Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
гр. Русе, 18.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Русенският окръжен съд, търговско отделение, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Палма Тараланска
ЧЛЕНОВЕ: Христо
Лазаров
Атанас
Димитров – мл. с.
при участието
на секретаря С.П., като разгледа докладваното от председателя в. т. д. № 105 по
описа на РОС за 2017 г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по жалба на „Ю. гр. С. с ЕИК *****, чрез
адв. А.С., против Решение № 1685 от 30.12.2016 г. по
гр. д. № 5989/2015 г. по описа на Русенски районен съд, с което е
признато за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл.
22 ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот ***** г., са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143 от ЗЗД, като
неравноправни и банката е осъдена да заплати на Б.Л.К. на основание чл. 55, ал.
1 от ЗЗД сумите от 5 871.35 лв. и 3 577.66 швейцарски франка, заплатени при
начална липса на основание през периода 16.10.2010 г. – 06.10.2015 г.,
представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер и на
заплатения размер на месечните вноски, ведно със законната лихва върху тях,
считано от 07.10.2015 г. до окончателното плащане, както и 2 976.62 лв. разноски
по делото. Счита същото за недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, постановено
в противоречие със събраните по делото доказателства, по изложените в жалбата
подробни съображения, поради което моли за неговата отмяна и присъждане на
направените разноски за двете съдебни инстанции. В условията на евентуалност се
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната
страна на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В законоустановения срок е
постъпил отговор от Б.Л.К. ***, чрез адв. В.Ф., с който
се взема становище за неоснователност на въззивната жалба, като се излагат доводи
в тази насока. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за
производството пред РОС като прави и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на жалбоподателя.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата,
доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Жалбата е подадена в законоустановения двуседмичен срок
срещу решение на районния съд подлежащо на въззивен контрол, поради което
същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С атакуваното решение са обявени за нищожни клаузите на
чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит
за покупка на недвижим имот № ***** г. и банката е
осъдена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да заплати на ответната страна
сумата от 5 871.35 лева и от 3 577,66 швейцарски франка, представляващи
недължимо платени суми при начална липса на основание през периода от 16.10.2010
г. до 06.10.2015 г. като разлика между сбора на първоначално уговорения размер
и на заплатения размер на месечните вноски, ведно със законната лихва върху
тях, считано от 07.10.2015 г. до окончателното плащане, както и 2 976.62 лв.
разноски по делото.
В жалбата са релевирани възражения, относно изводите на
съда, че не е ясно как точно се определя размера на променения БЛП, тъй като по
делото било установено, че банката определя изменението в БЛП въз основа на
обективно съществуващи критерии, както сочело и заключението на икономическата
експертиза. Посочва се, че компонентите, формиращи БЛП се съдържат в
методологията на банката, влияят се от финансово-икономически и пазарни
мерители и механизми, на които не би могъл да влияе нито ищецът, нито ответникът.
Възражението е неоснователно. Както се приема в задължителната практика,
обективирана с Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т. о., ВКС „Не съществува
спор в правната доктрина и в съдебната практика, че методът на изчисляване на съответния
лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори.“. Това е необходимо именно, за
да може потребителят да направи сам изчисления при изменение на съответните
компоненти и да направи адекватна прогноза относно размера на увеличението,
което би могло да настъпи. В тежест на банката е, в условията на пълно и главно
доказване, да установи реалната необходимост от изменението на лихвения
процент, както и че това увеличение е адекватно на изменението на съответните
показатели. В конкретния случай, подборът на обективните критерии, които следва
да се вземат предвид при определяне на БЛП, е субективен избор на търговеца. Това
създава възможност на банката абсолютно произволно да определи начина по който ще
изчисли БЛП и така едностранно да определи съдържанието на договора. Това
представлява и неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП и не може да
попадне в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. В този смисъл се явява
неоснователно и направеното възражение, че липсва неравноправност по смисъла
чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, доколкото в договора е предвидена възможност
потребителят да се откаже от договора, чрез предсрочното му погасяване. Само по
себе си правото на предсрочно погасяване на кредита е разписано в чл. 8 от
процесния договор, като в ал. 2 е предвидено заплащане на допълнителна такса в
размер на 4% при частично или пълно предсрочно погасяване, върху размера на
предсрочно погасената главница и по този начин се създава тежест за
потребителя, каквато хипотеза няма предвид разпоредбата на чл. 143, т. 12 от
ЗЗП. Действително, единственият възможен начин за прекратяване на
правоотношението е връщане на получената сума, но правото на потребителя да се
откаже от договора не може да бъде обвързвано със заплащане на такса, каквото е
предвиденото условие на чл. 8, ал. 2 от договора.
Неоснователно е и възражението, че не е на лице
извънсъдебно признание от страна на банката по отношение наличието на нищожност
на процесните клаузи, както и че липсва яснота въз основа на кои доказателства
съдът е направил този порочен извод. По делото е представено споразумение от
18.11.2016 г., сключено между Комисия за защита на потребителите и „Ю. по
предявен от КЗП колективен иск срещу ответната банка, с което се признават за
нищожни посочените в същото клаузи в договори за кредит в швейцарски франкове,
обезпечени с ипотека, като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, между
които и процесните по настоящото дело.
Жалбоподателят възразява и относно кредитирането на икономическите
експертизи от съда, без да е извършен анализ на относимостта на формулираните
от ищеца въпроси и адекватността им към процеса, като счита, че следва да се
анализират съвместно с останалите доказателства по делото. Твърди, че в хода на
съдебното производство не са представени никакви доказателства, които да
удостоверят, че сумите по валутните разлики са получени от банката, както и че
банката прилага кръстосан курс при превалутиране на всяка вноска. Тези
възражения са неоснователни. Видно от заключението по назначената икономическа
експертиза в първата инстанция, което съдът кредитира като компетентно дадено,
вещото лице е посочило, че в резултат на промяната в курса на швейцарския франк
към увеличение спрямо лева, за периода от 06.10.2010 г. до 06.10.2015 г. ищецът
е заплатил в повече 5 871.35 лева, а в резултат на измененията на БЛП към
увеличение, за същия период е заплатена в повече сумата от 3 577,66 швейцарски
франка с левова равностойност 6 397.25 лв. за погасяване на месечните вноски по
кредита, т. е. сумите са получени от банката.
Жалбоподателят навежда доводи за необоснован извод на
първоинстанционния съд, че договорните клаузи не са индивидуално уговорени,
както и че не било доказано, че кредитополучателят нямал възможност да влияе
върху съдържанието на договора. С разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП
законодателят изрично е уредил как се разпределя доказателствената тежест за
установяване на обстоятелството, дали определено условие от договора е
уговорено индивидуално. Съгласно цитираната норма, в тежест на банката е да
установи, че определена договорна клауза е индивидуално уговорена. Когато това
обстоятелство не се установи от страната, в чиято тежест е доказването й, съдът
следа да приеме, че то не се е осъществило. Още повече, че кредитополучателят
няма задължение да доказва отрицателни факти, в какъвто смисъл са твърденията в
подадената въззивна жалба. Това, че договора не е сключен при общи условия, не
изключва приложимостта на чл. 146 от ЗЗП. Съгласно ал. 2 на този член, не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били предварително изготвени и
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено при
общи условия. Видно от текста на разпоредбата, банката е следвало да установи,
че сключеният договор за кредит не е изготвен предварително и представен на
потребителя, а определени клаузи са били уговорени индивидуално с него.
Твърдението, че потребителят е имал възможност да изрази становище по
предложените договорни клаузи, представлява недвусмислено признание, че същите
са били изготвени предварително и представени на потребителя да се запознае с
тях, което не представлява индивидуално уговаряне. Първоинстанционният съд изрично
е посочил в мотивите си, че ответната банка не е ангажирала доказателства в
тази насока.
По възражението за давност, жалбоподателят счита, че е
приложима специалната тригодишна давност, а не общата петгодишна, тъй като претенцията
била за надплатени суми по периодични плащания за лихви, като цитира и
задължителна практика на ВКС – Решение № 172 от 21.03.2011 г. по гр. д. №
80/2010 г., ГК, IV г. о. Следва да се отбележи, че то касае началото на
давностния срок, по което обстоятелство в настоящото дело няма спор. По въпроса
за срока на давността и по-конкретно за приложимостта на три-, респ.
петгодишния срок, също безпротиворечиво е прието в практиката, че вземанията,
произтичащи от неоснователно обогатяване се погасяват с изтичането на
петгодишен давностен срок – т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д.
№ 1/79 г. на Пленума на ВС. По тези съображения възражението за изтекла
погасителна давност на заявената претенция се явява неоснователно.
Поради изложеното и на основание чл. 272 от ГПК, въззивният
съд счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 от ГПК върху
жалбоподателя следва да се възложат направените от ответника по жалбата разноски
за въззивното производство, за които е представен списък по чл. 80 от ГПК, в
размер на 1 661.40 лв. Относно възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна, настоящият
състав счита същото за неоснователно. Производството се отличава с висока
степен на фактическа и правна сложност, което предполага и заплащане на
адвокатско възнаграждение над минимума, определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Наред с това, предявените искове по които е предоставена
от страна на процесуалния представител защита, са два – установителен по чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 и
чл. 143 от ЗЗП и осъдителен по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, по всеки от които
се дължи отделно възнаграждение.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1685 от 30.12.2016 г. по гр. д. № 5989/2015 г.
по описа на Русенски районен съд.
ОСЪЖДА „Ю. с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С.,
р-н В. да заплати на Б.Л.К. с ЕГН **********,***, сумата от 1 661.40 лв.
разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: