№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен
състав, в
публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 5496 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 453646/19.07.2018г., постановено
по гр. д. № 28254/2015г., Софийски районен съд е осъдил Г.И.П. да заплати на Й.И.Н.
на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 4200лв., представляваща обезщетение за
ползването без основание на поземлен имот с идентификатор 68134.4357.111, находящ се в гр. София, ж. к. „Люлин“, бул. „********, с
площ 944 кв. м., съставляващ поземлен имот № 848 по плана на гр. София, местност
„Баба Парашкева“, за периода от 08.07.2008г. до 03.07.2013г., ведно със
законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 03.07.2013г. до
окончателното плащане, като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер
до пълния предявен от 5000лв.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника чрез
назначения му особен представител, с която се обжалва първоинстанционното
решение в уважената част. В жалбата
се поддържа, че изводите на районния съд относно началния момент, от когато се
дължи обезщетението бил неправилен, тъй като покана до длъжника за преместване
на процесните автомобили от имота била връчена на
09.03.2013г. Посочва се, че съдът не е обсъдил прекратения поради изтекъл срок
договор за послужване и задължението по чл. 248 вр.
чл. 233, изр. 1 ЗЗД, което пък пораждало последицата по чл. 57, ал. 1 ЗЗД, в
който смисъл били възраженията в отговора на исковата молба. Изтъква се, че
съдът е дал погрешна правна квалификация по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, доколкото
съгласно изложените факти претенцията за пропуснати ползи следвало да бъде по
чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Ето защо размерът на обезщетението следвало да се
определи по чл. 57, ал. 1 ЗЗД за времето от поканата –
09.03.2013г.-03.07.2013г. С молба от 30.07.2019г. лично ответникът Г.П.
заявява, че в първоинстанционното производство е
допуснато процесуално нарушение. Също така излага твърдения, че в процесния период в имота на ищеца са били паркирани чужди
МПС, които нямал право да премества без съгласието на собствениците. Съобразно
изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на
предявения иск. Претендират се разноски.
Насрещната страна е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който същата се оспорва. Поддържа се, че районният съд е обсъдил
всички събрани доказателства и е извел правилни изводи за основателност на
предявената претенция. Сочи се, че датата 08.07.2008г., на която е уведомен
ответникът да премести автомобилите, се установява от събраните писмени и
гласни доказателства. Твърди се, че съдът правилно е квалифицирал предявения
иск, а дължимият размер е определен съобразно приетата експертиза. Ето защо се
моли за потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените
разноски.
В отхвърлителната част, първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следва да
приложи императивна материалноправна норма или следи
служебно за интересите на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите му. Независимо от това, с оглед изложените от въззивника доводи за неправилност на решението в
обжалваната част, е необходимо да се добави и следното:
Районният съд е дал правилна квалификация на предявения
иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, доколкото с исковата молба ищецът претендира
заплащане на парична сума, представляваща обезщетение за ползите, от които е
лишен поради заемане на част от имота му чрез паркиране на процесните
превозни средства, като ползите се равняват на пазарната наемна цена за тази
част от имота при ползването му като паркинг за периода
08.07.2008г.-03.07.2013г.
На етапа на въззивното производство не е спорно, че страните са били
обвързани от сключен през пролетта на 2008г. договор за заем за послужване, по
силата на който ищецът е предоставил за временно и безвъзмездно ползване на
ответника част от процесния имот, като ответникът е паркирал
в него два броя превозни средства. Договорът е бил сключен за срок от 1 месец,
след което ответникът е имал задължение да изнесе от имота процесните
автомобили, тоест да върне вещта – чл. 249, ал. 1 ЗЗД.
По делото е установено чрез
събраните гласни доказателства, че ответникът е продължил да ползва имота и
след изтичане срока на договора, като автомобилите са били преместени едва през
месец април 2014г.
С оглед така установената
фактическа обстановка, която съответства напълно на приетото от районния съд и
по отношение на която няма оплаквания, следва че за заемодателя е възникнало
правото да търси обезщетение за ползата, от която е бил лишен чрез използване
на имота му от страна на ответника без наличието на правно основание за това. Според
задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 1/28.05.1979г. неоснователно
обогатяване е налице всякога при неоснователно разместване на имуществени
ценности, т.е. не само при увеличаване имуществото на дадено лице, но и при
спестени му средства за сметка на имуществото на друго лице. Такава е
хипотезата, когато собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я
ползва без основание. Задължението да се обезщети собственикът на вещта
произтича от създадената възможност ползвателят да спести наема, който би
плащал за ползването, а обедняването на собственика се съизмерява
със същата сума - пазарният наем за процесното
имущество за съответния период. Разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е създадена
възможност при неоснователно разместване на имуществени блага, имущественото
равновесие между отделните субекти да бъде възстановено, като всеки, който се е
обогатил за сметка на другиго, бъде осъден да върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването. Фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, от
който се поражда вземането за обезщетение за ползване на недвижим имот без
основание, не включва покана до лицето,
което държи имота. Обезщетението се дължи от момента, от който собственикът е
бил лишен от възможността да ползва собствената си вещ и да реализира доходи от
нея. Поканата за заплащане на обезщетение има значение само за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил. В този смисъл е и Решение № 218/29.12.2015г. по
гр. д. № 7310/2014г., I ГО на ВКС.
По делото е безспорно
установено, че през процесния период – юли 2008г. –
юли 2013г., ответникът е ползвал процесния имот,
собственост на ищеца, при положение, че договорът между тях е изтекъл, тоест
без основание. Според приетата по делото съдебно - техническа експертиза,
средният пазарен наем за имота за процесния период е
в размер на 4200лв. Поради това предявеният иск се явява основателен до този
размер и правилно е уважен от районния съд.
Твърденията на въззивника, че в имота на ищеца са били паркирани чужди
МПС, които не е имал право да премества, са въведени в процеса едва в хода на въззивното производство, поради което не следва да бъдат
обсъждани. Но за пълнота може да се посочи, че собствеността на превозните
средства е ирелевантна за настоящия спор.
При този изход на въззивното производство, право на присъждане на сторените
разноски има въззиваемата страна, която претендира
530лв. адвокатски хонорар и 200лв. внесен депозит за особен представител. Насрещната
страна е направила възражение за прекомерност, което съдът намира за
основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените пред
въззивната инстанция процесуални действия. Ето защо
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер по
Наредба № 1/2004г. (ред. ДВ. бр. 41 от 23 май 2017г.), който възлиза на 380лв.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 453646/19.07.2018г.,
постановено по гр. д. № 28254/2015г. по описа на СРС, I ГО,
43-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Г.И.П., ЕГН: **********,
с адрес: ***, ж. к. „********вх. * ап. 193, да заплати на Й.И.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 584 /петстотин осемдесет и четири/ лева –
разноски пред въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение и за особен представител.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.