Решение по дело №105/2017 на Окръжен съд - Русе

Номер на акта: 92
Дата: 18 май 2017 г. (в сила от 27 февруари 2020 г.)
Съдия: Палма Василева Тараланска-Петкова
Дело: 20174501000105
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 30 март 2017 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

  92

 

гр. Русе, 18.05.2017 г.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Русенският окръжен съд, търговско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Палма Тараланска

ЧЛЕНОВЕ: Христо Лазаров

Атанас Димитров – мл. с.

 

при участието на секретаря С.П., като разгледа докладваното от председателя в. т. д. № 105 по описа на РОС за 2017 г., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по жалба на „Ю. гр. С. с ЕИК *****, чрез адв. А.С., против Решение № 1685 от 30.12.2016 г. по гр. д. № 5989/2015 г. по описа на Русенски районен съд, с което е признато за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 22 ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот ***** г., са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143 от ЗЗД, като неравноправни и банката е осъдена да заплати на Б.Л.К. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД сумите от 5 871.35 лв. и 3 577.66 швейцарски франка, заплатени при начална липса на основание през периода 16.10.2010 г. – 06.10.2015 г., представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер и на заплатения размер на месечните вноски, ведно със законната лихва върху тях, считано от 07.10.2015 г. до окончателното плащане, както и 2 976.62 лв. разноски по делото. Счита същото за недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, по изложените в жалбата подробни съображения, поради което моли за неговата отмяна и присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. 

В законоустановения срок е постъпил отговор от Б.Л.К. ***, чрез адв. В.Ф., с който се взема становище за неоснователност на въззивната жалба, като се излагат доводи в тази насока. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за производството пред РОС като прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.

Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения двуседмичен срок срещу решение на районния съд подлежащо на въззивен контрол, поради което същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С атакуваното решение са обявени за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***** г. и банката е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да заплати на ответната страна сумата от 5 871.35 лева и от 3 577,66 швейцарски франка, представляващи недължимо платени суми при начална липса на основание през периода от 16.10.2010 г. до 06.10.2015 г. като разлика между сбора на първоначално уговорения размер и на заплатения размер на месечните вноски, ведно със законната лихва върху тях, считано от 07.10.2015 г. до окончателното плащане, както и 2 976.62 лв. разноски по делото.

В жалбата са релевирани възражения, относно изводите на съда, че не е ясно как точно се определя размера на променения БЛП, тъй като по делото било установено, че банката определя изменението в БЛП въз основа на обективно съществуващи критерии, както сочело и заключението на икономическата експертиза. Посочва се, че компонентите, формиращи БЛП се съдържат в методологията на банката, влияят се от финансово-икономически и пазарни мерители и механизми, на които не би могъл да влияе нито ищецът, нито ответникът. Възражението е неоснователно. Както се приема в задължителната практика, обективирана с Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т. о., ВКС „Не съществува спор в правната доктрина и в съдебната практика, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори.“. Това е необходимо именно, за да може потребителят да направи сам изчисления при изменение на съответните компоненти и да направи адекватна прогноза относно размера на увеличението, което би могло да настъпи. В тежест на банката е, в условията на пълно и главно доказване, да установи реалната необходимост от изменението на лихвения процент, както и че това увеличение е адекватно на изменението на съответните показатели. В конкретния случай, подборът на обективните критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на БЛП, е субективен избор на търговеца. Това създава възможност на банката абсолютно произволно да определи начина по който ще изчисли БЛП и така едностранно да определи съдържанието на договора. Това представлява и неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП и не може да попадне в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. В този смисъл се явява неоснователно и направеното възражение, че липсва неравноправност по смисъла чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, доколкото в договора е предвидена възможност потребителят да се откаже от договора, чрез предсрочното му погасяване. Само по себе си правото на предсрочно погасяване на кредита е разписано в чл. 8 от процесния договор, като в ал. 2 е предвидено заплащане на допълнителна такса в размер на 4% при частично или пълно предсрочно погасяване, върху размера на предсрочно погасената главница и по този начин се създава тежест за потребителя, каквато хипотеза няма предвид разпоредбата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. Действително, единственият възможен начин за прекратяване на правоотношението е връщане на получената сума, но правото на потребителя да се откаже от договора не може да бъде обвързвано със заплащане на такса, каквото е предвиденото условие на чл. 8, ал. 2 от договора. 

Неоснователно е и възражението, че не е на лице извънсъдебно признание от страна на банката по отношение наличието на нищожност на процесните клаузи, както и че липсва яснота въз основа на кои доказателства съдът е направил този порочен извод. По делото е представено споразумение от 18.11.2016 г., сключено между Комисия за защита на потребителите и „Ю. по предявен от КЗП колективен иск срещу ответната банка, с което се признават за нищожни посочените в същото клаузи в договори за кредит в швейцарски франкове, обезпечени с ипотека, като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, между които и процесните по настоящото дело.

Жалбоподателят възразява и относно кредитирането на икономическите експертизи от съда, без да е извършен анализ на относимостта на формулираните от ищеца въпроси и адекватността им към процеса, като счита, че следва да се анализират съвместно с останалите доказателства по делото. Твърди, че в хода на съдебното производство не са представени никакви доказателства, които да удостоверят, че сумите по валутните разлики са получени от банката, както и че банката прилага кръстосан курс при превалутиране на всяка вноска. Тези възражения са неоснователни. Видно от заключението по назначената икономическа експертиза в първата инстанция, което съдът кредитира като компетентно дадено, вещото лице е посочило, че в резултат на промяната в курса на швейцарския франк към увеличение спрямо лева, за периода от 06.10.2010 г. до 06.10.2015 г. ищецът е заплатил в повече 5 871.35 лева, а в резултат на измененията на БЛП към увеличение, за същия период е заплатена в повече сумата от 3 577,66 швейцарски франка с левова равностойност 6 397.25 лв. за погасяване на месечните вноски по кредита, т. е. сумите са получени от банката.

Жалбоподателят навежда доводи за необоснован извод на първоинстанционния съд, че договорните клаузи не са индивидуално уговорени, както и че не било доказано, че кредитополучателят нямал възможност да влияе върху съдържанието на договора. С разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП законодателят изрично е уредил как се разпределя доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, дали определено условие от договора е уговорено индивидуално. Съгласно цитираната норма, в тежест на банката е да установи, че определена договорна клауза е индивидуално уговорена. Когато това обстоятелство не се установи от страната, в чиято тежест е доказването й, съдът следа да приеме, че то не се е осъществило. Още повече, че кредитополучателят няма задължение да доказва отрицателни факти, в какъвто смисъл са твърденията в подадената въззивна жалба. Това, че договора не е сключен при общи условия, не изключва приложимостта на чл. 146 от ЗЗП. Съгласно ал. 2 на този член, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били предварително изготвени и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено при общи условия. Видно от текста на разпоредбата, банката е следвало да установи, че сключеният договор за кредит не е изготвен предварително и представен на потребителя, а определени клаузи са били уговорени индивидуално с него. Твърдението, че потребителят е имал възможност да изрази становище по предложените договорни клаузи, представлява недвусмислено признание, че същите са били изготвени предварително и представени на потребителя да се запознае с тях, което не представлява индивидуално уговаряне. Първоинстанционният съд изрично е посочил в мотивите си, че ответната банка не е ангажирала доказателства в тази насока.

По възражението за давност, жалбоподателят счита, че е приложима специалната тригодишна давност, а не общата петгодишна, тъй като претенцията била за надплатени суми по периодични плащания за лихви, като цитира и задължителна практика на ВКС – Решение № 172 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 80/2010 г., ГК, IV г. о. Следва да се отбележи, че то касае началото на давностния срок, по което обстоятелство в настоящото дело няма спор. По въпроса за срока на давността и по-конкретно за приложимостта на три-, респ. петгодишния срок, също безпротиворечиво е прието в практиката, че вземанията, произтичащи от неоснователно обогатяване се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок – т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС. По тези съображения възражението за изтекла погасителна давност на заявената претенция се явява неоснователно.

Поради изложеното и на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 от ГПК върху жалбоподателя следва да се възложат направените от ответника по жалбата разноски за въззивното производство, за които е представен списък по чл. 80 от ГПК, в размер на 1 661.40 лв. Относно възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна, настоящият състав счита същото за неоснователно. Производството се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност, което предполага и заплащане на адвокатско възнаграждение над минимума, определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Наред с това, предявените искове по които е предоставена от страна на процесуалния представител защита, са два – установителен по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП и осъдителен по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, по всеки от които се дължи отделно възнаграждение.

Мотивиран така, Русенският окръжен съд  

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1685 от 30.12.2016 г. по гр. д. № 5989/2015 г. по описа на Русенски районен съд.

ОСЪЖДА „Ю. с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н В. да заплати на Б.Л.К. с ЕГН **********,***, сумата от 1 661.40 лв. разноски по делото пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: