№ 154
гр. Ямбол, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Яна В. Ангелова
при участието на секретаря П.Г.У.
в присъствието на прокурора Д. Ив. Д.
като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Гражданско дело №
20252300100088 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба на И. Т. Г. от гр. *, с
която е предявил иск за осъждане на Прокуратурата на Република България за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лева, представляваща част от общо
дължимата от ответника като обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди
сума от 80 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на
прекратяване на досъдебното производство- 26.07.2023 г. до окончателното й погасяване. С
исковата молба е заявена претенция за присъждане на направените по делото разноски пред
тази инстанция.
Исковата си претенция ищецът обосновава с това, че с Постановление от
18.04.2016 г. е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство №7/2015 г. по описа
на сектор БОП- Русе, Разград, пр.пр.№ 532/2015 г. по описа на Специализираната
прокуратура за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, във връзка с ал.2 от НК. Преди
привличането му е бил задържан за срок от 24 часа със Заповед рег.№ 1231133-3 на
полицейски орган, издадена в 09.00 часа на 18.04.2016 г. С постановлението за привличането
му като обвиняем е бил задържан под стража за срок от 72 часа. С Определение от
21.04.2016 г. по ЧНД № 1200/2016 г. на СпНС, потвърдено с определение на АСпНС от
28.04.2016 г. по ВЧНД № 103/2016 г. по описа на същия по отношение на ищеца е била взета
мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Тази мярка за неотклонение е била
потвърдена в производство по реда на чл.65 от НПК с Определение от 18.07.2016 г. по ЧНД
№ 104/2016 г. по описа на СпНС, потвърдено с Определение от 26.07.2016 г. по ЧНД №
187/2016 г. по описа на АСпНС. С Определение от 14.10.2016 г. по ЧНД № 2753/2016 г. на
СпНС мярката за неотклонение е била изменена в по-лека- „Парична гаранция в размер на 2
000 лева“. Ищецът поддържа, че от момента на задържането му на 18.04.2016 г. до отмяна на
мярката за неотклонение „Задържане под стража" на 14.10.2016 г. е бил лишен от свобода и
е било нарушено правото му на свободно предвижване и живот. С Постановление от
18.07.2022 г. по пр.пр. №532/2015 г. на прокурор от Специализирана прокуратура досъдебно
1
производство №7/2015 г. по описа на сектор БОП- Русе, Разград е било изпратено по
компетентност на Окръжна прокуратура- гр.Русе, където е образувано под № 3313/2022 г. С
постановление от 26.07.2023 г. на прокурор от Окръжна прокуратура- Русе, воденото против
ищеца досъдебно производство за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, вр. с ал.2 от НК е било
прекратено и материалите по ДП №3313/2022 г. по описа на ОП-Русе са изпратени на
Районна прокуратура- Русе за евентуално извършени престъпления по чл.308, ал.1 от НК,
чл.308, ал.5, изр.1, вр. с ал.1 от НК, чл.276, ал. 1 от НК и чл.209 от НК.
След изискана информация от РП- Русе, ищецът установил, че против него не се
води производство и той няма процесуално качество по ДП № 336 ДП-344/2023 по опис на
ОДМВР- Русе, пр.пр.№ 4741/2023 г. на Районна прокуратура- Русе.
При тези фактически твърдения, ищецът счита, че воденото против него
наказателно производство е прекратено във фазата на досъдебното производство с
постановление на прокуратурата поради липса на извършено престъпление. Изтъква се, че
от момента на задържането му на 18.04.2016 г. до отмяна на мярката за неотклонение
„Задържане под стража" на 14.10.2016 г. е бил лишен от свобода и е било нарушено правото
му на свободно предвижване и живот. Задържането му от органите на полицията на
18.04.2016 г. е било внезапно и е предизвикало у него изключителен стрес. По същото време
се е намирал в к.к. „***" с приятелката си И.М.. На 18.04.2016 г. двамата са се завръщали от
сутрешната си тренировка на брега на морето, когато, между 8.00- 9.00 часа са били
внезапно пресрещнати от автомобил без обозначителни знаци, движещ се с висока скорост.
Автомобилът е спрял внезапно пред тях, преграждайки им пътя и от него са излезли
маскирани и въоръжени лица, които са ги повалили на земята без каквото и да било
предупреждение и са им поставили белезници. Задържането им по описания начин е
предизвикало изключителна уплаха и у двамата, като приятелката на ищеца е помислила, че
ги отвличат. След задържането им е бил направен обиск в апартамента, който са ползвали в
к.к. „***", а след това ищецът е бил транспортиран до гр.Ямбол където е направен обиск и в
дома му . На следващия ден бил транспортиран до гр.София, където е настанен в ареста на
ул. „***", където се е намирал през целия период на задържането му под стража. Според
твърденията на ищеца битовите условия в ареста са били изключително лоши, той се е
помещавал в една килия с още пет задържани лица. През целия период на задържането
ищецът не е бил разпитван и не е участвал в никакви процесуално-следствени действия.
Престоя в ареста се е отразил изключително негативно на неговата психика и е предизвикал
влошаване на здравословното му състояние. За времето, в което е бил задържан под стража е
загубил десет килограма от теглото си. Съзнавайки, че не е извършил никакво нарушение на
закона, не е бил в състояние да приеме напълно неоправданото лишаване от свобода, макар
и с налагане на мярка за неотклонение, продължила извън всички приемливи срокове.
Задържането му е нарушило напълно обичайният му ритъм на живот и е предизвикало
настъпила впоследствие раздяла с приятелката му, която го е напуснала. Обвинението в
извършване на престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, вр. с ал.2 от НК, повдигнато с
постановлението от 18.04.2016 г. е изключително тежко и е предизвикало стрес у ищеца, тъй
като предвиденото наказание по този текст е от 3 до 10 години лишаване от свобода. След
изменението на мярката му за неотклонение ищецът се завърнал в дома си в гр.*, като за
продължителен период от време преустановил контактите си с роднини, приятели и познати,
тъй като се е чувствал изключително подтиснат и се притеснявал, че следва да обяснява
защо и как е бил задържан и какви са причините за това, а такива не били налице.
Привличането му като обвиняем за тежко умишлено престъпление и продължителния
период на задържането под стража се е отразило негативно както на психиката на ищеца,
така и на възможностите му да си намери работа. Работил за кратък период от време на
постоянен договор, но впоследствие е уволнен и към настоящия момент е безработен.
С подадения в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, ответникът
Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от ОП- Ямбол, изразява становище за
2
допустимост на предявения частичен иск. Оспорва същия по основание и размер. Поддържа
се, че постановлението за частично прекратяване на досъдебното производство от 26.07.2023
г., на което ищецът основава претенцията си, е подлежало на обжалване и по делото липсват
доказателства за неговия стабилитет. От друга страна се твърди, че независимо от това, че
отговорността по ЗОДОВ има обективен характер, в тежест на ищеца е да докаже
твърдените вреди, извън обичайните, техният размер и връзката им с воденото наказателно
производство, а доказателства за интензивното засягане на личната сфера на ищеца, за
влошаване на здравословното му състояние, както и че е останал без работа в резултат на
повдигнатото обвинение, ищецът не сочи и не представя. Ответникът изтъква, че не може да
носи отговорност за вреди от действия на други органи- вреди в резултат на начина, по който
полицейските органи са задържали ищеца, както и за лошите условия в ареста. Отделно от
това ответникът счита претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди за
прекомерен, несъобразен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и трайната съдебна практика, с
конкретните и обективно съществуващи негативни преживявания на ищеца, включително и
с личността му. В тази връзка се позовава и на предходно осъждане на ищеца за
престъпление по чл.116, ал.1, т.6, предл.2 и 3 от НК на наказание „лишаване от свобода“ за
срок от 17 години при първоначален строг режим, като счита, че това осъждане го
характеризира като личност с висока степен на обществена опасност. Според ответника по
обвинението по чл.321, ал.3, предл.2 вр. ал.2 от НК досъдебното производство е приключило
за период от около 7 години и 7 месеца, което не е извън разумния срок, предвид
изключително високата фактическа и правна сложност на разследването- големия обем
доказателствен материал и повдигнато обвинение на девет лица. Ответникът възразява и
срещу началната дата, от която се претендира законна лихва върху главницата- 26.07.2023 г.,
като сочи, че законната лихва би била дължима от датата на стабилизиране /влизане в сила/
на постановлението за прекратяване на досъдебното производство, а не от датата на
издаването му. При уважаване на исковата претенция и като последица от това присъждане
на разноски на ищеца, ответникът прави възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение.
В о.с.з. ищецът се явява лично и с пълномощника си адв. Г. Д. от АК- Ямбол, като
предявения иск се поддържа изцяло. В представени по делото писмени бележки се излагат
подробни доводи и съображения за основателност на предявения частичен иск.
Ответникът Прокуратурата на Република България в о.с.з. чрез прокурор от ОП-
Ямбол оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан по съображенията, изложени
в отговора на исковата молба.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Досъдебно производство № 7/2015 г. по описа на Сектор БОП- Русе, Разград, е
образувано на 08.12.2015 г. с постановление на прокурор при Специализираната
прокуратура, срещу неизвестен извършител, за престъпление по чл. 321, ал.3, вр. ал.1 от НК,
за това че за времето м. януари- м. декември 2015 г. на територията на гр. Русе, гр. Ямбол и
гр. Силистра участвал в организирана престъпна група, създадена с цел да извършва
престъпления по чл. 244 от НК.
С Постановление от 18.04.2016 г. на разследващ полицай по същото ДП ищецът
И. Т. Г. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 321, ал.3, предл.2, вр.
ал.2 от НК, за това, че в периода от м. януари 2015 г. до момента на привличането му като
обвиняем, на територията на Република България, в градовете Русе, София, Плевен,
Силистра и Ямбол, е участвал в организирана престъпна група- структурирано трайно
сдружение на повече от три лица, с цел да извършат съгласувано в страната престъпления, за
които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години /престъпления по
чл. 244 и чл.308 от НК/, с участници К.К.Г., В.Б.О., Н.В.В., М.Д.Д., Д.Г.Д., П.Ж.З., Р.С.И. и
3
Е.Б.Б., като групата е създадена с користна цел.
Със Заповед за задържане на лице с рег. № 1231133-3 от 18.04.2016 г. на
инспектор в ТС „БОП“ гр. Бургас, ищецът И. Т. Г. е задържан по ЗМВР за срок от 24 часа.
С Постановление от 18.04.2016 г. на прокурор от Специализираната прокуратура,
ищецът И. Т. Г. е задържан под стража по ДП №7/2015 г. по описа на Сектор БОП- Русе,
Разград, за срок от 72 часа, считано от момента на привличането му в качеството на
обвиняем на 18.04.2016 г. с цел осигуряването му пред Специализирания Наказателен съд
във връзка с искане за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
С протоколно определение от 21.04.2016 г. по н.ч.д. № 1200/2016 г. по описа на
СпНС, потвърдено с протоколно определение от 28.04.2016 г. по ВНЧД №103/2016 г. по
описа на АпСпНС, влязло в законна сила на 28.04.2016 г., спрямо обвиняемия И. Т. Г. е взета
мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
С протоколно определение от 18.07.2016 г. по н.ч.д. №1904/2016 г. по описа на
СпНС, потвърдено с протоколно определение от 26.07.2016 г. по ВНЧД №187/2016 г. по
описа на АпСНС, влязло в законна сила на 26.07.2016 г., в производство по чл.65 от НПК, е
оставено без уважение искането на ищеца в качеството му на обвиняем по ДП №7/2015 г. за
изменение на взетата спрямо него мярка за неотклонение от „задържане под стража“ в по-
лека.
С протоколно определение от 14.10.2016 г. по н.ч.д. № 2753/2016 г. по описа на
СпНС, в производство по чл.65 от НПК, взетата спрямо обвиняемия И. Т. Г. мярка за
неотклонение от „Задържане под стража“ е изменена в „Парична гаранция в размер на 2000
лв.“.
С Постановление от 30.12.2016 г. на прокурор от Специализираната прокуратура
е отменена взетата по отношение на И. Т. Г. забрана по чл.68, ал.1 от НПК да напуска
пределите на Република България, като видно от мотивите на това постановление забраната
по чл.68, ал.1 от НПК е наложена с постановление от 18.04.2016 г.
С Постановление от 25.05.2018 г. на прокурор от Специализираната прокуратура
е отменена взетата по отношение на И. Т. Г. по ДП №7/2015 г. по описа на БОП- Русе,
Разград мярка за неотклонение „Парична гаранция в размер на 2000 лв.“.
С постановление от 18.07.2022 г. на прокурор от Специализираната прокуратура
и във връзка с приетия на 14.04.2022 г. ЗИДЗСВ, материалите по ДП № 7/2015 г. по описа на
ТС БОП Русе- Разград са изпратени по компетентност на ОП- Русе, където е образувано ДП
№ 3313/2022 г. по описа на ОП- Русе.
С Постановление от 26.07.2023 г. на прокурор от ОП- Русе е прекратено частично
на основание чл. 243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК- поради липсата на извършено
деяние, наказателното производство по ДП №7/2015 г. за обвинението на И. Т. Г. и на други
седем обвиняеми по това ДП за престъпление по чл. 321, ал.3, предл.2, вр. ал.2 от НК. Със
същото постановление наказателното производство по ДП № 3313/2022 г. по описа на
Окръжна прокуратура- Русе е изпратено по компетентност на Районна прокуратура- Русе с
оглед престъпления по чл. 308, ал.1 от НК; чл. 308, ал.5, изр. 1, вр.ал.1 от НК; чл.276, ал.1 от
НК и по чл.209 от НК. Постановлението на ОП- Русе от 26.07.2023 г. е възразено от
прокурор при РП- Русе, по повод на което с Постановление от 18.09.2023 г. на АП- Велико
Търново е потвърдено постановлението на ОП- Русе от 26.07.2023 г.
Постановлението на ОП- Русе от 26.07.2023 г., с което е прекратено частично
наказателното производство по ДП №7/2015 г. за обвинението на И. Т. Г. по чл. 321, ал.3,
предл.2, вр. ал.2 от НК, е връчено на ищеца И. Т. Г. на 28.07.2023 г., видно от приложеното
по делото известие за доставка.
От писмо изх. № 4741/2023 г. от 29.01.2025 г. на Районна прокуратура- Русе,
адресирано до пълномощника на ищеца- адв. Г. Д. във връзка с подадено заявление за
4
получаване на информация по хода на ДП № 3313/2022 г. след изплащането му по
компетентност на Районна прокуратура- Русе, се установява, че ДП- пр.пр. №4741/2023 г. по
описа на РП- Русе, ДП № 336 ДП № 344/2023 г. по описа на ОД на МВР- Русе е образувано
по отделени на 26.07.2023 г. материали от прокурор от ОП- Русе и се провежда с оглед
извършено престъпление по чл. 209, ал.1 от НК. По това ДП И. Т. Г. няма процесуално
качество.
От представената от ответника електронна справка за съдимост на ищеца И. Т. И.
от 30.04.2025 г. се установява, че осъждан с Присъда от 08.07.2002 г. по НОХД № 12/2002 г.
по описа на Окръжен съд- Варна, влязла в законна сила на 27.05.2004 г. за престъпление по
чл. 116, ал.1, т.6, предл. 2 и 3, извършено на 11.05.2001 г. на 17 години лишаване от свобода
при първоначален „строг“ режим. С Протокол № 600 от 16.07.2010 г. по ЧНД № 1225/2010 г.
по описа на ОС- Върна , влязъл в сила на 24.07.2010 г. е освободен условно предсрочно с
изпитателен срок от 5 години, 1 месец и 8 дни, като по време на изпитателния срок е
постановена пробация – „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за
срок от три години.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на двама свидетели на
ищеца.
Свидетелят К. Т. Г. /брат на ищеца/ в показанията си излага, че му е било
известно, че ищецът е бил задържан под стража около половин година. По време на престоя
си в ареста ищецът се оплаквал, че условията не са му приятни. Бил депресиран и не се
чувствал добре, променил се много. След като бил освободен свидетелят установил, че брат
му е отслабнал много, не бил стабилен психически, не желаел да излиза от дома си, защото
хората от града го познавали. Имал нужда от помощ, като семейството му положило много
усилия да го стабилизира. Свидетелят сочи, че преди да бъде задържан брат му работил,
търсил си работа, имал приятелка, живота му бил нормален. След освобождаването му от
ареста в началото трудно си намерил работа, разделил се с приятелката си, било му тежко и
било необходимо доста време за да „стъпи на краката си“, да започне работа и животът му да
се нормализира. Невъзможността да си намери работа свидетелят обяснява с липсата на
мотивираност и желание у ищеца да ходи и да търси такава. Според показанията на
свидетеля ищецът не е търсил медицинска помощ за решаване на проблемите след
освобождаването му от ареста.
Свидетелят Р.Д.. /приятел на ищеца от над 35 години/ в показанията си сочи, че
му е известен факта на задържането на И. Г., което е продължило около шест месеца.
Свидетелят бил този, който е посрещнал ищеца при излизането му от ареста. Забелязал в
този момент, че ищецът е дезориентиран, отслабнал, трудно комуникативен, бил изпаднал в
летаргия или депресия, бил с хлътнали очи. Ищецът споделил със свидетеля, че условията в
ареста били много тежки, изживял периода на задържането си много тежко, тъй като веднъж
вече е бил в затвора, но се е отърсил от неприятното минало, поправил се е, тръгнал е по
правия път, започнал е да се интегрира в обществото, но отново е бил задържан. В резултат
на задържането се разделил с приятелката си, с която били заедно няколко години. Ищецът
бил съкрушен психически, като възстановяването му отнело много време. Според
свидетелските показания, ищецът бил в „дупка“ в продължение на поне 6- 8 месеца,
избягвал е комуникация с хора, не излизал, не бил адекватен, нямал сили да се изправи и да
търси работа. Свидетелят се опитал да разговаря с ищеца, да го насърчи, но било
необходимо време от около една година за да превъзмогне случилото се и да предприеме
някакви действия, да се почувства в своя среда, да се интегрира отново в нормалния живот.
Свидетелят изтъква, че поради състоянието, в което се намирал, ищецът не бил годен за
работа и не желаел да си търси такава. На св. Д. не е известно ищецът да е търсил
медицинска помощ във връзка със състоянието си.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
5
правни изводи:
Предявениат иск е с правно основание чл.2, ал.1, т.3, предл. 1 от ЗОДОВ за
обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение в
извършване на престъпление.
Разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на
държавата за причинени на граждани вреди в случаите на незаконно повдигане и
поддържане на обвинение в извършване на престъпление от общ характер, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или
поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. В настоящия случай се
претендира обезщетение за неимуществени вреди, които ищецът твърди да е претърпял, в
следствие повдигането на неоснователно обвинение в извършване на престъпление от
органите на Прокуратурата на Република България, което наказателното производство е
приключило с постановление за прекратяване на досъдебното производство.
Легитимиран да представлява държавата по исковете за обезвреда, съгласно чл.7
от ЗОДОВ в качеството на нейни процесуални субституенти са компетентните
правозащитни органи, натоварени с властнически функции за наказателно преследване, от
чиито незаконни действия са произтекли вредите- в случая Прокуратурата на Република
България. Пасивната легитимация на ответника като субект на отговорността произтича от
законоустановените правомощия на прокуратурата да ръководи разследването и да
осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане и предоставената му в
изключителна компетентност държавна функция по обвинение в наказателния процес /в този
см. и ТР №5 от 15.06.2015 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС/.
Основателността на предявената искова претенция е предпоставена от
установяването на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане:
противоправно поведение на държавния орган, който е конституиран като ответник в
процеса, настъпването на конкретно твърдения вредоносен резултат, наличието на пряка
причинно-следствена връзка между неправомерното поведение (изразяващо се в повдигане
на неоснователно обвинение в извършване на престъпление от общ характер) и
настъпването на конкретно релевирания вредоносен резултат. В приложение на нормата на
чл.154, ал.1 от ГПК ищецът носи доказателствената тежест за установяване на посочените
релевантни обстоятелства при условията на пълно и главно доказване. Предвид безвиновния
характер на отговорността на държавата- по арг. от чл.4 от ЗОДОВ, наличието на вина на
съответните длъжностни лица не съставлява елемент от основанието за възникването й и
съответно не подлежи на изследване при преценката за основателност на исковата
претенция.
Въз основа на събрания в хода на производството доказателствен материал, съдът
намира, че са изпълнени всички законови предпоставки в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от
ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника спрямо ищеца. Установено е водено
срещу ищеца наказателно производство по обвинение в извършване на престъпление от общ
характер- по чл.321, ал.3, предл.2, вр. ал.2 от НК, приключило с Постановление за
прекратяване на наказателното производство от 26.07.2023 г. - поради липса на извършено
деяние и ищецът не е привлечен като обвиняем след изпращане на делото по компетентност
на Районна прокуратура- Русе.
В константната си и непротиворечива практика, постановена по реда на чл.290 от
ГПК, която се възприема от настоящия съдебен състав, ВКС приема, че обезщетение за
неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани
доказателства за тях, тъй като е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство, лицето, което е незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва
6
неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърняват се моралните и
нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване /Решение № 427 от
16.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 273/2009 г., III г.о., Решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 1506/2009 г., IV г.о., Решение № 388 от 02.12.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1030/2012 г., IV г.о., Решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г.о.,
Решение № 214 от 08.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2017 г., IV г.о. и мн. др./. В същите
решения е прието, че не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни
изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в
своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Когато се
твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай, или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед конкретни
обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение,
съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца.
Съобразявайки цитираните по– горе решения на ВКС, следва да се приеме, че на доказване
подлежат вредите, които са над обичайните. С оглед на изложеното, ЯОС приема, че ищецът
не е доказал претърпени неимуществени вреди, по- различни от обичайните. Такива не се
установяват и от показанията на разпитаните по делото свидетел, които сочат, че след
освобождаването на ищеца от ареста той бил затворен в себе си, не желаел да комуникира,
бил депресиран, не се чувствал добре, не бил стабилен психически, нямал желание да излиза
от дома си, да си търси работа, бил отслабнал физически, като описаните от свидетелите
морални страдания и неудобства на ищеца по време на наказателното производство, са от
характера на обичайните и не обосновават извод за присъждане на по- висок размер на
обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Що се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди, ЯОС намира следното:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта като законов
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва, наред с тяхната
общовалидна значимост за всеки човек, и конкретните факти, свързани със стойността, която
засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Съдът по иска по
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с
преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от
значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед
посоченото в ППВС № 4/23.12.1986 г. и практиката на Върховния касационен съд, напр.:
Решение № 79/17.07.2018 г. по гр. д. № 2034/2017 г. на IV г.о. на ВКС, Решение №
165/16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о., Решение № 149/02.05.2011 г. по гр.
д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о. и др., съдът съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2
ГПК е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение
към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така и да посочи какво е тяхното значение за
определяне на обезщетението по справедливост. Правно релевантните обстоятелства, от
значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления- умишлени
или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а
по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то
е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за
неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното
производство; по какъв начин последното се е отразило на ищеца - има ли влошаване на
здравословното му състояние, ако да - в каква степен и от какъв вид, конкретните му
преживявания. От значение при определяне на размера на обезщетението е и съдебното
минало на ищеца. Следва да се прецени цялостното отражение на предприетото срещу
лицето наказателно преследване върху живота му- семейство, приятели, професия и
7
професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди
от деликта се определя глобално за всички претърпени неимуществени вреди. При
определяне размера на обезщетението, съдът е длъжен да установи и връзката между
стандарта на живот в страната и начина, по който незаконното наказателно преследване е
засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Размерът на присъденото
обезщетение също така не може да служи като източник за неоснователно обогатяване за
пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение
съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите,
което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.
В процесния случай ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за
извършено престъпление от общ характер по чл.321, ал.3, предл.2, вр. ал.2 от НК, за което в
материалния наказателен закон е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет
години, т.е. предявеното обвинение е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93,
т. 7 от НК, с оглед вида и размера на предвиденото наказание. В процесния случай
наказателното производство спрямо ищеца е протекло само в досъдебната му фаза, като от
момента на привличане на ищеца като обвиняем /18.04.2016 г./ до датата на прекратяване на
воденото против него наказателно производство /26.07.2023 г./ са изминали почти 7 години и
3 месеца. От доказателствата по делото не се установява ищецът да е бил разпитван като
обвиняем в хода на ДП, както и не се установява с негово участие да са извършвани
процесуално- следствени действия, с изключение на участието му в производствата по чл.64
и чл.65 от НПК. Във връзка с повдигнатото обвинение в хода на ДП спрямо ищеца е била
взета най- тежката мярка за неотклонение „Задържане под стража“, предшествана от
задържане по реда на ЗМВР и по реда на чл. 64, ал.3 от НПК от прокурора с цел
осигуряването му пред съда. Така общата продължителност на задържането под стража на
ищеца по ДП е от 18.04.2016 г. до 14.10.2016 г., т.е. в период от почти шест месеца, който е
значителен, и през който период по делото не са налице данни с участието на ищеца да са
извършвани процесуално- следствени действия във връзка с разследването по ДП. Следва да
бъде отчетен и факта, че след 14.10.2016 г. до 25.05.2018 г. ищецът е бил с мярка за
неотклонение „Парична гаранция в размер на 2000 лв.“. Спрямо ищеца е била упражнена и
друга мярка за процесуална принуда по чл.68, ал.1 от НПК, а именно „Забрана да напуска
пределите на Република България“, наложена на 18.04.2016 г. и продължила до 30.12.2016 г.,
т.е. и след отмяна на мярката за неотклонение „Задържане под стража“ Посочените по- горе
мерки за процесуална принуда и тяхната продължителност са възпрепятствала свободата на
ищеца в социалната и професионалната му сфера, свободата му на придвижване на
територията на страната и извън нея.
Наказателното производство спрямо ищеца е продължило формално около 7
години и 3 месеца, който срок не може да се приеме за разумен, с оглед приетото в Решение
№ 38 от 27.02.2020 г. по гр.д. № 2720/2019 г., г.к., III г.о. на ВКС относно разумен срок на
разследване от три години и половина, като по делото няма данни продължителността на
наказателното производство да е свързано с недобросъвестно поведение на ищеца в
качеството му на обвиняем. Този извод на съда не се променя и от факта, че ищецът не е бил
единствен обвиняем по делото, както и от това, че би могло да се приеме, че същото се
отличава с фактическа и правна сложност, в който смисъл са възраженията на ответника.
При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът
отчете и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението- почти 44 години,
т.е. млад човек в разцвета на силите си, в която възраст се предполага, че цели достигането
на добър социален и професионален статут.
По делото не са налице доказателства воденото против ищеца наказателно
производство да се е отразило на здравословното състояние на ищеца, същият не е бил
публична личност, не е установено по делото да е имало проявен обществен интерес към
8
него, както и медийна или друга по вид разгласа на случая, а както бе посочено и по- горе,
установените по делото негативни преживявания и емоции в резултат на повдигнатото на
ищеца обвинение и задържането му под стража са обичайните за подобни случаи– довели са
до временно негативно отражение върху психологичното и физическо здраве на ищеца в
рамките на обичайното, като липсват убедителни доказателства за извънредно и трайно
влошаване на психологическото здраве на ищеца.
За основателно се възприема от съда направеното от ответника възражение, че
предходното осъждане на ищеца налага извод за по- нисък интензитет на търпените
неимуществени вреди. По делото е установено, че ищецът И. Г. е осъждан за тежко
умишлено престъпление по чл. 116, ал.1, т.6, предл.2 и 3 от НК на 17 години лишаване от
свобода при първоначален „строг“ режим, като по- голямата част от наложеното наказание е
изтърпял ефективно, а по отношение на останалата част от 5 години, 1 месец и 8 дни, е бил
освободен условно предсрочно. Предвид на това следва да се приеме, че доброто име на
ищеца и обществената оценка за него вече са били накърнени преди незаконно образуваното
наказателно производство, поради което предходното осъждане на ищеца следва да бъде
взето предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
неимуществените вреди, които са били причинени на ищеца от незаконното обвинение в
извършване на престъпление и представлява основание за неговото намаляване. Тези
неимуществени вреди се изразяват в засягане на доброто име, честта и достойнството на
лицето и в този смисъл касаят морални норми. Именно моралните норми /добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/ стоят в основата на засегнатото нематериално благо на
ищеца, който е бил незаконно обвинен. Добрите нрави са неписани правила и не се съдържат
в нормативните актове. В този случай преценката за спазването на добрите нрави е
предоставена на съда. Съдът трябва да съобрази цялостния облик на ищеца и дадената от
обществото морална оценка за неговото поведение. В процесния случай доброто име на
ищеца и обществената оценка за него вече са били накърнени преди незаконно образуваното
наказателно производство, поради което обезщетението за неимуществени вреди следва да
бъде намалено, тъй като ищецът вече е било в досег правосъдието, бил е осъждан, запознат
е със същността, фазите и последиците на евентуално ново наказателно производство и
търпените от него вреди са с по- нисък интензитет от тези, търпени от неосъждано лице /в
този см. Решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС,
Решение № 50017 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1090/2022 г., III г. о., Решение № 29 от
16.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1892/2019 г., III г. о./ Предвид изложеното, ЯОС намира, че
предходното осъждане на ищеца следва да бъде взето предвид при преценката относно
размера на обезщетението за неимуществени вреди, като същото е основание за
намаляването му.
По повод твърденията на ищеца за лоши битови условия в ареста по време на
задържането му под стража, следва да се вземат предвид дадените разяснения в т.3, т.11 и
т.13 и мотивите към тях от ТР № 3 от 22.04.2095 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които
държавата, чрез процесуалния си субституент ПРБ (в този смисъл ТР № 5/15.06.2015 г. на
ОСГК на ВКС), отговаря за всички неимуществени вреди, които ищецът търпи като пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение срещу него (по смисъла на чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ – когато той е оправдан или наказателното производство срещу него е
прекратено), включително и за вредите от наложената му мярка за неотклонение "задържане
под стража", която също е незаконна в тези случаи, като обезщетението се определя
глобално– общо по размер за всички претърпени неимуществени вреди в рамките на
цялостното незаконно наказателно преследване. Съгласно т. 8 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОС
на ГК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС, делата по искове за вреди от незаконосъобразни
актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод
задържане с мярка за неотклонение "задържане под стража", са подсъдни на
административните съдилища. В мотивите към тази точка е разяснено, че за вреди,
9
причинени на граждани от мярка за неотклонение (включително "задържане под стража"),
държавата би отговаряла в хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, ако вредите са настъпили в
резултат от дейността на правозащитните органи, изброени в чл. 2 от ЗОДОВ (респ. – чрез
процесуалния си субституент ПРБ в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – ТР №
5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС). Съгласно решение от 22 октомври 2019 г. на Четвърто ГО
на ВКС по гр. д. № 4636/2018 независимо че конкретните условия в ареста са пряк резултат
от действията и бездействията на затворническата администрация, това не изключва и
пряката причинно-следствена връзка между вредите, които търпи и от тези условия при
престоя си в ареста задържаното лице (ищецът) по наложената му незаконна мярка за
неотклонение "задържане под стража", и незаконното обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ, с което Прокуратурата е сложила началото на цялостното незаконно
предприето наказателно преследване срещу него, и за което се дължи едно общо, глобално
определено по размер обезщетение за всички неимуществени вреди, които са резултат от
него и в рамките на същото– в смисъла разяснен по-горе (т. 3, т. 11 и т. 13 и мотивите към
тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС). Увреденото лице (ищецът) може и следва да
получи в рамките на глобално определяното му по размер обезщетение по чл. 52 от ЗЗД, във
вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, репарация и за болките и страданията си поради конкретните
условия при престоя му в ареста, които са неразривна част от болките и страданията,
причинени му от незаконно предприетото от държавното обвинение, цялостно наказателно
преследване срещу него. В процесния случай от страна на ищеца не са ангажирани
доказателства, които да установявяват твърдените от ищеца лоши битови условия в ареста, в
резултат на които той е търпял неимуществени вреди.
Недоказани са и изложените от ищеца в исковата молба твърдения за търпени от
него неимуществени вреди- стрес и уплаха, настъпили в резултат на начина, по който е бил
задържан от органите на полицията на 18.04.2016 г. в к.к. „***“.
При определяне на размера на обезщетението съдът съобрази и икономическата
конюктура в страната към датата на прекратяване на воденото против ищеца наказателно
производство, тъй като към този момент е възникнало вземането на ищеца за вреди. Към
26.07.2023 г. минималната работна заплата в страната е била 780 лв., като обезщетението
следва да отговаря на жизнения стандарт в страната.
Съобразно изложеното посочените по- горе критерии и с оглед конкретиката на
случая, на ищеца като увредено лице, се дължи обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно повдигнатото против него
обвинение в извършване на престъпление от общ характер, във връзка с което наказателното
производство против ищеца е прекратено поради това, че деянието не е извършено.
Доколкото паричният еквивалент на причинените неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост, то настоящият съдебен състав намира, че паричният еквивалент на
претърпените от увредения неимуществени вреди се равнява на сумата от 50 000 лева.
Доколкото предявеният иск е частичен- за сумата от 40 000 лева, съд намира същият за
основателен и доказан в цялост.
Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД обезщетението за вреди от деликт се дължи от момента
на увреждането, тъй като това е най-ранният момент, към който то може да бъде
определено. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 4 от ТР № 3/2005 г. по т.. д. №
3/2004 г. на ОСГК на ВКС и съдебната практика на ВКС /Решение № 197 от 17.05.2011 г. по
гр. д. № 1211/2010 г. на ВКС, III г. о., Решение № 437 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 1020/2012 г.
на ВКС, ІV г. о. и Решение № 191 от 20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2015 г. на ВКС, ІV г. о./
началният момент на забавата /съответно началния момент на дължимостта на мораторна
лихва/ и началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни
органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква от влизане
в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, съответно от
10
влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. Постановлението на
прокурора за прекратяване на предварителното производство на основание чл. 243, ал. 4
(предишна, ал. 3) НПК не влиза в сила поради предвидената с разпоредбата на чл. 243, ал.
10 (предишна, ал. 9) НПК възможност това постановление да бъде служебно отменено от
прокурор от по-горестоящата прокуратура в срок до две години, когато производството е
образувано за тежко престъпление, или в срок до една година в останалите случаи, от
издаването му. В този смисъл е и разрешението, прието в отговор на правен въпрос в
решение № 197/17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г. на ВКС, III г. о. Като се позовава на
разпоредбите на чл. 243, ал. 9 (сега, ал. 10) и, ал. 5 (сега, ал. 6), т. 1 и т. 2 НПК съставът на
ВКС обосновава отговора, че от цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за
прекратяване на наказателното постановление не влиза в сила, дори когато е съобщен на
всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 (сега, ал. 4) НПК и не е обжалван, защото може
служебно да бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно,
стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла
на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване
отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи,
изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ
и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с
оправдателна присъда.
В настоящия случай не се спори, че ищецът е узнал за прекратителното
постановление на Окръжна прокуратура- Русе. По делото липсват твърдения и не са
представени доказателства, постановлението да е обжалвано пред съд от ищеца. В този
случай и при липса на твърдения и доказателства този акт на ОП- Русе да е отменен от
прокурор от по-горна прокуратура, следва да се приеме, че постановлението от 26.07.2023 г.
се е стабилизирало към датата на постановяването му и за ищеца се е породило правото да
получи обезщетение за вредите, претърпени от незаконно повдигнатото му обвинение в
извършване на престъпление по чл. 321, ал.3, предл.2, вр. ал.2 от НК, признато като такова с
прекратяването на наказателното производство. От този момент следва да се приеме, че
ответникът е и в забава /аргументът за последното от т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр.
д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС и Решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г., г. к.,
ІV Г. О. на ВКС/.
Предвид гореизложеното съдът намира, че законната лихва върху главницата, се
дължи считано от 26.07.2023 г.
По разноските:
Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, при уважаване на иска- изцяло или частично, съдът
следва да осъди ответника да заплати разноските по производството и да заплати на ищеца
внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение
за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът е направил разноски за държавни такси в размер на 10, 00 лв., които
следва да му бъдат присъдени. Той е бил представляван безплатно от адвокат по реда на
чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., на когото се дължи възнаграждение. С оглед на фактическата и
правна сложност на делото, извършената от адвоката работа и заложения в разпоредбата на
чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за възнагражденията за адвокатската работа минимален размер
на адвокатските възнаграждения, който настоящия съдебен състав приема за ориентировъчен
такъв при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът определя адвокатско
възнаграждение на адв. Г. Д. за осъществената по настоящото дело правна защита и
съдествие в размер на 2 500 лева.
Водим от изложеното, Ямболският окръжен съд
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул.
„Витоша“ №2, да заплати на И. Т. Г., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *, ул. „**** и
настоящ адрес: гр. *, ул. „****, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, сумата от 40 000
/четиридесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
незаконно обвинение в престъпление по чл.321, ал.3, предл.2, вр. ал.2 от НК, приключило с
Постановление от 26.07.2023 г. по ДП № 3313/2022 г. по описа на Окръжна прокуратура-
Русе /ДП №7/2015 г. по описа на Сектор БОП- Русе, Разград/, с което е прекратено воденото
против ищеца И. Т. Г. наказателно производство за престъпление по чл.321, ал.3, предл.2, вр.
ал.2 от НК, на основание чл.243, ал.1, т.1 от НПК, като част от вземане в общ размер на
80 000 /осемдесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва върху главницата от 40 000 лв.,
считано от 26.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, да заплати на ищеца И. Т. Г.,
направените по делото разноски в размер на 10,00 лв.- заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, да заплати на адв. Г. Д. от АК-
Ямбол адвокатско възнаграждение в размер а 2500,00 лв.„
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд- Бургас
чрез Окръжен съд- Ямбол в 2- седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Ямбол: _______________________
12