Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.05.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ..………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №12390 по
описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №103144 от 24.04.2019г., постановено по гр.дело №79930/2017г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав, е признато за
установено по предявения от "Т.С."
ЕАД срещу Е.И.К. иск с правно
основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, че Е.И.К. дължи на "Т.С."
ЕАД сумата от 614.38 лв., представляваща цена
на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент №58, находящ се
в град София, ул.“********абонатен
№279328, за периода от м.08.2014г. до м.04.2016г., ведно със законна лихва от
23.05.2017г. до изплащане на вземането, като е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата над уважения размер от 614.38 лв. до пълния предявен
размер от 655.56 лв.; както и че дължи сумата от 84.02
лв., цена на
услугата за дялово
разпределение на топлинна енергия, ведно със законна лихва от 23.05.2017г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. №32624/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав. С решението е ОТХВЪРЛЕН предявения по реда на чл.415, ал.1 ГПК от "Т.С." ЕАД срещу Е.И.К. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.И.К. дължи на "Т.С." ЕАД сумата
от 133.75 лв., законна лихва за забава върху сумата за топлинна
енергия за периода от 31.07.2014г. до 10.05.2017г., както и сумата от 16.85 лв., лихва за забава върху сумата за дялово разпределение
за периода от 08.08.2014г.
до 10.05.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №32624/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав. С решението е осъдена Е.И.К. да заплати на "Т.С." ЕАД на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 352.92 лв., направени разноски в исковото производство, както и сумата от 50.42 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №32624/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав. С решението е осъдена "Т.С." ЕАД да
заплати на Е.И.К. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 114.27 лв., направени разноски в заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, чрез юрисконсулт И.М.,
срещу решението на СРС в частта, в която
е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата - Е.И.К. дължи на
"Т.С." ЕАД сумата от 133.75 лв., законна лихва за забава
върху сумата за топлинна енергия за периода от 31.07.2014г. до 10.05.2017г.,
както и сумата от 16.85 лв., лихва за забава върху
сумата за дялово разпределение за периода от 08.08.2014г. до 10.05.2017г., както и в частта
на неприсъдените в цялост разноските. Инвокирани са доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваната част,
като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в раздел VІІ
/Заплащане на топлинна енергия/, чл.32, ал.1 от Общите условия, одобрени с
Решение №ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008г., е определен реда
и срока, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 30 -дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно задължението на
ответницата да заплаща дължимите от нея суми за потребена топлинна енергия е
станало изискуемо след изтичане на срока по чл.32, ал.1 от Общите условия, след
което същата е изпаднала в забава досежно задължението за заплащане на главница
и предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с
което да уважи предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - Е.И.К., чрез процесуален представител
адв.Е.Г., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност
на подадената въззивна жалба от ищеца. Изложени са доводи за законосъобразност
на обжалвания съдебен акт в частта, в която предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен, като постановен при
правилно приложение на материалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди първоинстанционното решение в частта, предмет на обжалване с
подадената въззивна жалба на ищеца.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Е.И.К., чрез процесуален представител адв.Е.Г., срещу решението на СРС в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 614.38 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент №58, находящ се в град София, ул.“********абонатен №279328, за периода от м.08.2014г. до м.04.2016г., както и за сумата от 84.02 лв., цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия, ведно със законна лихва от 23.05.2017г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №32624/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав, както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се още, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото ищецът не е ангажирал доказателства относно правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Твърди се, че по делото липсват доказателства, че ответницата се явява потребител на топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот за исковия период от време, което е достатъчно основание да се отхвърли предявения иск. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответницата за сумата от 614.38 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент №58, находящ се в град София, ул.“********абонатен №279328, за периода от м.08.2014г. до м.04.2016г., както и за сумата от 84.02 лв., цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия, ведно със законна лихва от 23.05.2017г. до изплащане на вземането. Претендира присъждане на разноски. Представя се молба на 01.12.2021г., в която е обективиран списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна
жалба от ответницата.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Е.И.К. при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №32624/2017г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 71-ви състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 23.05.2017г. и е
постановена на 05.06.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Е.И.К. за заплащане на сумите, посочени
в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - Е.И.К. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Е.И.К. иск за признаване за
установено, че Е.И.К.
дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 614.38 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот – апартамент №58, находящ се в град София, ул.“********абонатен
№279328, за периода от м.08.2014г. до м.04.2016г., както и сумата от 84.02 лв., цена на услугата за дялово разпределение на топлинна
енергия, ведно със законна лихва от 23.05.2017г. до изплащане на вземането; както
и е отхвърлен изцяло като неоснователен предявеният от ищеца
- „Т.С.” ЕАД срещу ответницата
- Е.И.К. иск за признаване за установено, че Е.И.К. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.86 ЗЗД вземане за сумата 133.75 лв., законна лихва за забава върху сумата за топлинна
енергия за периода от 31.07.2014г. до 10.05.2017г., както и сумата от 16.85 лв., лихва за забава върху сумата за дялово разпределение
за периода от 08.08.2014г.
до 10.05.2017г.. Прието е, че
между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата в качеството й на
собственик на процесния имот има задължение да заплаща стойността на
доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е
установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си
да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията
на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на
действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на
доставената топлинна енергия за исковия период от време. По отношение на
предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД е прието от съда, че за исковия период досежно
забавата на длъжника са в сила и приложими Общите условия на ищеца, одобрени с
Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.3.2014г., съгласно които за основателността на иска е релевантно обстоятелството ищецът
да докаже датата на публикуване на общите фактури, което същият не е сторил,
предвид на което е прието, че ответницата не е изпаднала в забава в периода, за
който се претендира обезщетение, и искът за
заплащането на мораторна лихва следва да бъде отхвърлен. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените
въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на
въззивника-ответник, че по делото е останал недоказан факта на възникналите
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото се
оспорва, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот. Предвид
нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на
закона на доставяната топлинна енергия
за битови нужди е собственикът на
топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от анализа на събраните
доказателства – влязло
в сила съдебно решение за възлагане на процесния имот по реда на чл.288, ал.2
от ГПК /отм./, се установява, че ответницата - Е.И.К. е собственик на процесния топлоснабден недвижим имот.
В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното
правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят
на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време.
Както се посочи по-горе по делото е доказано, че собственик на имота през
исковия период е ответницата - Е.И.К., поради което същата се
явява потребител
на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1,
т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на нейната договорна отговорност. Изложените в обратния смисъл
доводи във въззивната жалба на ответницата не намират опора в закона и
доказателствата по делото и като такива са неоснователни.
Въззивният съд приема за неоснователни
възраженията на ответницата за необоснованост на решението предвид недоказан обем и
качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия.
От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на
вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата
е доставяна топлинна
енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и
отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране
заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с
действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по
СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е
вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор
на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответницата общи възражения съдът намира, че
не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Предвид горното съдът
намира, че правилно първостепенният съд като е кредитирал приетите по делото
заключения на СТЕ и ССеЕ и след като се е съобразил с извършеното от ответницата частично плащане на
главницата за топлинна енергия, е приел, че размерът на реално потребеното количество топлинна
енергия за периода м.08.2014г. –м.04.2016г. в процесния
имот възлиза на 614.38 лв., до която сума исковата претенция на ищеца за
главница за топлинна
енергия е уважена. На следващо място относно претендираната цена за услуга
„дялово разпределение“ от заключението на вещото лице се установява, че за
процесния период тази услуга се е извършвала от третото лице-помагач. Съгласно клаузата на чл.22 и чл.36, ал.1 ОУ
клиентите на топлинна енергия са длъжни да заплащат цената за услугата „дялово
разпределение“ на топлопреносното предприятие, като в случая не са ангажирани
доказателства от страна на ответницата да е заплатила дължимите от нея суми за дялово разпределение за
исковия период в общ размер на 84.02 лв.,
за която сума предявеният
иск за главница се явява основателен и доказан и като такъв е уважен. В тази част обжалваният съдебен акт следва да бъде
потвърден.
Решението е
постановено при правилно приложение на материалния закон и в частта, в която е отхвърлен
предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 133.75 лв., законна лихва за забава върху сумата за топлинна
енергия за периода от 31.07.2014г. до 10.05.2017г., както и за сумата от 16.85 лв.,
лихва за забава върху сумата за дялово разпределение за периода от 08.08.2014г. до 10.05.2017г.. Изцяло неоснователен е доводът на въззивника-ищец, че в
случая намират приложение Общите условия, одобрени с Решение №ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила
от 13.02.2008г.. С оглед исковия период м.08.2014г. - м.04.2016г. са приложими Общите условия на
топлофикационното дружество, в сила от 12.03.2014г., като съгласно
чл.32, ал.2 от същите, след отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за целия отчетен период, определено на база на
изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от
същите общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет
страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че продавачът-
доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в
срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г. и
понастоящем общи условия на „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно
дължимите по чл.32, ал.1 от общите условия суми да настъпва в
30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията на интернет
страницата на доставчика (в този смисъл е правилото на чл.33, ал.1
от общите условия от 2014г.), длъжникът изпада в забава
единствено при неизпълнение на задълженията по общата фактура, относима към
целия отчетен период, в случай че не погаси сумите по нея в 30-дневен срок от
публикуването й на интернет страницата на продавача. Следователно за задълженията за потребена топлинна
енергия за процесния период ответницата дължи обезщетение за забава само върху
задължението по общата фактура. В конкретния случай при съобразяване на процесния
период, за който се претендира цената на доставена топлинна енергия се налага
извод, че по отношение на месечните задължения за заплащане цената на доставена
топлинна енергия лихва за забава не се дължи. Такава е дължима единствено върху
задълженията по общата фактура, касаеща целия отчетен период, но в случая по
делото не са ангажирани доказателства тази обща фактура да е публикувана на
интернет страницата на продавача, поради което това правнорелевантно
обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на това и съобразно
цитираните по-горе разпоредби на общите условия от 2014г.,
падежът на задълженията по общата фактура не е настъпил, което препятства
възможността ответницата да изпадне в забава за погасяването им. В случая
ищецът носи доказателствена тежест да установи факта, че ответницата е изпаднала
в забава досежно месечните задължения за заплащане цената на доставена топлинна
енергия, като с определението по чл.140 ГПК на ищеца е
указано, че не сочи доказателства за датата, на която общите фактури са
публикувани на интернет страницата му. Независимо от това обстоятелство
въззивникът не ангажира доказателства в горния смисъл. Предвид на което
правилно СРС е приел, че по делото не е доказано, че ответницата е изпаднала в
забава по отношение на задълженията си за заплащане на цена на топлинна енергия
и предявения установителен иск за мораторна лихва е изцяло отхвърлен.
Не е налице
допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по
делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на
разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от
18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по
реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид факта, че и двете въззивни жалби са
неоснователни, в полза на страните не се следват разноски и направените от тях
такива следва да останат в тежест на всяка от тях така както са сторени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №103144 от
24.04.2019г.,
постановено по гр.дело №79930/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 71-ви състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./