№ 600
гр. Пловдив, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300501288 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т. Д. ИТ., ЕГН: **********,
подадена чрез пълномощника му адвокат Н., против Решение № 260245 от
26.01.2021 г., постановено по гр. дело № 19837 по описа на РС – Пловдив за
2018 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за признаване
за установено по отношение на СТ. Д. ИТ., ЕГН: **********, СТ. Д. ИТ.,
ЕГН: **********, СТ. Й. ИТ., ЕГН: **********, Т. Й. ИТ., ЕГН: **********,
и Община Марица, код по БУЛСТАТ: *********, че е собственик на
основание наследствено приемство на: 1/4 ид.ч. от 654/916 ид.ч. от поземлен
имот с идентификатор 62858.501.284, находящ се в с. Р., общ. Марица, с адм.
адрес ул. ***, с площ 916 кв.м., както и на ¼ ид.ч. от построената в имота
селскостопанска сграда с идентификатор 62858.5.1.284.2 с площ 51 кв., както
и на 1/4 ид.ч. от 728/991 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
62858.501.1284, находящ се в с. Р., общ. Марица, с адм. адрес ул. „***, с площ
991 кв.м., и с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя в условията на
евентуалност иск за признаване за установено по отношение на същите лица,
че е собственик на основание придобивна давност на 1/6 ид.ч. от 654/916 ид.ч.
от поземлен имот с идентификатор 62858.501.284, находящ се в с. Р., общ.
Марица, с адм. адрес ул. ***, с площ 916 кв.м., както и на 1/6 ид.ч. от
построената в имота селскостопанска сграда с идентификатор 62858.5.1.284.2
1
с площ 51 кв., както и на 1/6 ид.ч. от 728/991 ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор 62858.501.1284, находящ се в с. Р., общ. Марица, с адм. адрес
ул. „***, с площ 991 кв.м.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на така
поставеното решение. Оспорват се фактическите констатации на съда, а оттам
и неговите правни изводи. Искането към въззивния съд е за отмяна на
обжалваното решение и постановяване вместо него на друго, с което да се
уважи главният иск, а в случай че същият бъде приет за неоснователен, да се
уважи предявеният в условията на евентуалност иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от СТ. Д. ИТ., СТ. Й. ИТ. и Т. Й. ИТ., подаден чрез пълномощника им адвокат
З., в който се взема становище за нейната неоснователност и се отправя молба
за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
В законоустановения срок не са постъпили отговори на въззивната
жалба от Община Марица и СТ. Д. ИТ..
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от
Т. Д. ИТ. установителни искове за собственост, съединени в условията на
евентуалност. Ищецът твърди в исковата си молба, че бил наследник по закон
на Д.Т. И., който от своя страна бил син и един от наследниците на Т. Д. ИТ..
Общият наследодател бил придобил на 13.02.1965 г. чрез покупка дворно
място съставляващо парцел ІІІ от кв.41 по плана на с. Р. с площ от 2175 кв.м.
Праводател по продажбата бил прадядото на ищеца Д.С.Х.-И., който се
легитимирал с констативен нотариален акт за собственост върху имот даден в
замяна срещу имот включен в ТКСЗ. Този нотариален акт бил издаден на
05.02.1965 г. и съгласно него парцел ІІІ от кв. 41 по плана на с. Р. бил с площ
от 2700 кв.м. Въз основа на изпълнителен лист от 28.02.1957 г., издаден по
гр.д. № 10332/1956 г. на ПРС, държавата отчуждила 525 кв.м. от този имот.
Твърди се, че след настъпили регулационни преобразувания, към настоящия
момент от стария парцел ІІІ от кв.41 по плана на с. Р. били образувани три
отделни поземлени имоти с идентификатори 62858.501.833; 62858.501.284 и
62858.501.1284. Първият поземлен имот 62858.501.833 бил придобит от
бащата на ищеца по силата на договор за дарение от 16.09.1976 г. Останалите
два поземлени имота били първоначално съсобствени с държавата, а
понастоящем предвид разпоредбите на ЗМСА и ЗОС се съпритежавали с
Община Марица, като нейната квота в съсобствеността била 265/916 ид.ч. за
ПИ 62858.501.284 и 263/991 ид.ч. за имот 62858.501.1284. Към момента на
смъртта на общия наследодател Т. Д. ИТ. /дядото на ищеца/ призовани да го
наследят били неговата съпруга Т. И., дъщеря му Й.Г. и синовете Д.Т. И. и
Й.Т. И.. Твърди се, че на 16.04.1984 г. бащата на ищеца Д.Т. И. заявил отказ
2
от наследството на Т. Д. ИТ.. Този отказ бил нищожен, тъй като
междувременно Д. И. бил приел наследството направо, своейки вещи,
включени в наследствената маса, и продължавайки да обработва и получава
плодовете от процесните два недвижими имота - 62858.501.284 и
62858.501.1284, както и да ползва намиращи се в тях сгради. Предвид
нищожността на отказа, ищецът счита, че неговият наследодател не е загубил
правата си върху процесните два поземлени имота, като към датата на
смъртта му в неговия патримониум са били налични ¼ ид.ч. от правото на
собственост върху процесните имоти и построените в тях сгради. При
условията на евентуалност се излага твърдение, че дори да се приеме, че
отказът от наследство е произвел действие, ищецът е собственик на 1/6 ид.ч.
от процесните имоти, тъй като неговият баща е осъществявал фактическа
власт върху 1/3 ид.ч. от имотите в продължение на десет години след
деклариране на отказа от наследство. Поддържа се, че през цялото време след
това до момента на смъртта си Д. И. владял явно неспокойно и несмущавано
дворните места, като ги ползвал в посочената квота от 1/3 ид.ч., а след
смъртта му това продължил да прави и ищеца до размера от 1/6 ид.ч. Предвид
горното, ищецът моли да бъде признат за собственик по наследяване на ¼
ид.ч. от 654/916 ид.ч. от ПИ 62858.501.284, ведно с ¼ ид.ч. от построената в
него селскостопанска сграда с идентификатор 62858.5.1.284.2, както и на ¼
ид.ч. от 728/991 ид.ч. от ПИ 62858.501.1284. В случай, че този иск бъде
отхвърлен, се иска да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на
основание придобивна давност и наследяване на 1/6 ид.ч. от 654/916 ид.ч. от
ПИ 62858.501.284, ведно с 1/6 ид.ч. от построената в него селскостопанска
сграда с идентификатор 62858.5.1.284.2, както и на 1/6 ид.ч. от 728/991 ид.ч.
от ПИ 62858.501.1284.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците СТ. Д. ИТ., СТ. Й. ИТ. и Т. Й. ИТ.
са подали отговор на исковата молба, с който оспорват предявените искове.
Отричат да е налице мълчаливо приемане на наследството от страна на
бащата на ищеца, като твърдят, че той никога не бил владял за себе си
собствените им идеални части от процесните имоти. Поддържат, че той
получил по дарение имущество от своите родители и нямал други претенции.
Ответникът Община Марица не оспорва изложените от ищеца
фактически твърдения, като поддържа, че тя е собственик на посочените в
исковата молба идеални части от процесните два имота.
Ответникът СТ. Д. ИТ. не е подал отговор на исковата молба.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил както
главния, така и евентуалния иск за собственост. Приел е за неоснователни
доводите на ищеца за нищожност на заявения от неговия баща отказ от
наследство, тъй като в периода от смъртта на общия наследодател до
заявяване на отказа от наследство същият не е обективирал действия, които
недвусмислено да сочат на приемане на наследството. За да отхвърли
евентуалния иск, съдът е приел, че от доказателствата по делото не се
3
установява след отказа от наследство бащата на ищеца или впоследствие
самият ищец да са извършвали действия, с които да са демонстрирали
промяна на намерението за своене.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК
следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във
въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка,
съдът приема за установено следното:
От представеното по делото удостоверение за наследниците се
установява, че общият наследодател Т. Д. ИТ., ЕГН: **********, е починал на
01.01.1982 г., като е оставил за наследници съпруга Т. Т. И. /починала през
1983 г./ и деца Й.Т.Г., Д.Т. И. и Й.Т. И.. Наследници на починалия през 2013
г. Д.Т. И. са ищецът Т. Д. ИТ. и ответникът СТ. Д. ИТ.. Й.Т. И., починал през
2017 г., е оставил за наследници ответниците СТ. Д. ИТ. /съпруга/, СТ. Й. ИТ.
и Т. Й. ИТ. /деца/.
По делото е приложен нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 20, том II, дело № 423/1965 г., от който се установява, че
на 13.02.1965 г. общият наследодател Т. Д. ИТ. е закупил от Д.С.Х.-И. дворно
място, съставляващо парцел ІІІ, кв. 41 по плана на с. Р. с площ по скица от
2175 кв.м. при граници: шосе, път, А.Н. и К.П.. Прехвърлителят по
посочената сделка се е легитимирал като собственик въз основа приложения
по делото нотариален акт за собственост на недвижими имот, даден в замяна
срещу имот, включен в блок на ТКЗС № 157, том І, дело 323/1965 г.
Представен е и договор за дарение, обективиран в в нотариален акт №
121, том 8, дело 3758/1976 г., от който се установява, че на 16.09.1976 г.
общият наследодател Т. Д. ИТ., със съгласието на съпругата си Т. Т. И., е
прехвърлил на сина си Д.Т. И. следния недвижим имот – празно дворно място
от 1170 кв.м., съставляващо парцел ХІХ в кв.41 по плана на село Р., при
съседи: улица, Г.Ш., Ж.А.Н. и Т.Д.. И..
По делото не се спори, а и се установява от представената от Община
Марица преписка, че през 1956 г. по издаден срещу Д. С. И. изпълнителен
лист са били отчуждени 525 кв.м. от парцел ІІІ – кв. 41 по отменения план на
с. Р., като след разделянето на този имот като частна общинска собственост са
били актувани съответно 262/916 ид.ч. от ПИ 62858.501.284 /стария парцел
ІV-284/ и 263/991 ид.ч. от ПИ 62858.501.1284 /стария парцел ІІІ-284/.
Представено е удостоверение от 16.04.1984 г., според което на същата
дата в особената книга при РС - Пловдив е вписан отказът на Д.Т. И. и Й. Т. Г.
от наследството, останало от покойните им наследодатели Т. Д. ИТ. и Т. Т. И..
По делото е приложена декларация за притежаваните недвижими имоти
4
на територията на Република България по чл. 26 ЗМДТ от 30.03.1998 г.,
подадена от Й.Т. И., от която е видно, че същият е декларирал имота,
находящ се в с. Р., ул. „*** ведно с построените върху него сгради, е
съсобствен между него, Й.Г. и Д. И. по силата на наследствено
правоприемство.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства. В показанията
си свидетелката В.Г. заявява, че в старата къща, разположена на ъгъла между
улиците „***“ и „***“ в с. Р., живеели ищецът, родителите му, брат му С.,
баба и дядо му. Д. – бащата на ищеца, се занимавал с имота и поддържал
двора, тъй като дядото бил доста стар, като това продължило и след смъртта
на последния. Според свидетелката впоследствие родителите на ищеца си
построили къща в южния край на имота и се преместили да живеят в нея. В
имота винаги била отглеждана селскостопанска продукция, имало оранжерия
и плевня. Имотът се обработвал и от дядото, и от двамата братя, които
ползвали инвентара на своя баща, както и плевнята в имота. Дворът бил
ограден откъм улицата, но вътре нямало огради. Свидетелката поддържа, че
Д. отстъпил на брат си само къщата, но не и двора. Ищецът продължил да
обработва имота и след смъртта на своя баща. В показанията си свидетелят
Р.К. посочва, че в имота на И.и имало двор и две къщи – едната на ул. „ ***
***“, която била по-стара, и по-нова на ул. „*** ***“. Между двете къщи
имало дворно място. Вътре в имота нямало огради. Д. И. обработвал двора до
смъртта си през 2013 г., като впоследствие това продължил синът му Т.. В
показанията си свидетелят К.Ш., съсед на И.и, посочва, че техният двор бил
разделен на две части, без между тях да има ограда, като всеки се обработвал
своята част. В имота имало две къщи – едната на Й., а другата на Д., както и
плевня. По делото е разпитана и свидетелката Й.Г., сестра на Д.Т. И. и Й.Т.
И.. Същата заявява в показанията си, че през м. март или април 1984 г. заедно
с брат си Д. направили отказ от наследство в полза на другия си брат – Й.. Д.
получил имот от своя баща, като 1975-1976 г. се отделил да живее в къща,
построена в дареното място. Отказа от наследството Д. и свидетелката
започнали да обсъждат след смъртта на майка им през 1983 г., като целта
била да оставят на брат им Й. това, което му се полага. Докато били живи
двамата братята ѝ, същите нямали претенции помежду си.
От заключението по изготвената по делото съдебнотехническа
експертиза се установява, че за с. Р. са изготвени два плана – от 1932 г. и от
1978 г. Според вещото лице по данни от плана от 1932 г. линията между УПИ
III-общ. и УПИ XIX-общ е червена, което подсказва, че първоначалният УПИ
III-общ е разделен на два нови. В първоначални граници площта на УПИ III-
общ е 3493 кв.м., а след разделянето му новите УПИ III-общ. и УПИ XIX-общ
са с площ съответно 2317 кв.м. и 1176 кв.м. Към УПИ XIX-общ се придават
289 кв.м. от имот пл. № 15, като по данни от плана от 1978 г. регулацията по
отношение на това придаваемо място е приложена, тъй като регулационната
линия е трансформирана в имотна граница. По този план за имот № 284 са
отредени УПИ III-284 и УПИ IV-284, а за имот № 883 - УПИ V-883. В него
5
регулационните линии съвпадат имотните и няма придаваеми места по
регулация. В разписната книга към плана от 1978 г. имот № 284-двор е
записан на наследниците на Т. Д. ИТ. на основание нотариален акт № 20, т. II,
дело 423 от 1965 г., а имот № 883-двор – на Д.Т. И. на основание нотариален
акт № 121, т. 8, дело 3758 от 1976 г. Според заключението е налице
съответствие в границите между УПИ III-общ. по плана от 1932 г. и УПИ III-
284 и УПИ IV-284 по плана от 1978 г., както и между УПИ XIX-общ по плана
от 1932 г. и УПИ V-883 по плана от 1978 г., като в кадастралната карта са
заснети имоти, идентични с тези по плана от 1978 г. Според дадените от
вещото лице разяснения в открито съдебно заседание пред първата инстанция
между трите имота няма материализирани огради, като същите са оградени
единствено отвън.
По главния иск:
Ищецът основава правото си на собственост върху ¼ ид.ч. от
процесните имоти на наследствено правоприемство от своя баща Д.Т. И..
Спорно по делото е дали претендираните идеални части от правото на
собственост върху имотите са били част от патримониума на Д. И. към
момента на откриване на наследството му и по-конкретно дали заявеният от
него отказ от наследството, оставено от родителите му, е действителен и е
породил своето правно действие, или същият е нищожен като предшестван от
мълчаливо приемане на наследството. Съгласно чл. 48 ЗН наследството се
придобива с приемането му. Приемането има обратно действие и произвежда
действие от минал момент, а именно от датата на откриване на наследството.
To може да бъде изрично или мълчаливо. Мълчаливо приемане е налице,
когато от действията на наследника се разбира непоколебимото му намерение
да приеме наследството, като законът дава възможност на съда – при всеки
конкретен случай, извършвайки цялостната съпоставка на доказателствата по
делото, да прецени дали извършените действия сочат воля за приемане на
наследството. Отказът от наследство от своя страна е изричен, формален,
дефинитивен акт, като след вписването му за отказалия се не съществува
възможност да оттегли своя отказ. В практиката константно се приема, че
както приемането на наследството, така и отказът от него, изчерпват
възможността след неговото надлежно изразяване да се извърши точно
обратното му действие, поради което второто по ред изявление се явява
недействително. Настоящата въззивна инстанция споделя заключението на
районния съд за неоснователност на наведените от ищеца доводи за
недействителност на процесния отказ от наследство. Конклудентните
действия по мълчаливо приемане на наследство, за да породят желания ефект
– наследяване, е необходимо да са недвусмислени и да не будят съмнение
относно действителната воля на наследника по закон. От съвкупната преценка
на събраните доказателства не може да се направи извод, че в релевантния
период – от смъртта на своя баща през 1982 г. и съответно от смъртта на
своята майка през 1983 г. до датата на отказа от наследство през 1984 г., Д. И.
е осъществил такива фактически или правни действия, които по безспорен и
6
несъмнен начин да сочат на неговото непоколебимо намерение да приеме
наследството на родителите си. По делото са налице данни, че той е ползвал
части от процесните имоти, като е обработвал дворното място и е отглеждал
в него селскостопанска продукция, използвайки и земеделския инвентар на
своя баща. Такива действия той е осъществявал в периода преди откриване на
наследството и е продължил да ги осъществява по същия начин и след това.
За отбелязване е, че с посочените вещи си е служил и братът на Д. И. – Й.,
както и техният баща приживе. При тези данни ползването на оставените в
наследство вещи преди отказа само по себе си не може да се квалифицира
като такова конклудентно действие, недвусмислено сочещо на наличие на
воля у Д. И. за приемане на наследството. Не са налице доказателства за
извършени от последния други действия /като например актове на
разпореждане с отделни наследствени имущества, молби за издаване на
данъчни оценки, за снабдяване с констативни нотариални актове,
предявяването на искове с предмет наследствени имоти, реализиране на
вземания на наследодателя, заплащане на негови задължения и пр./, които да
сочат за мълчаливо приемане на наследството. По изложените съображения
съдът намира за неоснователен предявеният от ищеца иск за собственост въз
основа на наследствено правоприемство.
По евентуалния иск:
В условията на евентуалност ищецът основава правото си на
собственост върху 1/6 ид.ч. от процесните имоти на придобивна давност и
наследствено правоприемство от своя баща Д.Т. И.. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС
правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на десет години. Известно е от
правната теория и от съдебната практика, че владението се характеризира с
два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху
вещта, и субективен – намерението да се държи вещта като своя. Намерението
на владелеца да държи вещта като своя се изявява чрез извършваните от него
действия, които по съдържание и обем трябва да съответстват на правото на
собственост /или на друго вещно право/ върху вещта. В настоящия случай
отказът на бащата на ищеца от наследство говори за липсата на субективния
елемент на владението. С него той изрично е изявил волята си да не приеме
наследството, оставено от своите родители. В тази връзка не може да се
приеме, че упражняването на фактическа власт върху процесните имоти е
било с намерение за своене, респ. за придобиване на идеални части от тях по
давност. Освен това, по делото не са установени действия от страна на Д. И., с
които той да е довел до знанието на наследодателя на ответниците Й. И., че е
променил своето субективно отношение към процесните имоти. Такива
действия впрочем не са установени и от страна на самия ищец. В подкрепа на
извода за липса на намерение за своене у Д. И. са и показанията на
свидетелката Й.Г., въз основа на които се установи, че приживе той не е имал
никакви имуществени претенции към своя брат Й. И.. С оглед горното, съдът
намира за неоснователен и съединения в условията на евентуалност иск.
7
В допълнение следва да се отбележи, че горните изводи не се променят
от факта, че през 1998 г. Й.Т. И. е декларирал декларирал имота, находящ се в
с. Р., ул. „*** ведно с построените върху него сгради, като съсобствен по
силата на наследяване, доколкото декларациите по ЗМДТ се подават в
изпълнение административно задължение и от тях не може да се прави извод
за признаване права на съсобственици, съответно за упражняване на владение
или липса на такова.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК се препрати и към мотивите на
първоинстанционния съд.
При този изхода на спора на жалбоподателя не следва да се присъждат
разноски. Същият дължи заплащането на разноски за въззивната инстанция
на въззиваемите СТ. Д. ИТ., СТ. Й. ИТ. и Т. Й. ИТ., които претендират такива
за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260245 от 26.01.2021 г., постановено по
гр. дело № 19837 по описа на РС – Пловдив за 2018 г.
ОСЪЖДА Т. Д. ИТ., ЕГН: **********, да заплати на СТ. Д. ИТ., ЕГН:
**********, СТ. Й. ИТ., ЕГН: **********, и Т. Й. ИТ., ЕГН: **********,
сумата от 600 лв. – разноски в производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8