РЕШЕНИЕ
№
260018
08.02.2021 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Добрич, гражданско отделение, в публично съдебно заседание
на двадесет и седми януари, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Румяна Радева,
като разгледа докладваното от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 1003 по описа на Окръжен
съд Добрич за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Профи
кредит България“ ЕООД срещу Решение № 710/23.07.2020 г., постановено по гр. д.
№ 1536/2019 г. на Районен съд Добрич, в частта, с която първостепенният съд е
отхвърлил предявения от „Профи кредит България“ ЕООД срещу Н.М. иск за
установяване дължимостта на вземането за главница по договор за потребителски
кредит от 20.04.2016 г. за сумата над 790, 00 лева до пълния претендиран размер
от 1738, 38 лева.
Обжалва се и в частта, с която е
отхвърлен иска за установяване дължимостта на сумата от 994, 14 лева,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 10.02.2017 г. –
10.05.2019 г.
Съдебният акт се атакува с доводи за
неправилност.
Твърди се, че процесният договор
отговаря на всички законови изисквания. Изтъква се, че длъжникът се е съгласил
с всички условия по кредита. Оспорва се извода на съда за нищожност на клаузата
за заплащане на възнаградителна лихва. В тази връзка се сочи, че договорната
лихва е компонент от годишния процент на разходите по кредита. Развива се
тезата, че щом ГПР е съобразен с изискването да не надвишава петкратния размер
на законната лихва, то не може да бъде направен извод, че договореното
възнаграждение, което е негов компонент, противоречи на добрите нрави.
Прави се искане съдебният акт да бъде
отменен в обжалваните части и да бъде постановен нов, с който установителните
искове да бъде уважени.
Не изпраща представител в съдебно
заседание. Депозира молба с вх. № 260418/21.01.2021 г., в която заявява, че
поддържа исканията си, въведени с
жалбата.
В законоустановения срок е постъпил
отговор от въззиваемата страна, която се противопоставя на изложеното в
жалбата.
Иска решението да бъде потвърдено в
обжалваните части.
В откритото съдебно заседание не се
явява лично. Представлява се от назначения особен представител - адвокат Д.Д..
В хода на устните състезания твърди, че обжалвания съдебен акт е правилен,
поради което иска да бъде потвърден.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
Видно от договор за потребителски кредит
„Профи кредит стандарт“ № **********, на 19.04.2016 г., между Н.М. и „Профи кредит
България“ ЕООД е възникнало облигационно правоотношение. По силата на
съглашението дружеството се е задължило да предостави на ответника сумата от
2000, 00 лева, а Н.М. се е задължила да върне сумата от 5321, 16 лева на
тридесет и шест вноски от по 147, 81 лева. Така определеното общо задължение по
кредита включва главница от 2000, 00 лева, възнаградителна лихва и
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги от 1807, 92 лева. Годишният
процент на разходите по кредита е 49, 89 %, а годишният лихвен процент е 41, 17
%. Към договора е приложен и погасителен план, в който са посочени размерът на
вноските и падежните им дати. Последната вноска е с падеж 10.05.2019 г.
В т. 12.3 от Общите условия към договора
за потребителски кредит е предвидено, че предсрочна изискуемост на кредита
настъпва, когато кредитополучателят просрочи една месечна вноска с повече от
тридесет дни, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора.
Страните не спорят, че заемната сума от
2000 лева е получена от длъжника. С част от нея – 418, 62 лева, е погасено
задължение по друг кредит на длъжника, а останалата част от 1581, 38 лева е
преведена на Н.М. на 20.04.2016 г., изводимо от приложеното по делото преводно
нареждане.
По делото е прието като писмено
доказателство и писмо от ищеца, с което
уведомява ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита.
От заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че длъжникът е извършвал плащания по
кредита в общ размер на 1210, 00 лева, като е погасил 261, 62 лева от главницата;
519, 10 лева от възнаградителната лихва; 403, 73 лева за пакет от допълнителни
услуги; 25, 55 лева за договорни и законни лихви. Вещото лице е изчислило, че
към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК общо дължимата сума от
ответника възлиза на 4136, 71 лева, от които: за главница – 1738, 38 лева; за възнаградителна
лихва – 994, 14 лева и 1404, 19 лева за пакет от допълнителни услуги.
Заключението е обективно и е изготвено
от лице с необходимата квалификация, поради което съдът го възприема в цялост.
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд Добрич,
на 05.04.2018 г., с което е искал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу
ответника за сумата от 4136, 71 лева. Посочил е, че претендираната сума
представлява главница по договор за потребителски кредит №
**********, сключен между дружеството и Н.М.. В обстоятелствената част е
изложил твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на кредита.
Първостепенният съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение № 862/12.04.2018 г., с която е разпоредил на ответника
да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД претендираната сума.
Заповедта е била връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК,
поради което, в изпълнение на указанията на заповедния съд, заявителят е
предявил установителен иск за вземането си.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Решението на районния съд се обжалва в
частта, с която е отхвърлил предявения от „Профи кредит България“ ЕООД срещу Н.М.
иск за установяване дължимостта на вземането за главница по договор за
потребителски кредит от 20.04.2016 г. за сумата над 790, 00 лева до пълния
претендиран размер от 1738, 38 лева.
Атакува се и в частта, с която е признато
за установено, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 994, 14 лева,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 10.02.2017 г. –
10.05.2019 г.
В останалата част, с която искът за
установяване дължимостта на претендираната главница е уважен за сумата до 790,
00 лева, съдебният акт е влязъл в сила. Влязъл е в сила и в отхвърлителната
част за сумата от 1404, 19 лева, представляваща възнаграждение за пакет
допълнителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо само в частта на
произнасянето по главницата. В останалата обжалвана част, с която съдът се е
произнесъл по претенция за възнаградителна лихва в размер на 994, 14 лева,
съдебният акт е недопустим.
С молба рег. № 5285/06.03.2020 г., след
указания на първостепенния съд, ищецът е посочил, че претендираната сума от
4136, 71 лева включва следните вземания срещу длъжника: 1. за главница – 1738,
38 лева; 2. за възнаградителна лихва – 994, 14 лева; 3. за възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги – 1404, 19 лева. Направил е искане да бъде
признато за установено, че ответникът му дължи сумата 1738, 38 лева,
представляваща неизплатена главница по процесния договор. Отделно е поискал длъжникът
да бъде осъден да му плати възнаградителна лихва от 994, 14 лева и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги от 1404, 19 лева.
Въззивният съд счита, че процесуалните
последици на депозираната молба се изразяват в изменение на размера на първоначално
предявения установителен иск и предявяване на осъдителни искове за
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги и възнаградителна лихва. По
отношение на претенцията за главница е извършено допустимо намаляване на
размера ѝ по чл. 214, ал. 1 от ГПК. Първоначално заявеният размер от 4136,
71 лева е намален на 1738, 38 лева.
Предявени са и два осъдителни иска, с
които се претендира плащане на възнаградителна лихва от 994, 14 лева и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги от 1404, 19 лева. Тези
два иска не са разгледани от районния съд. Разгледал е установителни такива, с
които не е бил сезиран. Налице е хипотезата на чл. 270, ал. 3, изр. трето от ГПК, но само по отношение на иска за възнаградителна лихва. Това е така, защото
при произнасянето си въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата,
а съдебният акт се атакува само относно възнаградителната лихва, но не и в
частта за плащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги.
Ето защо, Решение № 710/23.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 1536/2019 г. на Районен съд Добрич, трябва да бъде
обезсилено в частта, с която съдът е отхвърлил установителен иск за вземане от 994,
14 лева, представляващо възнаградителна лихва, като делото бъде върнато на
първоинстанционния съд, за да се произнесе по неразгледания осъдителен иск.
В другата обжалвана част съдебният акт е
валиден и допустим, но неправилен. Пред първоинстанционния съд е предявен иск с
правно основание по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, сключен с ответника; факта на предоставяне на
заемната сума, както и настъпилата изискуемост на задължението за връщането
ѝ.
Във връзка с предпоставките за
основателността на иска следва да бъде изтъкнато, че въззивната инстанция не
споделя становището за недействителност на процесния договор поради нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочената разпоредба касае задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит. Според законодателя в
съглашението трябва да бъде посочен „годишният процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин“. В настоящия случай тези изисквания са изпълнени. Посочен е както
годишния процент на разходите по кредита – 41, 17 %, така и общата сума,
дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит – 5321,
16 лева. Отделно от това, в т. 5 от Общите условия към договора е обяснено
какво представлява ГПР; какво включва и какво не включва; какви допускания са
взети предвид при изчисляване му. При това положение изводът на районния съд за
недействителност на договора се явява неправилен.
Констатацията за валидност на
облигационното правоотношение поставя следващия въпрос – за дължимостта на
претендираната сума от 1738, 38 лева. По делото се установи, че Н.М. е получила
заемната сума от 2000, 00 лева. В Тълкувателно решение
№ 4/2013 г. по тълкувателно дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че
предсрочната изискуемост по същността си представлява изменение на договора,
което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на
две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Последиците от предсрочната
изискуемост настъпват от момента, в който длъжникът е получил уведомлението.
Този факт не се установява от доказателствата по делото. Приложено е писмо,
адресирано до длъжника, но липсват доказателства за получаването му. Поради
тази причина е верен изводът, че процесният кредит не е станал предсрочно
изискуем. Независимо от това обаче, задълженията на длъжника са станали
изискуеми в цялост в хода на делото, тъй като последната вноска по кредита е с
падеж 10.05.2019 г. и изискуемостта ѝ е настъпила преди края на съдебното
дирене. Такъв извод е изцяло съобразен със задължителните постановки на т. 1 от
Тълкувателно решение от 02.04.2019 г. по тълкувателно дело № 8 от 2017 г. на
ОСГТК на ВКС, където е прието, че „предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК“.
От заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че длъжникът е извършвал плащания
по кредита, като е погасил 261, 62 лева от главницата, а неплатени са останали
1738, 38 лева. Ответната страна не е представила доказателства за плащане на
други суми по задължението за главница.
Следователно, предявеният иск за главница
в размер на 1738, 38 лева (след изменението по чл. 214, ал. 1 от ГПК) следва да
бъде уважен в пълен размер. Произнасянето на съда по иска за главницата се
атакува за сумата до 1738, 38 лева, поради което Решение № 710/23.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 1536/2019 г. на Районен съд Добрич, следва да бъде
отменено в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил предявения от „Профи
кредит България“ ЕООД срещу Н.М. иск за установяване дължимостта на вземането
за главница по договор за потребителски кредит от 20.04.2016 г. за сумата над
790, 00 лева до 1738, 38 лева. Вместо това искът в тази част трябва да бъде
уважен.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на ищеца се поражда правото да му бъдат заплатени
направените разноски, съразмерно на уважената част от претенцията.
Съдът счита, че за основа при
изчисляване на разноските следва да бъде взет глобалния размер на претенцията,
а именно 4136, 71 лева.
Пред първоинстанционния съд ищецът е
представил списък по чл. 80 от ГПК, с който претендира следните разноски:
за заповедното производство – 232, 73
лева (юрисконсултско възнаграждение в размер на 150, 00 лева и държавна такса в
размер на 82, 73 лева);
за първоинстанционното производство – 1235,
02 лева (юрисконсултско възнаграждение в размер на 300, 00 лева; възнаграждение
за особен представител на ответника в размер на 519, 56 лева; държавна такса в
размер на 165, 46 лева; депозит за вещо лице в размер на 250, 00 лева).
Пред въззивната инстанция е представил
списък по чл. 80 от ГПК, с който претендира разноски за въззивното производство
в размер на 650, 00 лева (юрисконсултско възнаграждение в размер на 300, 00
лева; държавна такса в размер на 50, 00 лева и платено възнаграждение за особен
представител на ответника в размер на 300 лева).
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в
полза на ищеца следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150, 00 лева за процесуално представителство в първоинстанционното и
въззивното производство, а не претендираното от 300, 00 лева. Съдът счита, че
така определеният размер на възнаграждението, съобразен с нормата на чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за правната помощ, е напълно съответен на фактическата и правна
сложност на делото.
В съответствие с правилото на чл. 78,
ал. 1 от ГПК в тежест на въззиваемата следва да бъдат възложени следните
разноски: за заповедното производство – 97, 80 лева; за първоинстанционното
производство – 455, 96 лева; за въззивното производство – 210, 11 лева.
При тези мотиви, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 710/23.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1536/2019 г. на Районен съд Добрич,
в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил предявения от „Профи кредит
България“ ЕООД срещу Н.М. иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 79 във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за сумата над 790, 00 лева до пълния
претендиран размер от 1738, 38 лева – главница, дължима по договор за потребителски
кредит „Профи кредит стандарт“ № ********** от 19.04.2016 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 във вр. с чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, че Н.М., с ЕГН **********,***, дължи на „Профи
Кредит” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх. В, сумата над 790, 00 лева до пълния
претендиран размер от 1738, 38 лева – част от вземане, предмет на издадената по
ч.гр.д. № 1485/2018 г. на Районен съд Добрич заповед по чл. 410 от ГПК № 862 от
12.04.2018 г., представляващо главница, дължима по договор за потребителски
кредит „Профи кредит стандарт“ № ********** от 19.04.2016 г., заедно със
законната лихва от датата на заявлението – 05.04.2018 г., до окончателното
плащане.
ОБЕЗСИЛВА
Решение
№ 710/23.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1536/2019 г. на Районен съд
Добрич, в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил предявения от „Профи
кредит България“ ЕООД срещу Н.М. иск, с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, за установяване дължимостта на сумата от 994, 14 лева – договорно
възнаграждение за периода от 10.02.2017 г. – 10.05.2019 г., дължимо по договор
за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ********** от 19.04.2016 г.
ВРЪЩА гр. д.
№ 1536/2019 г. на Районен съд Добрич за произнасяне по осъдителния иск на Профи Кредит” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх.
В, срещу Н.М., с ЕГН **********,***, с който се претендира сумата от 994, 14
лева – договорно възнаграждение за периода от 10.02.2017 г. – 10.05.2019 г.,
дължимо по договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № **********
от 19.04.2016 г.
ОСЪЖДА Н.М., с
ЕГН **********,***, да заплати на „Профи Кредит” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх.
В, сумата от 97, 80 лева – разноски по ч.гр.д. № 1485/2018 г. на Районен съд
Добрич; сумата от 455, 96 лева –
разноски по гр.д. № 1536/2019 г. на Районен съд Добрич и сумата от 210, 11 лева
– разноски по в.гр.д. № 1003/2020 г. на Окръжен съд Добрич.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.