазване на което изискване съдът следи служебно и
възведените от ответника възражения се налага да се даде отговор на въпроса дали при
постигане на визираната уговорка страните са имали предвид прекратяване на трудовото
правоотношение само по причина на работодателя, или и по причина на работника и дали
обезщетението е било уговорено с цел репариране вредите на служителя от оставеното му
без работа за определен срок след прекратяване на трудовото правоотношение или и с цел
същият да бъде възнаграден за положения от него труд при работодателя и за постигнатите
при изпълнение на трудовите му функции резултати, подобно на регламентираните в редица
закони значително по-високи по размер обезщетения от посочените в КТ при прекратяване
трудовото правоотношение на определени категории работници или служители, а също и -
противоречи ли процесната договорна клауза на закона и добрите нрави.
Съгласно чл.20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната воля на страните - за какво са се споразумели и какъв правен резултат са
целели да постигнат, като отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други
и съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в
практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на
страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои
правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.
В настоящата хипотеза, според съдържанието на т.9 от допълнително споразумение
от 01.04.2017 г. работодателят се е задължил при прекратяване на трудовия договор с
ищеца, да му заплати обезщетение в посочения по-горе размер. Ответникът възразява, че
процесната клауза е лишена от основание, поради което е недействителна. Твърди, че
същата противоречи на закона и добрите нрави, както и че е прекомерна.
Възприето е, че основанието на сделката е постигане на желания от страните правен
резултат. Основание на договора е причината страните да се задължат. Причината може да
бъде да се придобие право или вземане, да се погаси дълг или да се надари. Основанието се
определя от страните по договора, в рамките на предоставената им от закона свобода и
затова трябва да бъде законно. Съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД, липсата на основание при
каузалните сделки е порок, който влече тяхната изначална недействителност - нищожност.
Основанието на договора се предполага винаги, до доказване на противното, като тежестта
да докаже липсата на такова е на оспорващия. Наличието на основание е критерии, различен
от неговата законност, като вторият порок влече недействителност на договора поради
противоречие със закона или заобикалянето му.
В случая, в т.9 от допълнително споразумение от 01.04.2017г. страните са договорили
заплащане на обезщетение от работодателя при прекратяване трудовото правоотношение на
служителя. От текста на посочената клауза, както и от трудовия договор на ищеца не може
да бъде извлечено директно действително постигнатото между страните съглашение
досежно основанието за възникване задължението на работодателя за обезщетяване на
служителя при прекратяване на трудовия му договор по реда на т.9 от допълнително
споразумение от 01.04.2017г. Предвид това, като съобрази липсата на изрично посочени в
договора и допълнителните споразумения юридически факти за възникване правото,
съответно задължението за заплащане на обезщетение, различни от тези, въз основа на които
4
се дължат обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, респ.
отсъствието на твърдения от някоя от страните в тази насока, и съблюдавайки правилото
на чл.20 от ЗЗД относно тълкуване на договорите, настоящата инстанция приема, че
процесното обезщетение е било уговорено с цел репариране вредите на служителя от
оставеното му без работа за определен срок след прекратяване на трудовото
правоотношение, а не с цел да бъде възнаграден за положения труд при работодателя и
постигнатите при изпълнение на трудовите му функции резултати.
С оглед на изложеното, установената в чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД презумпция, че
основанието на договора се предполага до доказване на противното и отсъствието на
доказателства в подкрепа възражението на ответника за липса на такова, заключава, че
процесната клауза не е лишена от основание.
По отношение съответствието на договорна клауза с добрите нрави, съдът съобрази
следното:
В тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК е посочено, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, като преценката за
нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно трайно
установената съдебна практика, нееквивалентността на насрещните престации по един
двустранен възмезден договор, може да съставлява накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В тази връзка следва да се има предвид и принципа на
свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните по договора са властни да
определят вида и размера на насрещните си престации, при които волеизявленията им
съвпадат, стига това да не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
В този смисъл, накърняване на добрите нрави е налице единствено при прекрачване
на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност
на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с
другата - дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи
общественото понятие за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до
сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали
обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение
за изясняване на действителните отношения между страните, включително - техните мотиви
да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по
него.
В настоящия случай трудовото правоотношение е прекратено от работодателя на
основание чл.326,ал.1 КТ- по искане на ищеца, като не се установява по делото да са налице
дисциплинарни наказания обосноваващи намаляване или липса на дължимост на
цитираното обезщетение. Погледнато принципно се е породило основанието за прилагане на
чл.9 от Допълнителното споразумение предвиждащо задължение на работодателя-ответник
да заплати на ищеца предвиденото обезщетение.
С оглед съдържанието на споразумението работодателят е длъжен да заплати
обезщетението винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Добросъвестността е факт,
който се преценява във всеки конкретен случай. Работникът би бил недобросъвестен, когато
правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с
дисциплинарно уволнение. Такъв би бил и случаят, когато работникът е подвел
работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна
за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати
правоотношението. Подобни обстоятелства обаче в настоящия спор няма. Работникът не е
5
недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно
волеизявление без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно,
защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната за
принудителен труд. Никой работник не може да бъде заставен да престира труд на
определен работодател, ако той не желае това и при такова нежелание прекратяването на
правоотношението едностранно от негова страна е по правило правомерно юридическо
действие. Възможно е с това право да се злоупотреби, но в конкретния случай няма
твърдения за такава злоупотреба и едностранното прекратяване на правоотношението от
работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното
обезщетение. Съдебната практика, на която въззивният съд се е позовал, за да обоснове
обратното, е преодоляна от последващата.
В случая уговорката в допълнителното споразумение от 01.04.2017г. т.9, е валидна /с
изключение на частта, в която възникването на задължението не е ограничено от
основанието за прекратяване на трудовия договор/ и не би могло да бъде тълкувана в
различен от ясно изразения в нея смисъл: работодателят поема задължение, а работникът
придобива право да получи по 1 брутно трудово възнаграждение за всяка прослужена
година, но не повече от 10 брутн трудови възнаграждения без оглед останалите
обезщетения, които работодателят дължи.
С постигнатото съгласие страните са уредили по-благоприятни последици за
работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените и
такава договорка законът допуска. Тя обвързва валидно страните. Не се спори, че поетото от
работодателя задължение не е изпълнено.
Обявено за безспорно между страните е, че размерът на брутното трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец от ищеца е в размер на 1932,57лв.
Предвид горното и с оглед обстоятелството, че ищецът е работил в ответното дружество над
10 години размерът на дължимото обезщетение възлиза на 19325,70лв., поради което
предявеният иск следва да се уважи изцяло.
По разноските7
В тежест на ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски. В
случая такива не се претендират. Претенцията е от процесуалния представител на ищеца за
заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Същото възлиза на 1109лв. и
се дължи изцяло. В тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските по делото.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 773,03лв. –
държавна такса.
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Б.“, ЕИК ***, с адрес: ***, да заплати на Д. Б. С., с ЕГН **********, с
адрес: *** сумата 19325,70лв. – обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 2290/
01.04.2017 г. към трудов договор № 28/ 01.12.2004 г., със законната лихва от 27.05.2022 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Б.“, ЕИК ***, с адрес: *** да заплати на адвокат Р. Д., вписана в САК с
личен № *** и адрес *** сумата от 1109лв. – адвокатски хонорар на основание чл.36,ал.2
вр. чл.38, ал.1,т2 от ЗА.
ОСЪДЖА Б.“, ЕИК ***, с адрес: *** да заплати на основание чл.78,ал.6 ГПК по
сметка на СРС сумата от 773,03лв. разноски за производството.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок пред Софийски градски съд от
връчване препис на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7