№ 7082
гр. София, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100506994 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 6781 от 15.04.2024 г. по гр.д. № 12038/2023 г. по описа на СРС,
159 с-в е признато за установено по отношение на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
****, че дължи на „К.Б.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, ул. ****, сумата от 2230,94 лева (две хиляди двеста и тридесет лева и 94
стотинки), представляваща неизплатено задължение за извършени строително-
монтажни работи, за което са издадени фактура № 337/02.03.2018 г на стойност
1740,80 лв., фактура № 338/02.03.2018 г на стойност 68,04 лв., фактура №
339/02.03.2018 г на стойност 64,73 лв., фактура № 340/02.03.2018 г на стойност 204,02
лв., фактура № 341/02.03.2018 г на стойност 153,35 лв., ведно със законна лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
- 16.03.2022 г. до окончателното плащане на дължимото и сумата от 908,51 лева
(деветстотин и осем лева и 51 стотинки), представляваща законна лихва за забава за
периода от 03.03.2018 г. до 07.03.2022 г., за които суми е издадена Заповед
№9041/31.03.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
13684/2022 г. на СРС, 159 състав, като е отхвърлен иска за обезщетение за забава за
разликата над уважения размер 908,51 лева до пълния предявен размер от 908,56 лв.
Срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на претенциите е
1
подадена въззивна жалба от ответника „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД,
като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост
и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и
неправилно приложение на материалния закон. Неправилно, според ответника, съдът е
приел, че в производството е доказано възлагане на конкретни СМР за изпълнение от
ищеца, поради което не е установено наличие на облигационно отношение между
страните. Поддържа, че в производството не е доказано и приемане на дейностите от
банката. Напротив, в проведеното производство последната е оспорила съставените
документи – приемо-предавателни протоколи за дейностите, които като частни
свидетелстващи документи не се ползват с материална доказателствена сила. В
последните са посочени количества и видове СМР, които ищецът твърди да е
изпълнил. Поради липса на други ангажирани доказателства, то, неправилно съдът е
основал решението си на оспорените протоколи. Тъй като банката не е възлагала
извършването на СМР, то, същата не дължи заплащане на възнаграждение на ищеца за
изпълнението им. Освен това в случая неправилно съдът е приел, че вземанията не са
погасени по давност. Изводът, че погасителната давност е прекъсната с подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение е неправилен. Същият не е съобразен
и с материалния закон досежно претендираната мораторна лихва доколкото
погасителната давност за нея е три години, а не пет години.
Моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост
на предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна и ищец „К.Б.” ЕООД в подадения писмен отговор на
въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК оспорва същата като неоснователна.
Излагат се доводи, че първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част
е правилно, като обосновано и мотивирано, като в производството и при
постановяването му не са допуснати процесуални нарушения. Моли за потвърждаване
на решението в обжалваната от насрещната страна част като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
2
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно в
една част.
Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът
намира следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че между страните
са възникнали облигационни правоотношения във връзка със сключения на
02.03.2018г. договор за изработка, с който ответникът е възложил на ищеца изпълнение
на СМР. Приел е за установено, че последните са изпълнени и приети от възложителя
/чл.264, ал. 1 ЗЗД/, за което са съставени 5 бр. приемо –предавателни протоколи
подписани от двете страни. С оглед указанията на чл.266, ал.1 ЗЗД, съдът е приел, че
претенцията на ищеца предявена по реда на чл.422 ГПК /след проведено заповедно
производство/ за заплащане на дължимото възнаграждение по издадените 5 бр.
фактури е основателна за сумата 2230,94 лева С оглед обстоятелството, че е налице
забава в изпълнението на парично задължение е приел, че върху главното задължение
се дължи мораторна лихва от 03.03.2018 г. /деня на доставката/ до окончателно
погасяване на задължението, чийто размер за периода от 03.03.2018 г. до 07.03.2022 г.
възлиза на сумата 908,51 лв. За уважаване на претенциите за посочените размери,
съдът е приел, че правопогасяващото възражение за изтекла давност за вземанията на
ответника е неоснователно.
Решението е правилно в една част.
Чрез приложените пред първата инстанция доказателства се установява, че въз
основа на заявление от 08.03.2022 г. подадено по реда на чл.410 ГПК, в полза на ищеца
е била издадена на 31.03.2022 г. заповед за изпълнение за сумата от 2230,94 лева (две
хиляди двеста и тридесет лева и 94 стотинки), представляваща неизплатено
задължение за доставени строително-монтажни работи, за което са издадени фактура
№ 337/02.03.2018 г на стойност 1740,80 лв., фактура № 338/02.03.2018 г на стойност
68,04 лв., фактура № 339/02.03.2018 г на стойност 64,73 лв., фактура № 340/02.03.2018
г на стойност 204,02 лв., фактура № 341/02.03.2018 г на стойност 153,35 лв., ведно със
законна лихва от 16.03.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 908,56 лева
(деветстотин и осем лева и 56 стотинки), представляваща обезщетение за забава за
периода от 03.03.2018 г. до 07.03.2022 г. По образуваното ч.гр.д.№ 13684/2022 г. по
описа на СРС с възражение от 10.05.2022 г. ответника е оспорил вземането с мотив, че
не дължи и е образувано исково производство по гр.д.№ 12038/23 г. 159 с-в на СРС.
В представените пред първата инстанция 5 бр. Протоколи за установяване
завършването и заплащането на натурални видове СМР подписани от страните –
3
възложител и изпълнител, както следва: възложител „ПИБ“ АД и изпълнител „К.Б.”
ЕООД от 02.03.2018г. са посочените видове, количества и стойности на СМР
изпълнени на обект – клонове на банката на територията на гр.Варна. Въз основа на
тези приемо-предавателни протоколи са издадени 5 бр. фактури, както следва: фактура
№ 337/02.03.2018 г. на стойност 1740,80 лв., фактура № 338/02.03.2018 г на стойност
68,04 лв., фактура № 339/02.03.2018 г на стойност 64,73 лв., фактура № 340/02.03.2018
г на стойност 204,02 лв. и фактура № 341/02.03.2018 г на стойност 153,35 лв.
Чрез приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, чийто
констатации настоящия състав изцяло възприема по реда на чл.202 ГПК се установява,
че процесните 5 бр. фактури са осчетоводени от ищеца и за тях същият е ползвал
данъчен кредит. Установява се, че фактурите не са били осчетоводени от ответника.
Установява се, че ищеца е представил на ответника молба за потвърждение от
04.03.2020г., 1 бр. лист разпечатка от ел. поща за изпратено напомнително писмо от 05.
11.20г., както и 2 бр. справки за дължими суми.
При така установеното, настоящия състав намира за правилни изводите на
първата инстанция, че страните са били обвързани от сключен договор за изработка,
по силата на който ответникът е възложил на ищеца изпълнение на СМР, които са
индивидуализирани подробно по видове, количества и стойност в съставените между
страните приемо-предавателни протоколи.
Регламентацията на договора за изработка се съдържа в разпоредбите на чл. 258
- чл. 269 от ЗЗД. С този договор изпълнителят се задължава на свой риск да изработи
нещо съгласно поръчката на другата страна, а последната да заплати възнаграждение.
Договорът за изработка съгласно чл. 258, и чл. 266 от ЗЗД е консенсуален, двустранен
и възмезден договор. От него възникват права и задължения и за двете страни, като
основните задължения на изпълнителя се свеждат до: 1/ да изработи нещо съгласно
поръчката в срок, без отклонения от нея и то така, че то да "бъде годно за
обикновеното или предвиденото в договора предназначение" и 2/ да предаде
изработеното на поръчващия.
Доводите на въззивника, че в производството не е доказано съществуване на
облигационно правоотношение с предмет извършване на на СМР на клонове на
банката в гр.Варна, съдът намира за неоснователни. Както правилно е посочил в
своето решение СРС и настоящия състав изцяло възприема, облигационните
отношения на страните във връзка с договора за изработка с посочения предмет се
установява от представените в производството 5 бр. приемо-предавателни протоколи.
В последните е положен подпис за възложителя – ответник в производството и
доколкото същите не са оспорени като неистински /по авторство на изявление и
положен подпис, както и по отношение на удостовереното съдържание/ по реда на
чл.193 ГПК, то, същите следва да бъдат съобразени от съда при решаване на спора по
4
същество. Както правилно е посочил в писмения отговор на въззивната жалба ищеца,
в съставените протоколи – частни свидетелстващи по своя характер, ответникът е
признал неизгодни за себе си факти, а именно приемане на възложени за изпълнение
на ищеца СМР посочени в протоколите по вид, количество и стойност. Съобразно
указанията на чл.178 и чл.180 ГПК, съдът следва да зачете доказателствената сила на
съставените от страните документи неоспорени в производството.
Съгласно установената съдебна практика по чл. 266, ал. 1 ЗЗД възнаграждение
се дължи за извършена и приета работа, като приемането може да се установи с
всякакви доказателствени средства, включително с приемо-предавателен протокол за
конкретно изпълнени СМР с посочени видове, количества и стойност, в който
поръчващият може да направи възраженията си за неточно изпълнение в количествено
или качествено отношение. Протоколът обвързва страните за изпълнените и приети
СМР и възложителят дължи възнаграждение съгласно приемо - предавателния
протокол, който, като частен свидетелстващ документ, може да бъде оспорен от всяка
от страните, в който случай съдът преценява документа с оглед всички събрани
доказателства - в този смисъл са постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК
решения, които се възприемат от настоящия състав: Решение № 65/16.07.2012 г. по т.д.
№ 333/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 110/17.08.2011 г. по т.д. № 597/2010 г. на
ВКС, ІІ т.о. и РЕШЕНИЕ № 147 ОТ 30.09.2013 Г. ПО Т. Д. № 934/2012 Г., Т. К., ІІ Т. О.
НА ВКС.
Доводите на въззивника, че не дължи заплащане на възнаграждение за
изпълнената работа, съдът намира за неоснователни. Както бе посочено чрез
събраните по делото доказателства е установено, че за изпълнените от ищеца СМР на
обекти – клонове на банката в гр.Варна, са били издадени 5 бр. фактури, осчетоводени
от ищеца във връзка с всеки от съставените приемо-предавателни протоколи. Общата
стойност на дължимото възнаграждение по тях възлиза на сумата 2230,94 лева, която
не е заплатена от ответника. С оглед това и при съобразяване, че давността за
вземанията е пет години /чл.110 ЗЗД/, както и че същата е била прекъсната с
подаването на заявление на 08.03.2022 г., то, вземанията на ищеца за посочената сума
се явяват основателни. Възражението на ответника за погасяване по давност на
вземанията се явява неоснователно с оглед указанията на чл.422, ал.1 ГПК, искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415,
ал. 4 ГПК, както в случая.
Доводите на въззивника, че за вземанията за мораторна лихва е приложима
тригодишна давност /чл.111, б“в“ ЗЗД/ съдът намира за основателни. За период три
години преди подаване на заявлението, т.е. от 07.03.2019 г. до 07.03.2022 г. вземанията
за мораторна лихва върху сумата 2230,94 лева възлиза на сумата 679.84 лева, до който
размер претенцията по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважена. Над
5
посочения размер до сумата 908,51 лева, както и за периода от 03.03.2018 г. до
06.03.2019 г. претенцията следва да бъде отхвърлена.
При така посоченото, изводите на двете инстанции не съвпадат в една част.
Постановеното от първата инстанция решение следва да бъде отменено като
неправилно в частта на уважаване на иска по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД над
сумата 679.84 лева до сумата 908,51 лева, както и за периода от 03.03.2018 г. до
06.03.2019 г. В останалата част постановеното от СРС решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъде присъдена сумата 600.00 лв.-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 6781 от 15.04.2024 г. по гр.д. № 12038/2023 г. по описа на
СРС, 159 с-в, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ****, че дължи на „К.Б.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ул. ****, на основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД,
сумата от 228.67 лв. /над сумата 679.84 лева до сумата 908,51 лева/- законна лихва за
забава върху сумата от 2230,94 лева за периода от 03.03.2018 г. до 07.03.2022 г., за
която сума е издадена Заповед №9041/31.03.2022г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 13684/2022 г. на СРС, 159 състав, КАТО
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА СЛЕДНОТО:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от „К.Б.” ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. **** срещу „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ****, иск по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване
за установено, че „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД дължи на „К.Б.” ЕООД
сумата 228.67 лв. /над сумата 679.84 лева до сумата 908,51 лева/- законна лихва за
забава върху сумата от 2230,94 лева за периода от 03.03.2018 г. до 07.03.2022 г., за
която сума е издадена Заповед №9041/31.03.2022г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 13684/2022 г. на СРС, 159 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6781 от 15.04.2024 г. по гр.д. № 12038/2023 г. по
описа на СРС, 159 с-в, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на
„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
6
управление гр. София, бул. ****, че дължи на „К.Б.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ул. ****, на основание чл.422 ГПК вр. чл.266, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 2230,94 лева (две хиляди двеста и тридесет лева и 94
стотинки), представляваща неизплатено задължение за извършени строително-
монтажни работи, за което са издадени фактура № 337/02.03.2018 г на стойност
1740,80 лв., фактура № 338/02.03.2018 г на стойност 68,04 лв., фактура №
339/02.03.2018 г на стойност 64,73 лв., фактура № 340/02.03.2018 г на стойност 204,02
лв., фактура № 341/02.03.2018 г на стойност 153,35 лв., ведно със законна лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
- 08.03.2022 г. до окончателното плащане на дължимото и сумата от 679.84 лева
(шестотин седемдесет и девет лева и осемдесет и четири стотинки), представляваща
законна лихва за забава за периода от 07.03.2019 г. до 07.03.2022 г., за които суми е
издадена Заповед №9041/31.03.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. 13684/2022 г. на СРС, 159 състав, както и в частта на разноските.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ ЛД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****, да заплати на „К.Б.” ЕООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. ****, сумата от 600.00 лева,
представляваща направени от ищеца разноски по настоящото производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7