№
гр. София, 17.06.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 9395 по описа за 2018 г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 226077 от 30.09.2017 г. по гр. д. № 22830/2017
г. по описа на СРС, 161 състав, е отхвърлен изцяло предявеният от „С.“ ЕООД против
„К.г.“ ЕООД положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за сумата 2126,89 лева – неустойка по чл. 82 от Договор за изпълнение на СМР от
20.11.2010 г. между „К.г.“ ЕООД и „Б.***“ ЕООД за забавено плащане в периода
26.08.2011 г. – 28.02.2014 г., като вземането е било прехвърлено на „С.“ ЕООД
по силата на договор за цесия 18.11.2013 г. между „Б.***“ ЕООД и „С.“ ЕООД.
Срещу решението в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца „С.“ ЕООД, в която решението
се счита за незаконосъобразно, неправилно и несъобразено с доказателствата по
делото. Сочи се, че размерът на неустойката е изцяло уточнен с начален и краен
период, а договорът за цесия отговаря на изискванията на закона. Намира, че с последния се прехвърлят всички
вземания, свързани с основното вземане, без да има принадлежности, които да са
изключени от цесията. Сочи, че е прехвърлено цялото вземане с всички негови
принадлежности, каквато е и неустойката за забава. Претендира разноски, като се
прави възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение от ответната
страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „К.г.“
ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва като
неоснователна. Сочи, че правилно е било зачетено възражението срещу
материално-правната легитимация на ищеца. Намира, че в цесионния договор не е
уговорено прехвърляне на вземането за неустойка, освен това се претендира
неустойка за период след договора за цесия, без да е уговорено прехвърлянето на
бъдещи вземания. Счита, че вземането за неустойка не е принадлежност, а
самостоятелно вземане, уговорено в чл. 82 от договора. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че вземането за неустойка е самостоятелно
вземане и в договора за цесия не е посочено, че същото се прехвърля заедно с
останалите вземания.
Спорът, предмет на въззивно обжалване, е относно
обстоятелството представлява ли неустойката за забава принадлежност към
вземането или е самостоятелно вземане, чието прехвърляне подлежи на изрично
уговаряне.
Основните функции на неустойката по арг. чл. 92,
ал. 1 ЗЗД са обезпечителна, обезщетителна и наказателна. Целта на предвидената
неустойка е на първо място да обезпечи изпълнението, в случай на забава - да
обезщети вредите от нея, без да е необходимо кредиторът да ги доказва до
размера на неустойката, а също така и да санкционира неизправната страна,
която, ако не бе допуснала неточното изпълнение, не би търпяла и
неблагоприятните последици, произтичащи от тази клауза.
Неустойката представлява форма на договорна
отговорност, която като съглашение и задължение има акцесорен характер.
Прехвърлянето, заместването в дълг, погасяването по давност и погасяването на
главното задължение имат аналогично действие и за задължението за неустойка. Но
главното задължение може да се цедира и без неустойка (арг. чл. 99, ал. 2 ЗЗД),
какъвто е настоящият случай.
Неустойката притежава обезпечителни функции, но тя
не представлява обезпечение в пълния смисъл на думата, каквито са
поръчителството, залогът, ипотеката. Тя не е и привилегия по своята същност -
обезпечителното право правото на предпочтително удовлетворение, с което се ползва
едно вземане.
Сумата 2126,89 лева се претендира на основание чл.
82 от Договор за изпълнение на СМР от 20.11.2010 г., сключен между „К.г.“ ЕООД
и „Б.***“ ЕООД, според който при необоснована забава на плащането на дължимата
сума от страна на възложителя, последният дължи на изпълнителя неустойка в
размер на 0,1% на календарен ден от дължимата сума. Тази сума представлява
уговорена мораторна неустойка, а не лихва по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С договор за цесия от 18.11.2013 г., сключен между
„Б.***“ ЕООД и „С.“ ЕООД, се прехвърля вземането към „К.г.“ ЕООД, придобито на
основание Договор за изпълнение на СМР от 20.11.2010 г., като общият размер на
прехвърленото вземане се формира от главница и законова лихва към 10.11.2013 г.
Посочено е, че прехвърленото вземане е на основание т. 27.3 от Договор за
изпълнение на СМР от 20.11.2010 г. и представлява цялата неизплатена сума по
фактура № 497 от 26.08.211 г., в това число ДДС и гаранция по договора, както и
ДДС по фактура № 529 от 28.01.2011 г.
В т. 27.3 от Договор за изпълнение на СМР от
20.11.2010 г. са уговорени плащания за гаранция за добро изпълнение, актове за
разплащане – обр. 19, гаранция за задължения в гаранционния срок, а фактура №
497 от 26.08.211 г. е издадена за суми за СМР по Анекс № 01 от 15.03.2011 г.,
Акт 19 № 12 от 08.08.2011 г. и 10% гаранция.
В резултат на изложеното настоящият състав намира
за правилен извода на районния съд за липса на изрично посочване, че предмет на
договора за цесия е и вземането за неустойка. Както бе посочено по договора се
прехвърля вземане, придобито на основание Договор за изпълнение на СМР от
20.11.2010 г. Обстоятелството, че в договора е посочено, че прехвърленото
вземане преминава в патримониума на цесионера ведно с принадлежностите му не
обосновава извод за дължимост на неустойката в претендирания от ищеца размер и
период /който период е и за след датата на подписване на договора за цесия/. С
договора за цесия не е уговорено прехвърлянето на бъдещи вземания, които ще
възникнат след сключването му, а вземането за неустойка не е принадлежност към
вземането за главница – арг. чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
Поради тези разсъждения настоящият състав намира,
че по принцип неустойката като едно акцесорно право се прехвърля заедно с
главното вземане, но няма пречка прехвърлянето ѝ да бъде изключено от
предметния обхват на цесията, какъвто е настоящият случай, тъй като в договора
за цесия изрично са посочени вземанията, подлежащи на прехвърляне или е
препратено към документи, посочващи такива вземания.
Така съдът намира първоинстанционното решение за
правилно, поради което и същото следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
оставена без уважение.
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която е поискала присъждането им и е представила договор
за правна защита и съдействие с
уговорено и платено изцяло в брой адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева. Съобразявайки чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ съдът намира, че възнаграждението
не е прекомерно и следва да бъде присъдено в цялост.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 226077 от 30.09.2017 г. по гр. д. № 22830/2017 г. по описа на
СРС, 161 състав.
ОСЪЖДА „С.“
ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „К.г.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лева – разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.