Р
Е Ш Е
Н И Е №3
гр.Шумен
9.01.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен
съд в открито заседание на дванадесети
декември две хиляди и деветнадесета година ,в състав:
Председател: Азадухи Карагьозян
Членове:1. Зара
Иванова
2. Соня Стефанова
при секретаря Силвия Методиева и като разгледа
докладваното от съдия Азадухи Карагьозян В.гр.д.№372 по описа за
2019г. за да се произнесе взе
предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №228/11.07.2019г. по гр.д.№8 по описа за 2019г. на НПРС ,съдът
е отхвърлил иска чл.415 от ГПК във вр.
чл.124 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, предявен от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК , със седалище и адрес на
управление в гр. С..., представлявано от Н.Т.С., изпълнителен директор, против Е.М.А., с ЕГН ********** ***, за установяване
съществуването на вземане в размер на 923,57лв.
(деветстотин двадесет и три лева петдесет и седем стотинки) главница, на вземане в размер на 158,97 лв. (сто
петдесет и осем лева деветдесет и седем стотинки) договорна лихва за периода от
02.01.2017 г.до 29.09.2017 г., на вземане в размер на 1001,16лв. (хиляда и един
лева и шестнадесет стотинки) неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
на вземане в размер на 132,06лв. (сто тридесет и два лева и шест стотинки)
обезщетение за забава за периода от 03.01.2017 г. до 02.10.2018 г., съгласно
Рамковия договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) №
35-00-20/16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за
събиране на вземания“ ООД, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена
Заповед № 873/02.11.2018 г. по ч.гр.д. № 1493/18г. на НПРС, отхвърлил е и
искането за присъждане на направените по делото разноски в размер на 890,78лв.
и на направените по заповедното производство разноски в размер на 94,32лв. (деветдесет и четири лева тридесет и две
стотинки) по Заповед № 873/02.11.2018 г. по ч.гр.д. № 1493/18г. на НПРС.
Решението
е обжалвано от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр.С.като
незаконосъобразно и неправилно по изложените в жалбата съображения.
Жалбоподателят моли решението да бъде отменено и вместо това съдът да постанови
ново с което да уважи иска му и да му се заплатят разноските по делото.
Въззиваемата страна Е.М.А., действаща , чрез особен представител адв. Д.М. от ШАК е депозирала отговор на въззивната жалба с която я оспорва като неоснователна и моли съдът да я остави без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от надлежна страна, при наличие на правен интерес и е допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Като обсъди основанията и доводите изложени
от страните ,както и събраните по делото доказателства ,съдът приема за
установено следното от фактическа и правна страна : На основание депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
гр.С.заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК на дружеството е издадена заповед №873/2.11.2018г. по
ч.гр.д.№1493/2018г. по описа на НПРС по
силата на която съдът е постановил Е.М.А.
да заплати на заявителя сумата от 923,57лв. главница; 158,97 лв. договорна
лихва за периода от 02.01.2017 г.до 29.09.2017 г.; 1001,16лв. неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 1.02.2017г. до 29.09.2017г., 132,06лв. обезщетение за забава
за периода от 03.01.2017 г. до 02.10.2018 г. , законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащане
на сумата или общо 2215,76лв., както и сумата от 50лв. разноски. С разпореждане
№2897/26.11.2018г. по ч.гр.д.№1493/2018г. по описа на НПРС на осн.чл.415 ал.1
т.2 ГПК на заявителя е даден едномесечен срок за предявяване на установителен
иск. Установителният иск е предявен от ищеца в
законоустановеният едномесечен срок ,поради което е и допустим и следва да се
разгледа.
Ищецът в
исковата си молба моли съдът да постанови решение по силата на което да признае
за установено ,че ответникът му дължи сумата от 923,57лв. главница; 158,97 лв. договорна
лихва за периода от 02.01.2017 г.до 29.09.2017 г.; 1001,16лв. неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от
1.02.2017г. до 29.09.2017г. ; 132,06лв. обезщетение за забава за периода от 03.01.2017 г. до
02.10.2018 г. и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението на 2.10.2018г. до изплащане на сумата или общо
2215,76лв.
Видно от
представеният договор за паричен заем № 2693846/01.12.2016
г. ищецът е
предоставил на ответницата паричен заем за 1000лв., който тя се задължава да върне при посочените
в договора условия: вид на ползвания заем: EasyMfnth; размер на месечната
погасителна вноска в лева от 119,23лв.; срок на заема -10; брой вноски - 10.
Посочен е фиксиран годишен процент по заема – 40% , лихвен процент на ден, при
отказ от договора 0,11%; обща сума
дължима от заемателя – 1192,30лв. годишен процент на разходите по
договора -47,90%. Съгласно Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) № 35-00-20/16.11.2010г.,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД
(АСВ ЕАД ) и Приложение №1 към него от
01.01.2018 г., в полза на ищеца е прехвърлено изцяло
вземането, произтичащо от договор за паричен заем № 2693846/01.12.2016 г. с
кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжник Е.М.А. и съгласно Приложение № 1, и
извлечение от него под пор.№ 26 е цедирано задължението на ответницата с общия размер на задължението 2304,70лв., от които главница 2143,73лв. остатък към датата на
засичане, и 60,03лв. лихви за просрочие към датата на засичане. С потвърждение по чл. 99, ал.3 от ЗЗД за сключена цесия между двете дружества, вземането спрямо ответницата е
прехвърлено изцяло в полза на АСВ АД, заедно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. С пълномощно представителят на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД упълномощава АСВ АД с правото от името на упълномощителя да
уведомява всички длъжници по всички вземания на дружеството, вземанията на
които са цедирани и включени в Приложение №1 към него. Ищецът е изпратил до ответницата
2 бр. уведомления , с което я уведомява за
извършената цесия и даденото от цедента пълномощно, както и за новата сметка,
по която може да се извърши погасяването на дължимата сума по договора. Писмата
са от дата 03.01.2018 г. и от дата 10.12.2018 г. (последната е след издаване на
заповедта за изпълнение). Изпратени са с обратна разписка. На първото писмо, от
дата 09.01.2018 г., на обратната разписка е посочено, че адресатът е преместен.
Относно второто писмо по делото не се установява неговото връчване от представените за целта
писмени доказателства.
При така установената фактическа
обстановка ,съдът достигна до следните правни изводи:
Ответникът в
отговора си възразява срещу извършената цесия на вземането на заемодателя , тъй
като тя не била съобщена на заемателя. Изпратените
до ответницата две съобщения от заемодателя не са били получени от ответницата
, издадената заповед също не е била
получена от ответницата, както и
исковата молба ,която е връчена
на назначеният на ответницата на осн.чл.47 ал.6 ГПК особен представител. Въззивният съд счита ,че с връчване на исковата молба и приложените към
нея документи, част от които е уведомлението по чл.99,ал.3 от ЗЗД се постига ефектът на надлежно уведомяване , респ. прехвърлянето на вземането е породило действието предвидено в чл.99,ал.4
от ЗЗД . Мотивите на първоинстанционния съд са обосновани с факта, че по делото
ответникът е представляван от особен представител и връчването на книжата на
последния, не представляват редовно
уведомяване на цедента до длъжника за извършената цесия. В конкретния случай по делото е приложено
пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжниците
от името на първия за прехвърлянето на вземанията. В своята практика ВКС трайно
и последователно приема, че такова упълномощаване е валидно и допустимо и не
нарушава императивната норма на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Именно поради това уведомление, изходящо от предишния кредитор
или упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на новия
кредитор и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД
и това обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство
на основание чл. 235 от ГПК.
Спорен в случая е въпросът дали препис от искова молба с приложено към нея
уведомително писмо за извършената цесия,
може да бъде връчен надлежно на назначен по делото особен представител
по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК и дали такова връчване би произвело действие на цесията в
отношенията между длъжника и новия кредитор. Въззивният съд не споделя
доводите, изложени от районния съд в обжалваното решение. В Решение № 198/18.01.2019 г., постановено
по т. д. № 193/2018 г. обаче ВКС приема, че в хипотезата на осъдителен иск за
заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е
обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи
целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените
в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника-ответник. В мотивите на своето решение ВКС
приема, че на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК
при изпълнение на предпоставките по чл. 47 ГПК,
ал. 1-5 с
оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен
представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици. ВКС сочи, че следва да се има предвид, че
последователно в практиката на ВКС (Решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. №
2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016
г. на ВКС, II г. о. и др.) се застъпва становище, че банката, ако не е
уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление
на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е
била проведена процедура по чл. 50 ЗННД
вр. чл. 47 ГПК,
ал. 1-5 –
отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК
се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и
без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство. Независимо,
че в цитираното решение се обсъжда валидността на материалноправно изявление за
предсрочна изискуемост, направено от банката чрез връчване на уведомление към
искова молба, връчена на особен представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че мотивите на това решение
на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление за извършена цесия, връчено по
аналогичен начин. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и 4 от ЗЗД
е максимално да бъде охранен интересът на длъжника и да не се дава възможност
на кредитора да злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия.
В конкретния случай кредиторът двукратно е направил опит да изпрати уведомление
за сключения договор за цесия лично до длъжника, но не е бил намерен на адреса му . Ако кредиторът беше решил да уведоми ответника
за извършената цесия с нотариална покана и той не е намерен на адреса, посочен
от него при сключването на договора, и в този случай нотариусът приложи
разпоредбата на чл. чл. 50 ЗННД
вр. чл. 47 ГПК,
ал. 1-5 ГПК
уведомлението за извършената цесия щеше да се счита за редовно връчено, без
реално да е достигнало до знанието на длъжника. В съдебното производство е
осъществена именно горната процедура – призоваването е по реда на чл.47 от ГПК,
но е направено нещо повече- назначен е особен представител. Да се приеме в този
случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, означава, че
му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение,
а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на
исковото производство, а това противоречи на принципа за равенство на страните
пред закона, закрепен в чл. 9 от ГПК.
В правната теория господства мнението, че особеният представител разполага с
всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с
изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да
прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска
или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни
изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение
между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса. Очевидно това
становище е застъпено и в цитираното по-горе решение на ВКС, в което е
направена аналогия между приеманото за валидно направено изявление за
предсрочна изискуемост на вземането, което не е достигнало лично до знанието на
длъжника, а е прието за такова по силата на законна фикция за надлежно
връчване, закрепена в чл. 50 ЗННД
вр. чл. 47, ал. 1-5 от ГПК.
По аргумент на по-силното основание
следва да се приеме, че особен представител, назначен от съда за охраняване
правата на длъжника в граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в
защита на интересите на ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да
получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със съществуващото между
страните правоотношение, в това число и уведомление за извършена цесия, като
единственото ограничение за особения представител е да извършва действия на
разпореждане с предмета на делото. Поради изложеното по-горе съдът приема, че с
връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, длъжникът следва да се
счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание чл.235,ал.3 от ГПК съдът е необходимо да вземе предвид при
решаване на делото .
Ответницата поддържа и пред въззивната
инстанция възражението си за нищожност на клаузата за неустойка уговорена в
чл.4 от договора.
Съгласно
разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че
неустойката е определена имуществена ценност, най- често парична сума, която
длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от
негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав
на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична клауза, неизпълнение и вина,
като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер
без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката
следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
В
глава четвърта от
ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор
за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното:
"В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите
да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин".В този смисъл клауза, като уговорената
в чл. 4, ал. 2 от договора за заем, според която се дължи неустойка в размер на
1112.40лв. лева при неосигуряване в
тридневен срок от датата на сключване на договора на обезпечение чрез
поръчителството на две лица или банкова гаранция в полза на заемодателя, се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както е и изрично посочено в чл. 16 от ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. Следователно подобна уговорка за процесната
неустойка пряко противоречи на закона и е нищожна.
На
следващо място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е
тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по посочения начин се
заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка,
дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на
обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали
обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай
кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на
кредитоспособността на ответника съгласно чл.16 ЗПК ,съответно да търси
обезпечение на вземането си преди сключването на договора и предавянето на
заемната сума. По изложените съображения
с оглед нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора съдът намира, че
ответникът не дължи уговорената неустойка и искът за установяване на задължение за неустойка в размер на
1001.16лв. за периода от 1.02.2017г. до 29.09.2017г. е неоснователен и следва
да се отхвърли.
Жалбоподателят претендира , че заемателят му дължи на основание договора и Тарифата
сумата от 45лв. такса за направени разходи , като твърди ,че в случай , че заемателят забави заплащането
на падежа на погасителна вноска с повече от 30 каледнарни дни , дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи за събиране на просрочените вземания в размер
на 9лв. ,като таксата се начислявала за всеки следващ тридесет дневен период
през който има забавено плащане на погасителна вноска за повече от 30 дни като
всички начислени разходи за събиране на просрочените погасителни вноски ,които
трябва да заплати заемателя , не може да надхвърля 45лв. Видно от договора за
заем в него липса уговорено такова задължение за заемателя . В чл.9 ал.1 от
договора е предвидено непосочено по
размер увеличение на задължението на заемателя при неизпълнение от негова
страна , но същото противоречи на чл.10а ЗПК съгласно който видът ,размерът и
действието за което се събират такси и/или комисионни ,трябва да бъдат ясно и точно определени в договора
за потребителски кредит ,поради което и тази клауза е нищожна като
противоречаща на закона, за което съдът следи служебно. В чл.16 ал.2 от
договора заемателят се е съгласил с тарифата за таксите на заемодателя , но
посоченото там в т.1 задължение за заемателя да заплати сума от 9лв. разходи за
събиране на вземането при забава в плащането на вноска повече от 30 дни противоречи на чл.33 ал.1 ЗПК където е
регламентирано ,че при забава на плащането кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата ,която не може да надхвърля
размера на законната лихва. Следователно е недопустимо освен законната лихва за
забава в тежест на заемателя да се възлага и допълнителна такса ,която законът
не допуска и следователно такава не се дължи, тъй като тази уговорка в чл.16 от
договора във вр. т.1 от Тарифата е
нищожна като противоречаща на закона.
От
заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява ,че размерът на
задължението на ответника по договора без неустойка и без такса за събиране
възлиза на сумата от 914.89лв. главница и 11.40лв. възнаградителна лихва за
периода от 2.01.2017г. до 29.09.2017г. , като размерът на законната лихва за
забава върху непогасените вноски за главница е 128.18лв. за периода от 3.01.2017г.
до 2.10.2018г.
Предвид
гореизложеното ,съдът счита ,че ответникът дължи на ищеца по процесният договор
за заем сумата от 914.89лв. главница , 11.40лв. договорна лихва за периода от 2.01.2017г. до
29.09.2017г. и 128.18лв. обезщетение за
забава върху непогасените вноски за главница за
периода от 3.01.2017г. до 2.10.2018г.
Искът
в останалата му част до предявените размери – за главница за разликата над
914.89лв. до претендираните 923.57лв. ,
за договорна лихва за разликата над
11.40лв. до претендираните 158.97лв., за
неустойка за сумата от 1001.16лв. и за обезщетение за забава за разликата над
128.18лв. до претендираните 132.06лв. е неоснователен и следва да се отхвърли.
Ето защо въззивният съд счита, че решение на първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно в частта му с която съдът е отхвърлил иска само до размера на следните суми - за установяване съществуването на вземане за главница за сумата от 914.89лв., на вземане за договорна лихва за периода от 02.01.2017 г.до 29.09.2017 г. за сумата от 11.40лв. , на вземане за обезщетение за забава за периода от 03.01.2017 г. до 02.10.2018 г. за сумата от 128.18лв. и следва да се отмени в тази му част , като в останалата му отхвърлителна част то е правилно и следва да се потвърди.
Съобразно
изхода от спора на ищеца се следват разноски за първата инстанция в размер на 304.94лв.
направени в хода на делото и в размер на 44.89лв. направени в заповедното
производство и решението в частта му за разноските следва да се отмени до
размера на тези суми.
Предвид изхода от спора следва на жалбоподателя да се присъдят разноски за въззивното производство като по представеният списък той претендира държавна такса в размер на 77.84лв. , 385.10лв. за особен представител и 350лв. за юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят се представлява от юрисконсулт и следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение на осн.чл.78 ал.8 ГПК , което съдът определя в размер на 100лв. на осн.чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ . Съобразно частичната основателност на въззивната жалба на жалбоподателя следва да се присъдят разноски в размер на 267.90лв.
Водим от гореизложеното и на осн.
чл.271 от ГПК , съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №228/11.07.2019г. по гр.д.№8
по описа за 2019г. на НПРС, в частта му с която съдът е отхвърлил иска по чл.415 от ГПК във вр. чл.124 от ГПК
във вр. с чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, предявен от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК , със седалище и адрес на управление в гр. С...,
представлявано от Н.Т.С., изпълнителен директор, против Е.М.А., с ЕГН **********
***, за установяване съществуването на вземане за главница
за сумата от 914.89лв., на вземане за договорна лихва за периода от
02.01.2017 г.до 29.09.2017 г. за сумата от 11.40лв. , на вземане за обезщетение за забава за периода от 03.01.2017 г. до
02.10.2018 г. за сумата от 128.18лв. , в частта за
разноските за сумата от 304.94лв. разноски
направени по делото и за сумата от 44.89лв. разноски направени по заповедното
производство , като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на осн.чл.422 ал.1 от ГПК ,във вр. с
чл.415 ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД , че Е.М.А., с ЕГН ********** ***, дължи на„Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК , със седалище и адрес на управление в гр. С...,
представлявано от Н.Т.С., изпълнителен директор сумата от 914.89лв.
главница , 11.40лв. договорна лихва за периода от 2.01.2017г. до 29.09.2017г. и
обезщетение за забава върху непогасените
вноски за главница в размер на 128.18лв. за периода от 3.01.2017г. до
2.10.2018г., на основание договор за паричен заем №2693846/1.12.2016г. сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр.С.1324 и Е.М.А. с ЕГН ********** *** и съгласно Рамковия
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) № 35-00-20/16.11.2010г.,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД,
ведно със законната лихва върху главницата от 914.89лв. от датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК на 2.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за
което вземане е издадена Заповед № 873/02.11.2018 г. по ч.гр.д. № 1493/18г. на
НПРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №228/11.07.2019г. по гр.д.№8
по описа за 2019г. на НПРС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА
Е.М.А., с ЕГН **********
***, да заплати на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД с
ЕИК , със седалище и адрес на управление в гр. С..., представлявано от Н.Т.С.,
изпълнителен директор разноски по делото за първата инстанция в размер
на 304.94лв. направени в хода на делото и в размер на 44.89лв. направени в
заповедното производство
ОСЪЖДА
Е.М.А., с ЕГН **********
***, да заплати на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД с
ЕИК , със седалище и адрес на управление в гр. С..., представлявано от Н.Т.С.,
изпълнителен директор разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 267.90лв.
Решението не подлежи на обжалване на осн.чл.280
ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: Членове:1. 2.