Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на първи февруари през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 13145/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
Образувано е по
въззивна жалба на ответника „Е.” ЕООД, чрез пълномощника си – адв. А.А., с
надлежно учредена представителна власт по делото, срещу Решение № 188860 от 08.08.2017 г., постановено
по гр.д №23035/2016 г. на Софийски районен съд, 59-ти състав, с което са
уважени предявените от Е.П. Г. против „Е.” ЕООД обективно съединени искове с
правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1, т.2 и т.
3 вр. чл. 225 ал. 1 КТ, като е признато за незаконно и
е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 258/25.02.2016 г. на
управителя на „Е.” ЕООД, възстановен
е на заеманата преди уволнението длъжност „Е.Б.Р.“ при „Е.” ЕООД,
и ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата от
25 941,96 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа през периода
от 26.02.2016 г. - 26.08.2016 г., както и в частта, с която ответникът е осъден
да заплати на ищцата на основание чл. 78 ал. 1 ГПК разноски в размер на
1000,00 лева, а на основание чл. 78 ал. 6 ГПК и сумата от 1 397, 68 лева,
представляваща държавни такси от 30 лева за неоценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и 30 лева за неоценяемия
иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ съгласно чл. 3 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и държавна такса в размер на 1
037, 68 лева за оценяемия иск по чл. 225, ал. 1 от КТ, както и депозит за изготвяне на
експертиза по делото, платен от бюджета на съда в размер на 300,00 лева.
В жалбата са изложени
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че е неправилен извода на СРС, че включената клауза
със срок за изпитване в допълнителното споразумение е недействителна, доколкото
работодателят има право да проверява качествата на служителя си и годността му
да се справя със специфичните за новата длъжност функции, като се поддържа, че
включването на такава клауза не противоречи на забраната по чл.70 ал.5 от КТ. Твърди се, че длъжността
„Експерт, бизнес развитие” и новата длъжност „Мениджър, ключови клиенти ”
включват съществено различни задължения и отговорности, което се установява при
съпоставка между длъжностните характеристики. Изтъква, че уволнението е
законно, тъй като е налице посоченото в заповедта основание за извършването му.
Сочи още, че ищецът не е установил, че през процесния период е останал без
работа, поради което не бил доказан иска за заплащане на обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявените
искове по чл.344 ал.1 т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, като присъди и направените по
делото разноски.
Въззиваемият
ищец - Е.П. Г., чрез пълномощника си адв. Р. В., с надлежно учредена
представителна власт по делото е подал отговор на въззивната жалба, поддържайки
че същата е неоснователна по подробно изложените съображения. Моли съда да
потвърди обжалваното решение и присъди направените пред настоящата инстанция
разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.
259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните
съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Предвид оплакванията в жалба правният
спор по настоящото дело се концентрира върху въпроса дали трудовите функции,
възложени на ищеца с процесното допълнително споразумение и тези, възложени му
с първоначалния трудов договор за изпълнение на същата длъжност са идентични по
съществото си, или се различават, като доказателствената тежест /процесуалното
задължение/ за установяване на това правнорелевантно обстоятелства принадлежи
на ответника в качеството му на работодател.
Между страните
по делото не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че по силата на трудов договор № 167/06.07.2015 г. ищецът е бил
назначен на длъжност "Експерт, бизнес развитие" при „Е.” ЕООД, като в
договора е уговорена в полза на работодателя клауза за срок за изпитване от
шест месеца. Не се спори още, че в рамките на възникналото трудово
правоотношение, впоследствие с допълнително споразумение от 18.01.2016 г. към
трудовия договор № 167/06.07.2015 г. е изменена по взаимно съгласие заеманата
от ищеца длъжност на „Мениджър ключови
клиенти”. В допълнителното споразумение от 18.01.2018 г. в т. 5 на същото в
полза на работодателя е бил уговорен нов шестмесечен срок за изпитване, считано
от датата на нейното заемане. Съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 КТ, когато работата изисква да се
провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното
приемане на работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до
шест месеца. Такъв договор може да се сключи и когато работникът или служителят
желае да провери дали работата е подходяща за него. С включването на клаузата
за изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценяват
в определения срок доколко е целесъобразно окончателното им обвързване от
трудов договор. Уговорка за изпитване може да има само веднъж при
първоначалното сключване на трудовия договор.
Свободата на
страните по трудовото правоотношение да уговарят срок за изпитване е ограничена
с императивната разпоредба на чл. 70, ал. 5 КТ, според която за една и съща
работа, с един и същ работник или служител, в едно и също предприятие трудов
договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж. Това ограничение
произтича от смисъла на клаузата за изпитване - да се провери годността на
работника или служителя да изпълнява точно определена трудова функция и
съответно последният да провери дали работата е подходяща за него. По
изключение трудов договор за изпитване може да се сключва и при съществуващо
трудово правоотношение, но само когато по реда на чл. 119 КТ съществено е променена трудовата функция на
работника или служителя /в този смисъл е решение № 366/28.04.2010 г. по гр.
дело № 1023/2009 г., IV г. о., ВКС/. Наред с това ограничението на чл. 70, ал. 5 КТ обхваща не само случаите,
когато срокът за изпитване се уговаря повторно при съществуващо трудово
правоотношение, но и когато след прекратяване на трудовия договор за изпълнение
на определена длъжност се сключи нов трудов договор за същата по естеството си
трудова функция, тъй като годността на работника да изпълнява работата вече е
била проверена /в този смисъл е решение № 261/07.11.2014 г. по гр. дело №
1477/2014 г., IV г. о., ВКС/.
В конкретния
случай настоящият състав на съда приема, че ответникът не е установил при
условията на пълно и главно доказване наличието на предпоставките за едностанно
прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на посоченото основание – чл.
71, ал. 1 КТ. По делото са представени длъжностна характеристика, която се
отнася за длъжността "Е.Б.Р." в „Е." ЕООД, на която ищецът е бил
назначен по силата на трудов договор № 167/06.07.2015г., както и длъжностна
характеристика за длъжността "Мениджър ключови клиенти", на която
ищецът бил преназначен по силата на процесното допълнително споразумение, с
което трудовото правоотношение е било изменено по реда на чл. 119 КТ.
От съпоставката
на двете процесни длъжности - „Е.Б.Р." и „Мениджър ключови клиенти",
може да се направи обоснова извод, че осъществяваните основни трудовите функции
са сравнително близки, припокриват се и са идентични. В двете длъжностни характеристики
е изрично посочено като „характеристика на работа” планиране, разработване,
изпълнение на търговската стратегия на компанията с цел увеличаване на
продажбите. За преценката дали между стара и нова длъжност има съвпадение
не е от значение наименованието им, а естеството на възложената работа,
същностните й, основни и определящи трудови функции и ако между тях има
съвпадение, тогава и между старата и новата длъжност по щата няма същностна
разлика. За липсата на съществена функционална
разлика в заеманите длъжности преди и след
допълнителното споразумение свидетелстват имейл кореспонденцията, която не е
оспорена от въззивника. В тази връзка следва да се отбележи, че от и-мейл с
дата 27.07.2015 г., изпратен от регионалния мениджър въззиваемият Е.
Г. "се грижи за пазарите в Обединеното Кралство и ще може да помогне за всички заявки. В
и-мейл пък от дата 08.12.2015 г., изпратен отново от регионалния мениджър
е приложен документ, който показва разпределението на пазарите, от който документ
е видно, че Е. Г. е отговарял изцяло за пазарите във Великобритания.
Разминаването в несъщинските и несъществените функции не е определящо, не е
основание за въвеждане на нов срок за изпитване и въвеждане на такава клауза не
поражда правно действие.
С оглед на
изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че със сключеното
спорно допълнително споразумение ищецът не е назначен на нова и различна
длъжност от заеманата от него въз основа на подписания с работодателя трудов
договор. Ето защо и установената с това споразумение нова клауза за изпитване
се явява недействителна, като установена в нарушение на забраната по чл. 70, ал. 5 КТ.
При това положение уволнението на
ищеца, извършено със заповед № 258/25.02.2016 г. на управителя на „Е.” ЕООД
е незаконно и следва да бъде отменено.
Обусловеността на иска по чл.
334, ал.1, т.2 КТ от изхода на спора по предявения иск по чл. 334, ал.1, т.1 КТ
предопределя и уважаването на иска за възстановяване на ищцата на заеманата
преди уволнението длъжност – „„Мениджър ключови клиенти" в „Е.” ЕООД. Тъй
като в диспозитива на обжалваното решение първоинстанционният съд е допуснал
ОФГ при изписване на длъжността заемана от ищеца преди уволнението, след
връщане на делото същият следва да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК.
Относно иска по чл. 344, ал.1,
т.3 КТ:
В конкретния случай е налице
фактическият състав на вземането за обезвреда по чл. 225, ал. 1 КТ – ищецът е
понесъл вреди от оставането си без работа в рамките на доказания период от
момента на прекратяване на трудовото правоотношение с връчването на заповедта,
считано от 26.02.2016 г. до датата на подаване на исковата молба - 26.04.2016
г. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът не е оспорил с отговора
на исковата молба оставането на ищеца без работа от момента на прекратяване на
трудовото правоотношение до момента на подаване на исковата молба. Основателни
обаче са оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не е установил, а негова
е доказателствената тежест съобразно задължителните за органите на съдебната
власт указания дадени ТР № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, че след подаване на
исковата молба на 26.04.2016 г. ищецът е останал без работа. Представения
препис от трудовата книжка удостоверява това обстоятелство най-късно до момента
на подаване на исковата молба, като за последващия период не са ангажирани
никакви доказателства. Съгласно неоспореното от страните заключение на вещото
лице по изслушаната и приета по делото ССчЕ, което настоящият състав намира за
компетентно и обективно дадено, се установява, че последно получено БТВ
възнаграждение от ищеца възлиза на 4557,62 лв., поради което за периода от 26.02.2016 г. до 26.04.2016 г., полагащото се
на ищеца обезщетение, вследствие осуетено от незаконното уволнение приращение в
имуществото му възлиза на 9115,24 лв., до който размер искът е основателен и
доказан, като за разликата на този размер до пълния предявен размер от 25941,96
лв., както и за периода от 27.04.2016 г. до 26.08.2016 г. искът е недоказан и
следва да бъде отхвърлен.
По изложените
съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено по исковете с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за отмяна на уволнението и
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и частично по
иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 9115,24 лв., представлява
обезщетение за оставане без работа в периода от
26.02.2016 г. до 26.04.2016 г. Обжалваното решение следва да бъде частично
отменено в частта, с която иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ е уважен за разликата над 9115,24 лв. до уважения размер от
25941,96 лв. и за периода от 27.04.2016 г. до 26.08.2016 г.,
както и в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса в полза на СРС над сумата от 464,61 лв. до
присъдената такава от 1397,68 лв. и над сумата от 200,00 лв. до присъдената
сума от 300,00 лв. за депозит за вещо лице, както и в частта, с която в полза
на ищеца са присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК над сумата от
700,00 лв. до присъдените такива от 1000,00 лв.
При този изход
на спора пред настоящата инстанция ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 972,00
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред
СРС и СГС/ 2 по 486,00 лв. за всяка една от инстанциите/.
С
оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК
въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 188860 от 08.08.2017 г., постановено по гр.д. № 23035/2016г. по описа на
Софийски районен съд, 59-ти състав, в частта, с която ответникът „Е.” ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, 7-ми километър, сградата на БИЦ - ИЗОТ, ет.
6 е осъден да заплати на Е.П.Г., ЛНЧ **********, със съдебен адрес:*** на
основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ над
сумата от 9115,24 лв. до уважения размер от 25941,96 лв. и за периода от
27.04.2016 г. до 26.08.2016 г., представляваща обезщетение за оставане
без работа поради незаконно уволнение, в частта, с която „Е.” ЕООД, ЕИК ********
е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса в полза на
СРС над сумата от 464,61 лв. до присъдената такава от 1397,68 лв. и над сумата
от 200,00 лв. до присъдената сума от 300,00 лв. за депозит за вещо лице, както
и в частта, с която в полза на ищеца са присъдени разноски на основание чл.
78, ал. 1 ГПК над сумата от 700,00 лв. до присъдените такива от 1000,00 лв.,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.П.Г., ЛНЧ **********, със съдебен адрес:*** срещу „Е.”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, 7-ми километър,
сградата на БИЦ - ИЗОТ, ет. 6 иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ,
вр. чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над сумата от 9115,24 лв. до уважения размер
от 25941,96 лв. и за периода от 27.04.2016 г. до 26.08.2016 г., представляваща
обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 188860 от 08.08.2017 г., постановено по гр.д. № 23035/2016г. по описа на
Софийски районен съд, 59-ти състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Е.П.Г., ЛНЧ **********, със
съдебен адрес:*** да заплати на „Е.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, 7-ми километър, сградата на БИЦ - ИЗОТ, ет. 6 на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от общо 972,00 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производствата пред СРС и СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: