Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………./21.12 |
Година 2021 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-13 състав
|
на двадесет и четвърти ноември |
Година
2021 |
в
публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир
Вълков
секретаря Алина Тодорова като разгледа
докладваното от съдията търговско дело № 1642 по описа
за 2020 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правно основание чл. 213
ал. 1 изр. първо от Кодекса за застраховане (КЗ – отменен) и чл. 86 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът „Д.З.” ЕАД, представляван от юрк. Г.твърди, че
на 18.10.2015 г. на главен път Севлиево – Велико Търново в района на гр.
Стражица поради настъпила внезапна смърт на водача на л.а. „ВОЛВО“ с рег. № ******,
лекият автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение и е предизвикал
пътнотранспортно произшествие с движещия се в тази лента товарен влекач
„МЕРЦЕДЕС БЕНЦ АКТРОС“ с рег. № ******с прикачено товарно ремарке „КРЬОНЕ“ с
рег. № . За отстраняване на описаните щети по товарното ремарке, явяващи се в
причинна връзка със събитието, ищецът заплатил на „Б.С.Р.“ ЕООД сумата 28118,02
лв., а на „П.Л.“ ЕООД – сумата 1725 лв. за транспортиране на увреденото ремарке.
Направил и разноски за определяне на обезщетението в размер на 15 лв. Твърди,
че навлизането на лекия автомобил в насрещната лента за движение е единствената
причина за възникване на произшествието, а водачът на товарния автомобил не е
имал техническа възможност да предотврати нито удара, нито последвалите вреди.
Водачът на лекия автомобил бил застрахован при ответника по риска „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, поради което ищецът поискал да бъде
възстановена изплатената сума. Ответникът отказал с аргумент да е налице
случайно деяние, освобождаващо от отговорност и застрахователя. Ищецът застъпва
теза, че застраховка „Гражданска отговорност“ покрива и рискове, провокирани от
влошено здравословно състояние на водача, позовавайки се на Директива 2009/103
от 16.09.2009 г. относно застраховката „гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за
сключване на такава застраховка, транспонирана изрично с чл. 493 ал. 2 т. 6 КЗ,
с директен ефект и спрямо частноправни субекти. Претендира сума в размер на
29858,02 лв.
В отговор по исковата молба ответникът, представляван
от юрк. Д.З.признава, че пътнотранспортното произшествие е настъпило, както и
че водачът на лекия автомобил е застрахован при него по риска „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите. Оспорва твърдяното място на настъпване – в
лентата за насрещно движение, да са били причинени твърдяните вреди по
ремаркето и да са в причинно-следствена връзка с виновно поведение на
застрахования при ответника водач. Наведен е довод за случайно събитие, което процесуалният
представител на ответника намира за изключващо вината на водача. Застъпена е теза,
че действалият към момента на увреждането закон ограничава отговорността на
застрахователя до виновно причинена вреда. Евентуално твърди застрахованият при
ищеца водач да е съпричинил увреждането, движейки се с превишена, съответно
несъобразена скорост и твърди ударът да е бил предотвратим с намаляване на
скоростта и спиране на МПС вместо предприетото включване и изключване на
фаровете на товарния автомобил. Прави и възражение за изтекла давност.
Ответникът оспорва предявения иск и по размер като твърди да е налице тотална
щета, поради което смята, че ищецът не е дължал да финансира отстраняването на
вредите, а е следвало да редуцира размера на обезщетението със стойността на
запазените части.
Ищецът претендира и обезщетение за неизпълнено парично
задължение за периода от 03.03.2019 г. до 27.08.2021 г., включително в размер
на 4511,88 лв. При условията на чл. 214 ал. 2 ГПК претендира законна лихва и за
периода от датата на предявяване на исковата молба до изплащане на сумата.
Ответникът оспорва претенцията за лихва с оглед
акцесорния ѝ характер по отношение на оспореното вземане за главница.
В съдебно заседание по съществото на спора ищецът,
представляван от юрк. К. с довод, че е налице покрит риск по застраховка
„Гражданска отговорност“ и намира иска за доказан с изслушаната автотехническа
експертиза. Претендират се разноски като е представен и списък.
Процесуалният представител на
ответника – юрк. М.-Л., оспорва исковете с довод, че липсва виновно и
противоправно поведение на застрахования при него водач. Претендират се
разноски и е представен списък.
Съдът като обсъди по същество
надлежно въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235 ГПК,
намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори, а и от
представената полица се установява писмено изразено съгласие на 19.08.2015 г.,
че ищецът приема да застрахова ремарке марка KRONE
рег. № Н1754ЕЕ при условията на застраховка „КАСКО+“ с период на действие от
00:00 ч. на 27.08.2015 г. до 24:00 ч. на 26.08.2016 г. Посочено е, че „П.Л.“
ЕООД е лизингопулачател на застрахованото имущество.
На 18.10.2015 г. около 07,20 часа на ПП I-4, км. 169,070 е настъпило пътнотранспортно произшествие с
участието на л.а. ВОЛВО с рег. № *******и товарен автомобил „Мерцедес Акторс“ с
рег. № Н3574 ВН с прикачено ремарке „КРЬОНЕ“ с № Н 7154
ЕЕ.
От
показанията на свид. Д.И., управлявал товарния автомобил, се установява, че се
е движел с посока от гр. София към гр. Велико Търново и след с. Моравица, в
лентата за движение на управлявания от него автомобил, навлязал водачът на насрещно
движещия се лек автомобил. Вещото лице инж. А. установява, че навлизането е
настъпило в опасната зона за спиране на товарния автомобил и е настъпил
непредотвратим удар за водача на товарния автомобил откъм шофьорската страна,
леко вляво. Товарният автомобил повлякъл лекия автомобил, а съприкосновението
между автомобилите породило въртящ момент в посока обратна на часовниковата
стрелка и довел до обръщане на камиона надясно като ремаркето затиснало лекия
автомобил. Вещото лице приема, че навлизането в лентата за насрещно движение
може да бъде обяснено с открити при аутопсията на водача на лекия автомобил
данни за инфаркт на миокарда, на каквато причина се позовава и ищецът.
Причинените
вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането са остойностени от
вещото лице на 28118,02 лв. при пазарна стойност на ремаркето не по-ниска от
68875 лв.
По делото не се спори, че събитието
е възникнало при действието на сключена с ответника застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите за л.а. ВОЛВО рег. № ******.
По делото не се спори, а и
доказателствата позволяват извод, че ищецът е възложил отстраняване на вредите
по застрахованото имущество и на извършения ремонт е заплатил сума в размер на
28118,02 лв. на „Б.С.Р.“ ЕООД. На застрахования „П.Л.“ ЕООД е изплатена и сума
в размер на 1725,00 лв. като страните не спорят, че е била необходима за
транспортиране на увреденото имущество.
При така установената фактическа
обстановка от правна страна съдът намира следното:
По иска с правно основание чл. 213 ал.1 изр.
първо КЗ (отм.)
Правото възниква при проявление на фактите, от които
законът го извлича. Ето защо и спорът следва да бъде решен според действалия
закон към датата на застрахователното събитие.
Законът изрично признава право на поелия
риска от увреждане на имущество застраховател след като плати обезщетение на
пострадалия да упражни неговите права с оглед възстановяване на изплатеното,
както и на необходимите разноски за определяне на обезщетението. При наличие на
сключена застраховка „Гражданска отговорност“ законът пряко ангажира застрахователя,
поел този риска да поеме имуществената тежест от събитието. Ето защо претендираното
право предполага да бъде установено в процеса постигнато съгласие в предписана от закона форма ищецът да поеме риска
от увреждане на имущество, възникнал дефицит в патримониума на застрахованото
лице, причинен от обстоятелство, възложено от закона в отговорност на лице,
застраховано при ответника, а пострадалият е възмезден за сметка на ищеца.
По делото не
се спори, а и представените доказателства позволяват извод за изразено съгласие
в предписаната от закона форма за поемане на риска от увреждане на имуществото,
съставляващо лек автомобил. Не се спори също така, че първата вноска от договорената
премия е заплатена преди застрахователното събитие и се установява, че вредите
по застрахованото имущество са отстранени за сметка на ищеца. При тези
обстоятелства ищецът е легитимиран да встъпи в правата на пострадалия
включително и срещу застраховалия гражданската отговорност на причинителя на
увреждането, какъвто се явява ответникът.
Спорен между
страните обаче е обхватът на застрахователното покритие по застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съгласно действалият закон към
датата на събитието с договора за
застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да
покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди (чл.
223 ал. 1 изр. първо КЗ отм.). Застрахователят заплаща обезщетение, включително за пропуснати ползи, които представляват пряк
и непосредствен резултат от непозволено увреждане, и за лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице (чл. 223 ал. 2 КЗ-отм.). В тази насока и чл.
257 ал. 1 КЗ (отм.) очертава обхвата на застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите като ангажира застрахователя да поеме гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица
за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани
… използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Съгласно
чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил
другиму. Обстоятелствата, от които се извежда отговорността на ответника не
сочат на техническо несъвършенство на лекия автомобил, довел до процесното
увреждане, за да бъде обсъждана обективната отговорност на неговия собственик,
възложена му с нормата на чл. 50 ЗЗД. Ето защо настоящият състав приема, че приложимият
в случая материален закон извлича отговорността на ответника от виновно
поведение на причинителя на увреждането.
След като произтичащата
от закона задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ се основава на
отговорността на застрахования пред трети лица липсващият елемент от
фактическия състав на тази отговорност – вина, изключва предпоставките за
ангажиране отговорността на водача на лекия автомобил, чиито действия са
предизвикали и процесното увреждане. Това от своя страна изключва отговорността
на ответника за причинените от това вреди върху застрахованото при ищеца
имущество.
Действително
с нормата на чл. 493 ал. 2, т. 6 КЗ в сила от 01.01.2016 г. изрично в обхвата
на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е
въведен рискът, произтичащ от влошено здравословно състояние, довело до
възпрепятстване управлението на моторно превозно средство. Тази норма обаче не
касае отговорността, произтичаща от деликтното правоотношение, а разширява обхвата
на отговорност на застрахователя по застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите. С други думи, основанието за отговорност
в тази хипотеза не произтича от тази на застрахования, а от възложена
допълнителна тежест върху застрахователя по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Следователно, въвеждането му може
да бъде обяснено с присъщите на задължителната застраховка социални
съображения. Такъв подход обаче налага изрично нормативно предписание, поради
което въвеждането му по тълкувателен път към предходен момент е невъзможно.
Разширително
тълкуване на чл. 257 ал. 1 КЗ (отм.) не може да бъде обосновано и с Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година
относно застраховката „Гражданска отговорност" при използването на моторни
превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка. В чл. 3 е дефинирано задължение за утвърждаване във всяка държава-членка
на подходящи мерки за застраховане на гражданската отговорност при използването
на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия. Директивата
обаче не дефинира обхвата на гражданската отговорност. Напротив, нормата на чл.
12 параграф втори еднозначно изключва въздействието на изрично визираните с
тази норма категории пострадали върху обхвата на гражданската отговорност, а в точка
3 от първи параграф изрично определя като приложимо за правото на обезщетение националното гражданско право.
Дори хипотетично да се приеме, че смисълът на
Директивата е именно предложеният от процесуалния представител на ищеца –
застрахователят по „Гражданска отговорност“ дължи да отговаря и при
осъществяване на пътно-транспортно произшествие поради влошаване на
здравословното състояние на водача, прилагането на този акт предполага
придадено пряко действие на Директивата. Съдът на Европейския съюз (СЕС) в решението Van Duyn, С-41/74 признава
такъв ефект по отношение на държавите-членки. В решение С-152/84 Marshall v. Southampton and South-West Hampshire Area Health
Authority СЕС изрично е признат обвързващият ефект на директивата само по
отношение на държавата-членка, към която се адресира. Директивата не може, сама
по себе си, да наложи задължения спрямо индивиди и не може да се прави
позоваване на разпоредби на директивата спрямо гражданскоправни субекти. В същия смисъл е и Решение от 07 август 2018
г. по дело С-122/2017 г. на Съда на Европейския съюз като в параграф 45 се
отбелязва, че националната юрисдикция е
задължена да не приложи националната разпоредба, намираща се в противоречие с
директива, само когато на последната се прави позоваване спрямо държава членка,
органите на нейната администрация, сред които са и децентрализираните органи,
или спрямо организации и образувания, които са зависими или контролирани от
държавата или на които държава членка е поверила задача в обществен интерес и
които разполагат за тази цел с изключителни правомощия в сравнение с тези,
които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните
субекти. Съдът на Европейския съюз признава директен ефект на директива в спор
между гражданскоправни субекти, когато тя утвърждава общ принцип в правото на Европейския съюз, но по изложените вече
съображения Директива
2009/103/ЕО не установява такъв досежно обхвата на задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“. На тази основа
Съдът посочва, че правото на Съюза, и
по-специално член 288 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че национална
юрисдикция, сезирана със спор между
частноправни субекти, която не е в състояние да направи тълкуване на своите
националноправни разпоредби, намиращи се в противоречие с разпоредба от
директива, която отговаря на всички изисквания, за да произведе директен ефект,
в смисъл, който да е в съответствие с последната разпоредба, не е задължена само на основание на правото
на Съюза да остави без приложение тези националноправни разпоредби ….“.
При тези съображения настоящият състав не намира
основание да приеме, че чл. 257 ал. 1 КЗ (отм.) включва и отговорност за вреди,
причинени поради влошено здравословно състояние на водач, застрахован по риска
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Ето защо и вредите, породени от
използване на моторно превозно средство се поемат от застрахователя на водача
на увреждащия автомобил, ако са причинени виновно.
Нормата на
чл. 45 ал. 2 ЗЗД установява предположение за способност у причинителя на
увреждане да осъзнае последиците на собственото му поведение и възможност да
съобрази поведението си с дължимото. Страните не спорят, а и доколкото липсва
друго разумно обяснение за навлизането на лекия автомобил в лентата за насрещно
движение, настоящият състав споделя достигнатия извод и от ищеца, че причина за
това е констатираният впоследствие масивен инфаркт. Подобно състояние е
обективно непреодолимо. Доказателствата не сочат да е съществувала възможност
за предотвратяване на непреодолимия летален изход от внезамно възникналото
влошаване на здравословното състояние, а такава и ищецът не твърди. Изводимият
от задължението да не се вреди другиму ангажимент за предотвратяване на
обективно непреодолимо събитие предполага конкретно установени факти, предхождащи
събитието и вещаещи неизбежното му настъпване. Болестното изменение в сърцето макар
и да обяснява възникналия инфаркт на миокарда, не обосновава обективна
възможност да бъде предвиден. При тези съображения съдът споделя довода на
процесуалния представител на ответника, че загубата на контрол върху автомобила
не се дължи на виновно поведение у водача на лекия автомобил. Отсъствието на
този елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане изключва
деликтната отговорност у застрахования при ответника причинител на увреждането
по застрахованото при ищеца имущество. След като застрахованият по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ не дължи да възмезди настъпилите вреди,
отпада отговорността и на ответника, поел този риск. Ето защо предявеният иск
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При достигнатия извод
неоснователно оспорените от ответника обем на произтеклите от увреждането вреди
и техния размер следва да бъдат отчетени при разпределение на отговорността за
разноските.
Неоснователността на иска
обезсмисля изследването на противопоставеното възражение за изтекла давност.
По
иска с правно основание чл. 86 ЗЗД
Законът
третира неизпълненото в срок парично задължение като източник на неоспорима
вреда и определя механизъм за остойностяване на типичното обезщетение.
Доколкото обаче в случая не се установи възникнало в полза на ищеца лихвоносно
вземане, и така предявената претенция следва да бъде отхвърлена като
неоснователна.
По
искането, предявено при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният закон установява изключение от правилата
за огласяване на съдебно предявеното и признато право досежно лихва, дължима
след датата на съдебно предявено вземане – чл. 214 ал. 2 ГПК. Отсъствието на
установено в процеса вземане изключва дължимостта на лихва и за предявената
претенция при облекчен процесуален ред. Понеже тази претенция не обосновава
наличие на самостоятелен иск по смисъла на закона, а се явява последица от
утвърдено с решението лихвоносно вземане, при отречено притезание за главницата
съдът не дължи нарочен диспозитив.
По разноските
При установения изход от спора
направените от ищеца разноски следва да бъдат възложени в негова тежест като с
оглед нормата на чл. 81 и 236 ал. 1 т. 6 ГПК този извод следва да бъде огласен
с решението..
Ищецът
дължи да възмезди и ответника за направените от него разноски. Настоящият
състав приема обаче, че въпреки спецификата си и отговорността за разноски е с
обезщетителен характер – този, който необосновано от правна гледна точка провокира
разноски за насрещната страна по спора, дължи да го възмезди. От тази гледна
точка логично е да се приеме за приложима и общоутвърдената граница на отговорността
за обезвреда. Подлежат на възстановяване вредите, които са пряка и
непосредствена последица от необосновано провокирания спор. С други думи,
отговорността за разноски ангажира загубилата спора страна да поеме необходимите разноски за обезпечаване
на достигнатия резултат.
С
оглед диспозитивното начало в рамките на съдебния спор ответникът е в правото
си да определи дали да поеме активна защита в процеса, а състезателното начало
го овластява да определи обхвата на поддържаната в процеса позиция и
средствата, с които да докаже твърденията, на които я основава. На тези
процесуални права съответства ангажимента на съда да осигури възможност за
събиране на необходимите доказателства в подкрепа на въведените твърдения и/или
оспорвания. Заплатеното от ответника възнаграждение за вещо лице касае въведено
от него оспорване, опровергано от заключението на вещото лице. Няма разумна
причина в тежест на ищеца да бъде възлаган разход, провокиран не от предявения
от него иск, а от неоснователно повдигнат от ответника спор по факти, оказали
се в крайна сметка и ненужно утежняващи спора. Настоящият състав приема, че с
оглед принципа, че всеки дължи да понесе последиците на собственото си решение заплатеното
възнаграждение за вещо лице следва да бъде възложено в тежест на ответника.
Процесуалното
представителство е необходим разход за обезпечаване на справедлив процес.
Законът признава право на юридическо лице да бъде възмездено за осигурена
квалифицирана защита чрез юрисконсулт – чл. 78 ал. 8 ГПК. Понеже в случая са
налице предпоставките за ангажиране отговорността за разноски на ищеца,
основателна се явява претенцията за възлагане в негова тежест и на следващото
се възнаграждение за осъществена защита от юрисконсулт. Утвърждавайки вземане в
отклонение от принципа, че подлежащите на възстановяване разходи следва да са
били реално извършени, законът регламентира и механизъм за остойностяване на
възнаграждението. Тъй като вземането подлежи на остойностяване при приключване
на спора меродавен се явява действащият механизъм към датата на приключване на
устните прения. В случая размерът на претенцията не внася допълнително
усложнение, поради което и възнаграждението следва да бъде определено в
определените граници с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ. Въведеният с исковата молба спор, фокусиран върху съдържанието на
правото и се отклонява от типичните за този вид дела, поради което настоящият
състав приема делото за усложнено от правна страна, обуславящо и определяне на възнаграждение
към горната граница. По изложените съображения съдът приема за адекватен на
сложността на делото размер на възнаграждението за юрисконсулт от 300 лв.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.З.“
ЕАД със
седалище и адрес на управление:*** срещу „З.А.Д.А.“ АД с адрес *** иск с правно
основание чл. 213 ал. 1 изр. 1 КЗ
(отм.) за сумата от 29858,02 лв.
– възстановяване на изплатено обезщетение по полица № 440215213005688/19-08-2015
г. за вреди, причинени по товарно ремарке марка KRONE с рег. № Н7154ЕЕ при
пътнотранспортно произшествие на 18.10.2015 г. от водача на л.а. марка „ВОЛВО“
рег. № ****** и обичайни разноски за определяне на обезщетението.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.З.“
ЕАД със
седалище и адрес на управление:*** срещу „З.А.Д.А.“ АД с адрес *** иск с правно
основание чл. 86 ЗЗД за сумата
от 4511,88 лв. – мораторна лихва за
периода 03.03.2019 г. до 27.08.2020 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 8 ГПК „Д.З.“
ЕАД, ЕИК ******със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК ******сумата от 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение
за защита в производството пред Софийски градски съд.
ВЪЗЛАГА направените разноски от „Д.З.“ ЕАД в негова тежест.
ВЪЗЛАГА направените разноски от „З.А.Д.А.“ АД за заплащане възнаграждение на вещо лице в негова тежест.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в двуседмичен
срок от връчване на препис от съобщението до всяка от страните, а в частта за
разноските – пред настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: