МОТИВИ към присъда по н.ч.х.д.
№ 331/2010г. на РС –
Луковит:
Производството е образувано по тъжба от И. ***
с ЕГН **********, с която е повдигнато обвинение против М.Т.Н. за извършено
престъпление по чл. 129 НК за това, че на 27.05.2010г., около 11,30 часа, в
имот № 410009 по плана на землището на
с. Торос, м. „Валето”, чрез нанасяне на удар с метална вила в областта
лявата ръка, умишлено причинил на И.Т.Н. средна телеснсна повреда, изразяваща счупване на пета метакарпална кост,
довело до трайно затрудняване движението на лявата ръка. Съдът е приел за
съвместно разглеждане в наказателния процес предявения с тъжбата от И.Т.Н.
срещу М.Т.Н. граждански иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за сумата от
6000лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в преживени болки и страдания в резултат от нанесената лека
повреда, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното
изплащане на сумата.
В съдебно заседание тъжителят взема участие
лично и с адв. М., който поддържа обвинението, повдигнато с тъжбата, счита, че
твърдяните в нея факти са налице, поради което е съставомерността на деянието
по чл. 129 НК е доказана по несъмнен начин. Тъжителят, чрез своя повереник
предлага, на подсъдимия да се наложи наказание лишаване от свобода в размер
около средата на предвидената санкция. Предлага за уважаване на предявения
граждански иск за неимуществени вреди в пълния претендиран размер от 6000 лв.,
ведно със законната лихва от датата на извършване на вредоносното деяние
27.05.2010г. до окончателното изплащане. Претендира присъждане на разноските о
делото.
Защитникът на подсъдимия
Н. – адв. Ц. - моли подзащитният му да бъде оправдан по повдигнатото му
обвинение по чл. 129 НК, тъй като
изложените в тъжбата факти не се установявали по несъмнен начин, който НПК
изисква за постановяване на осъдителна присъда. Защитникът предлага, с оглед
установените по делото факти, съдът да приеме наличие на някое от
обстоятелствата, изключващи обществената опасност на деянието - неизбежна
отбрана по чл. 12 НК/, респ. крайна необходимост по чл. 13 НК. Според защитника
присъдата на съда следвало да бъде оправдателна, като наред с оправдаване на
подсъдимия, с нея следва да се отхвърли като неоснователен предявеният с
тъжбата граждански иск и да се присъдят разноските, сторени от подсъдимия по
делото
В защита подсъдимият Н. се
присъединява към казаното от защитника му. В дадената му последна дума,
подсъдимият Н. се счита за невинен и моли за оправдателна присъда.
Съдът след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид становищата и възраженията на страните, намира за
установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият М.Т.Н. е роден на ***г***, Община Луковит, ул. „Стоян Г.” № 25,
българин, български гражданин, със средно образование, женен, неосъждан, с ЕГН **********.
Подсъдимият М.Т.Н., тъжителят И.Т.Н. и Н.Т.Н.
са братя. По наследяване от техния баща Т.Н.Т., тримата братя придобили правото
на собственост върху няколко земеделски и горски имота, сред които е и имот № 410009 по плана на землището на с. Торос,
м. „Валето”, с площ от 1,700 дка, с начин на трайно ползване зеленчукова
култура. Ползването на последния имот било разпределено доброволно от тримата
братя, като всеки от тях засадил по 1/3 от него – през 2006г.
М.Т.Н. го засадил в южната част
с люцерна, а през 2007г. И.Т.Н. засадил северната му част.
По искова молба от И.Т.Н. против М.Т.Н. и Н.Т.Н. ***. 105/2008г. на
РС – Луковит с предмет иск за делба на наследствените земеделски и горски
имоти. Съдебната делба приключила с одобряване на спогодба между съделиителите И.Т.Н.,
М.Т.Н. и Н.Т.Н. от 04.12.2008г. Според същата спогодба М.Т.Н. става
изключителен собственик на зеленчукова градина с площ от 1,700 дка, представляващ имот № 410009 по плана на землището на с. Торос, м. „Валето”.
На 27.05.2010г.
около 11,30 часа тъжителят И.Т.Н.
отишъл със свидетелите Й.Г.П. и Б.Ш.М. до имот № 410009 по плана на землището на с. Торос, м. „Валето”, за да приберат
люцерната от имота. Св. Й.Г.П. и Б.Ш.М. отишли с каруца, а тъжителят с
велосипед. Пристигайки на място, те
заварили в имота подсъдимия М.Т.Н. и неговите син и внук – свидетелите Т.М.Н.
и М.Т.Н., които събирали и товарели окосената люцерна в ремарке. Ядосан от
видяното, тъжителят И.Т.Н. отишъл при подсъдимия М.Т.Н. и му поискал обяснение
защо товарят люцерна от неговия дял от имота. Подсъдимият М.Т.Н. му отговорил
ядосано, че имотът е негова собственост и вдигнал срещу тъжителя вилата която
държал и замахнал с нея към главата му. Тъжителят вдигнал ръцете си, за да се
предпази, в резултат на което ударът с вилата попаднал върху дланта на лявата
му ръка. Тъжителят извикал, усещайки силна болка, и напуснал имота като обяснил
на св. Б.Ш.М., че няма да събират люцерна, защото го боли ръката.
Непосредствено след удара лявата ръка на тъжителя била отекла в областта на
дланта, поради което той отишъл до личния си лекар /св. П.Ц./, който му издал
медицинско направление. На следващия ден, тъжителят посетил МБАЛ Луковит,
където при направения преглед /Рьо графия/ се установило счупване на пета
метакарпална кост на лявата ръка. Констатираното травматично увреждане наложило
извършване на гипсова имобилизация, като за резултатите от прегледа било
издадено медицинско свидетелство изх. № 357/28.05.2010г. Травматичното
увреждане е довело до затруднение движението на крайника за около тридесет дни.
Така изяснената фактическа обстановка съдът
приема за несъмнено установена след като обсъди поотделно и в тяхната
съвкупност събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на
свидетелите Й.Г.П., Б.Ш.М., Т.М.Н. /частично/, М.Т.Н. /частично/, Н.В.Б. и П.Г.Ц.,
чрез обясненията на подсъдимия М.Т.Н. /частично/, чрез заключението на
съдебномедицинска експертиза, прочетено и прието по реда на чл. 282 НПК, както
и от писмените доказателства - медицинско свидетелство изх. № 357/28.05.2010г. на „Многопрофилна болница за активно лечение –
Луковит” ЕООД; амбулаторен лист /№ 2790/27.05.2010г., издаден от д-р П.Ц.;
епикриза изх. № 578/4349 от 18.11.2008г. на МБАЛ Тетевен; справка за съдимост рег.
№ 406/30.09.2010г. на РС – Луковит; прокурорска преписка ЗМ 240/2010г. на РП
Луковит и гр.д. № 105/2008г. на РС – Луковит.
Съдът кредитира изцяло показанията на
свидетелите Й.Г.П. и Б.Ш.М., които са били в непосредствена близост до имот № 410009 по плана на землището на с. Торос,
м. „Валето”, в който е осъществено деянието. И двамата свидетели казват, че
подсъдимият е ударил с вила тъжителя, като свидетеля М. подробно и детайлно
описва механизма на възприетия удар – вдигане на вилата и замах с нея от горе
надолу, по посока главата на тъжителя. Свидетелят казва, че е видял тъжителят
да се отдръпва назад с вдигнати над главата ръце, за да се предпази. Двамата
свидетели казват, че вилата, с която е ударен тъжителят, е желязна с дървена дръжка
и че след удара тъжителят си тръгнал от имота, оплаквайки се от болка в ръката.
Св. Й.П. казва, че непосредствено след удара лявата ръка тъжителя отекла в
областта на дланта. В тази им част показанията кореспондират и със заключението
на вещото лице, според което характера на травматичното увреждане на ръката на
тъжителя разкрива причиняването му от удар с твърд предмет с тясна повърхност
на конкретно място. Вещото лице обяснява, че соченото от св. Й.П. място на оток
на ръката съвпада с мястото на травматичното увреждане, установено с
рентгеновата снимка. Освен това, двамата свидетели са неутрални, не са пряко ангажирани
със спора между подсъдимия и тъжителя относно ползването на имота, като
озоваването им на мястото на събитието е по повод дадено от тъжителя И.Н. на
св. Б.М. обещание, последният да окоси люцерната.
Съдът не кредитира показанията
на свидетелите Т.М.Н. и М.Т.Н. относно главния факт – нанасяне на удар от
подсъдимия по тъжителя. Тези свидетели не казват подсъдимият да е удрял
тъжителя и отричат между тях де е имало словесна разпра или физически контакт.
Такова изявление е обяснимо, предвид връзката на родство на двамата свидетели с
подсъдимия /св. Т.Н. е негов
син, а св. М.Н. негов внук/, от
една страна, а от друга, влошените отношения между тъжителя и подсъдимия по
повод споровете им относно ползването на имот № 410009 по плана на землището на с. Торос, м. „Валето” /в който имот е
извършено деянието/. Съдът не дава вяра на показанията на свидетелите в тази им
част и поради това, че двамата свидетели казват, а и подсъдимият Н. обяснява,
че тъжителят, появявайки се на мястото на имота и забелязвайки товаренето на
люцерната се ядосал и се насочил към внука на подсъдимия – св. М.Н.. Предвид
спора между подсъдимия Н. и тъжителя Н., относно ползването на имота, разбираемо
е тъжителят да е бил ядосан, възприемайки товаренето на люцерната. Житейски
нелогично е, обаче, в това състояние и в тази ситуация същият да се насочи към
внука на подсъдимия /св. М.Н./, вместо към самия подсъдим, с когото имат спор и
който, като дядо на св. М.Н. и
баща на св. Т.Н. е своеобразен
техен авторитет, с когото свидетелите Т.М.Н. и М.Т.Н. се съобразяват. Правдоподобната и логичната
реакция в създалата се ситуация е тъжителят да поиска обяснение за товаренето
на люцерната именно от подсъдимия, защото с него, а не със сина или внука му,
имат спор относно ползването на имота. Затова съдът дава вяра на показанията на
другите двама свидетели /Й.П. и Б.М./, който казват, че скарването в имота е било между И.Т.Н. и М.Т.Н., който е нанесъл удар с вила на тъжителя.
От показанията на
свидетелите Й.Г.П. и Б.Ш.М. и от заключението на вещото лице, съдът приема,
че травматичното увреждане на ръката на тъжителя е следствие от нанесения от
подсъдимия удар с вилата. От заключението на вещото лице по допуснатата
и приета съдебно-медицинска експертиза се установява, че при разчитане на
рентгеновите снимки се разкрива спукване на пета кост на дланта и на първа
фаланга на пети пръст на лявата ръка. Вещото лице дава заключение, че
уврежданията са в резултат на тъпа травма, като прави извод, че по-вероятният
механизъм на причиняване е удар с вила и вдигане на ръцете при т.нар. защитна
поза /описан от свидетелите Й.Г.П. и Б.Ш.М./, а не падане /споменаван от св. Т.М.Н.
и М.Т.Н., както и от подсъдимия/. При определяне механизма на причиняване,
вещото лице се обосновава, с характера на травматичното увреждане –
локализирана травма, на точно определено място с тясна повърхност, което може
да се получи при удар с твърд предмет с тясна повърхност, какъвто е дръжката на
вилата. Вещото лице дава заключение, че травмата на двете кости изисква
имобилизация за около 20-25 дни и последваща рехабилитация за около 10 дни,
като тези увреждания водят до трайно затрудняване движението /хватателната функция/
на ръката за същите срокове. Болката при такова увреждане е със среден
интензитет, като тя отшумява до няколко дни след имобилизацията на ръката и се
проявява при всяко движение на ръката, докато е имобилизирана.
Съдът кредитира
показанията на св. П.Ц., който казва, че като личен лекар на тъжителя, приел
последния в кабинета си в с. Торос с оплаквания от болки в лявата ръка.
Свидетелят казва, че същата ръка била отекла в областта на лявата китка, поради
което му издал медицинско направление за преглед при специалист ортопед.
Направлението е издадено в 13,00 часа на 27.05.2010г., видно от съдържанието
му, т.е. на дата на травматичното деяние и около час и половина след
извършването му. От показанията на св. Н.Б. се установява, че на следващия ден
тъжителят посетил МБАЛ Луковит, като същият свидетел също споменава за наличие
на оплаквания от болка и оток на лявата ръка. Свидетелят казва, че след
направената рентгенова снимка се установило „фрактура на някаква кост на
дланта”, за което предложил на тъжителя да се направи гипсова имобилизация.
Свидетелят няма ясен спомен за лично извършване на тази имобилизация, доколкото
ежедневно правел такова манипулации, но посочва, че такава е извършена, след
като тя е отразена в медицинското свидетелство.
Съдът кредитира обясненията
на подсъдимия в частта им, досежно наличие на правен спор между него, тъжителя
и техния брат Н.Т.Н., относно
ползването и делбата на оставените им в наследство от баща им земеделски и
горски имоти. Обясненията на подсъдимия Н. в тази им част кореспондират с
наличните по гр.д. № 105/2008г. на РС – Луковит документи, от които се
установява, че тъжителят е инициирал съдебна делба на наследствените имоти,
сред които е и имот № 410009 по плана
на землището на с. Торос, м. „Валето” /в който имот е извършено деянието/, че
съдебната делба е приключила на 04.12.2008г. с одобряване на спогодба между съделителите /подсъдимия, тъжителя и
техния брат Н.Т.Н./, по силата
на която М.Т.Н. /подсъдимият/ става изключителен собственик на
зеленчукова градина с площ от 1,700
дка, представляващ имот № 410009
по плана на землището на с. Торос, м. „Валето”.
На основата
на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Подсъдимият М.Т.Н. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
От обективна
страна на 27.05.2010г., около 11,30 часа, в имот № 410009 по плана на землището на с. Торос, м. „Валето”, чрез
нанасяне на удар с метална вила в областта лявата ръка, умишлено причинил на И.Т.Н.
с ЕГН ********** средна телеснсна
повреда, изразяваща счупване на пета метакарпална кост, довело до трайно
затрудняване движението на лявата ръка
Подсъдимият е осъществил деянието
чрез действие, изразяващо се в нанасяне на удар с метална вила в областта лявата ръка на
И.Т.Н.. Деянието е конкретно
индивидуализирано по време, място и обстановка – извършено е на 27.05.2010г., около 11,30 часа, в
имот № 410009 по плана на землището на
с. Торос, м. „Валето”.
Налице е вредоносен резултат от същото деяние - счупване на пета
метакарпална кост. Този резултат е довел до затрудняване движението /хватателната функция/ на лявата ръка за около 30 дни /през време
на имобилизацията и малко след това/. В този смисъл, налице е анатомично
увреждане и функционално смущение по чл. 129, ал. 2 НК - трайно затруднение движението на лявата ръка
/П 3-79 ВС, Пленум, т. 10/.
Налице е причинна връзка между изпълнителното деяние /нанасяне на удар с
метална вила в областта лявата ръка/, счупването на пета метакарпална кост и трайното затрудняване движението на лявата
ръка.
От субективна
страна
деянието е извършено виновно във форма на вината пряк умисъл. Подсъдимият
Н. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, съзнавал е, че нанася на
пострадалия удар в областта на ръката, предвиждал е нанасянето на същия удар и
настъпването на травматичните увреждания, като подсъдимият е целял тяхното настъпване.
Съдебният
състав не прие за основателни съображенията на защитника, според които, ако се
приеме, че подсъдимият е извършил някакво действие спрямо тъжителя, то това се
случило при условията на неизбежна отбрана, респ. крайна необходимост.
Положението
на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 НК е налице при едновременно наличие
на непосредствено и противоправно нападение и защита, изразяваща се в
причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. От
доказателствата по делото не би могло да се приеме, че в случая е налице
непосредствено и противоправно нападение, извършено от тъжителя И.Т.Н. и
застрашаващо личността или имуществените права на подсъдимия или негови близки.
В случая тъжителят се насочил към подсъдимия, за да му поиска обяснение относно
събирането на окосената люцерна. Ето защо, с оглед външните му признаци, това
деяние на тъжителя не създава реална опасност за неимуществени или имуществени
блага на подсъдимия или негови близки. След като не е налице такава реална
опасност, липсва непосредствено и противоправно нападение, извършено от
тъжителя И.Т.Н., и не е налице положение на неизбежна отбрана по смисъла на чл.
12 НК. При липсата на неизбежна отбрана, безпредметно е да се разсъждава за
евентуално превишаване на пределите й.
От
установеното по делото не би могло да се приеме, че подсъдимият е извършил
деянието при крайна необходимост. За да е налице положение на крайна
необходимост по чл. 13 НК, необходимо е да се установи преди всичко съществуването
на непосредствена опасност, застрашаваща конкретни обществени отношения и на отблъскващо
деяние, насочено към неутрализиране негативното въздействие на непосредствената
опасност. От доказателствата по делото не би могло да се изведе наличието на
споменатата непосредствена опасност, създадена от действието на природни сили.
Не се установява поведение на тъжителя, което да е предизвикало проявлението на
природни сили, които от своя страна да създадат обективно съществуващо
състояние на реално застрашаване на конкретни обществени отношения или интереси.
След като това е така, липсва състояние на непосредствена опасност, а от тук и
положение на крайна необходимост, при което да е извършено деянието от
подсъдимия.
При
индивидуализацията на наказанието и наказателната отговорност на подсъдимия
съдът съобрази следното:
Определяйки вида
размера на наказанието на подсъдимия Н., като смекчаващи отговорността
обстоятелства съдът прие чистото му съдебно минало /подсъдимият е реабилитиран
по двете осъждания, отразени в справката за съдимост - по н.о.х.д. № 305/1968г.
на РС – Ловеч и по н.о.х.д. № 86/1969г. на РС – Ловеч/, напредналата възраст на
подсъдимия и неговото здравословно състояние. Като смекчаващо отговорността
обстоятелство съдът прие и раздразнението на подсъдимия Н., предизвикано от
провокативното поведение на тъжителя, както и мястото на извършване на деянието
– поземления имот, собственост на подсъдимия. Тъжителят, отричайки правото на
собственост на подсъдимия върху имота, е отишъл в същия имот заявявайки му да
не събира окосената люцерна. Като отегчаващо отговорността обстоятелство съдът
прие родствената връзка между тъжителя и подсъдимия. Отчитайки относителната
тежест на всички изложени факти, значими за определяне на справедливо
наказание, съгласно чл. 54 НК и ръководейки се от целите на чл. 36 НК, съдът
определи наказанието на подсъдимия Н. по вид и размер в рамките на санкцията на
чл. 129, ал. 1 НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като
го осъди на три месеца лишаване от свобода.
Констатирайки, че подсъдимият не
е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и
преценявайки, че за постигане на адекватно и достатъчно интензивно репресивно и
възпитателно-поправително въздействие върху него, не е наложително така
определеното наказание лишаване от свобода да се изтърпява ефективно от М.Т.Н.. Предвид
това и на основание чл. 66, ал. 1 НК, съдът отложи изпълнението на наказанието
три месеца лишаване от свобода за срок от три години, считано от датата на
влизане на присъдата в сила.
По отношение
на предявения от И.Т.Н. против М.Т.Н.
граждански иск, съдът намира, че е налице активната процесуална легитимация на тъжителя
Илиев, който съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 НПК и твърденията в тъжбата,
е пострадал и има право да предяви граждански иск в наказателното производство.
Искът е предявен на деликтно основание /чл. 45 ЗЗД/. За осъществяване на
фактическия състав на деликта е необходимо да се установи кумулативното наличие
на следните елементи: противоправно деяние, вреди, причинени на ищеца от
ответника и причинна връзка между деянието и последвалия вредоносен резултат.
Съдът прие, че искът е доказан по основание. С извършеното престъпление
подсъдимият Н. е осъществил фактическия състав на непозволеното увреждане, като
е причинил на тъжителя Н. неимуществени вреди – болки и страдания. При
определяне размера на обезщетението за претърпените вреди съдът се ръководи от
критерия справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД, като прецени следните
обстоятелства, установени в конкретното дело: периодът на болките и страданията
от около тридесет и пет дни /периода на имобилизацията и десет дни след нея/; средния
интензитет на същите болки, като най-силни те са били в началото на получаване
на травмата, след което те са отшумявали; травматичните увреждания са нанесени умишлено
в присъствието на трети лица. С оглед изброените обстоятелства и прилагайки
критерия справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД, съдът преценява, че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи на 1500 лв.
Съдът прие,
че последният размер следва да се редуцира на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с
оглед наличието на съпричиняване от тъжителя Н.. По делото се установи, че И.Т.Н.
е инициал спора си с подсъдимия Н., че тъжителят е отишъл в имота на последния
отричайки правото му на собственост и настоявайки да преустанови събирането на люцерната.
Ето защо, отчитайки приносът на тъжителя за настъпване на вредите, на основание
чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът намали размера на обезщетението от 1500 лв. на 1000 лв,
като осъди подсъдимия М.Т.Н. да
заплати на тъжителя И.Т.Н. същата сума, ведно със законната лихва, от 27.05.2010г.
до окончателното й плащане /чл. 86, ал. 1, вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД/, като
отхвърли иска разликата до пълния претендиран размер от 6000лв.
С оглед изхода на делото и по
аргумент от противното на чл. 190, ал. 1 НПК съдът осъди подсъдимия М.Т.Н. да заплати на тъжителя И.Т.Н. направените
по делото разноски в общ размер на 480 лв.
С оглед размера на уважения
граждански иск и на основание чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК съдът осъди подсъдимия М.Т.Н. да заплати по сметката на РС-Луковит държавна такса върху
размер на уважената част от иска в размер на 50 лв.
СЪДИЯ-ДОКЛАДЧИК: