№………./……………..2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 23.04.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл. с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
като
разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
въззивно частно търговско дело № 525 по описа за 2019 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по частна жалба вх. №17582/08.03.2019г., подадена от “Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД срещу разпореждане № 7191/18.02.2019г. по ч.гр.д. № 565/2019г. на ВРС, с
което е отхвърлено заявление на жалбоподателя срещу длъжника К.И.Г., в частта, с която е поискано издаване
на заповед за изпълнение за сумата от 176.18 лева, претендирана
като такси и комисиони за допълнителни услуги, от които 15.00 лева - такса за
оценка на досие и 161.18 лева - такса за услуга „Кредит у дома“.
В частната жалба се
твърди, че разпореждането е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочва се,
че в производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали вземането
съществува, като проверката на заповедния съд била формална – дали отговаря
заявлението на изискванията чл. 127 и чл. 128 от ГПК. В тази връзка се твърди,
че споровете по обективираните в заявлението по чл.
410 от ГПК материални субективни права, като този относно претендираното
вземане за такси и комисионни за допълнителни услуги следва да се решат по
исков ред, при положение, че длъжникът входира
възражение по чл. 414 от ГПК. Посочва, че законодателят е предвидил възможност
за начисляване на такси за извънсъдебно събиране на суми. В заключение се
счита, че съдът е излязъл в производството от рамките на дължимата преценка.
Моли за отмяната му в атакуваната част и издаване на заповед за изпълнение и за
горните претенции.
Частната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът след съвкупен
анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и
аргументите по жалбата, намира следното:
"Агенция за
контрол на просрочени вземания" ЕООД е подал пред ВРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника К.И.Г., за
сумите, както следва: 246.67 лева, представляваща незаплатена главница по
договор за потребителски кредит № 2866332/02.04.2017г., сключен с „Провидент Файненшъл България“
ООД, 26.80 лева – договорна лихва, начислена за периода 11.04.2017г. до
13.02.2018г., 31.63 лева – лихва за забава, начислена за периода 14.02.2018г. –
11.01.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението - 17.01.2019г., до окончателното погасяване на
задължението, като задълженията са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от
03.07.2018г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
30.01.2017г. Претендира се и сумата от 176.18 лева, представляваща такси и комисиони
за допълнителни услуги.
Заявителят е уточнил,
че услугата „кредит у дома“ е уговорена в договора по желание на длъжника, като
цената за тази допълнителна услуга се формирала от два компонента – първият,
съставляващ 30% от сумата, бил дължим за предоставяне на заемната сума по
адреса на местоживеене на клиента, а вторият, представляващ останалите 70 %, бил
свързан с разходите за събиране на седмичните вноски в дома на клиента.
След уточненията,
заповедният съд с разпореждане № 7191/18.02.2019г. е приел, че тези клаузи противоречат
на закона и добрите нрави на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, поради
което е отказал издаването на заповед, респ. е отхвърлил заявлението
на жалбоподателя, в качеството му на цесионер, срещу
длъжника К.И.Г., в частта, с която е
поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от 176.18 лева, претендирана като такси и комисиони за допълнителни услуги,
от които 15.00 лева - такса за оценка на досие и 161.18 лева - такса за услуга
„Кредит у дома“,
Съдът намира, че
обжалваното разпореждане в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно, като
съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането
е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи служебно за
наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Възраженията, че само
пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат въпроси за
недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност на
потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС
по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи
защита на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване
заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави
като по този начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като
прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуване на вземането си в
осъдително исково производство.
Договорът за
кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради което
са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка настоящият съдебен състав
счита, че претендираната такса от 15.00 лева за оценка на досие, противоречи пряко на ал.
2 на чл. 10а от ЗПК, с която е дадена защита на потребителя, изразяваща се в
това, че кредиторът не може да иска от потребителя заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. А безспорно оценката
на досието на кандидата за кредит, тоест проверката на неговата
платежоспособност, е част от процедурата по усвояване на кредита. Отделно от това, уговорената такса за оценка на досие противоречи на чл. 16 от ЗПК, която предвижда императивно
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит. Ето защо следва да се приеме, че клаузата в договора за
кредит, с която е уговорена такса за оценка на досие, прехвърля върху
кредитополучателя финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата
институция да извърши предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит, вменени й с нормата на чл. 16 ЗПК, поради което
следва да се приеме, че тази уговорка противоречи на цитираните норми на ЗПК.
По отношение на
другия компонент от претендираното вземане в размер
на 161.18 лева, представляващо такса за услугата „Кредит у дома" – 30 % от
които е за предоставяне на заема по адрес на клиента, а останалите 70 % - за събиране
на вноски от дома му:
Съдът счита, че това
по съществото си са услуги, свързани с управление на кредита, за които
финансовата институция отново има запрета да събира
суми – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Сборното вземане за такса за услугата „Кредит у
дома" се обосновава от жалбоподателя като възникнало в резултат на уговорена
допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени
като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация,
изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано
насрещно възнаграждение. Напротив, както събирането на вземането от длъжника в
дома му, така и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно
изпълнение от длъжника, са типични действия по управление на кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв. Този вид дейност по
управление на кредита следва да се компенсира с основното възнаграждение като
цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен
ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва.
Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита
(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че
възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за
дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Възстановяването на разходите по
събиране на дълга от длъжника не може да се включва в ГПР, именно защото
размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на
договора) разноски, направени във връзка с управлението на кредитира.
Отделно то това, услугата
„Кредит у дома" противоречи на добрите нрави, доколкото води до значителната
липса на еквивалентност в насрещните престации, тъй
като уговорената стойност на таксата за услуга „Кредит у дома" в общ
размер на 205.28лв се равнява приблизително на 70% от чистата стойност на
отпуснатия заем (300.00 лева). Респективно, с уговарянето на клаузата „Кредит у
дома" се постига изначална свръхзадълженост на
кредитополучателя поради значителна несъразмерност на престациите,
доколкото генерира само допълнителен пасив за получателя на услугата и води до
опасност от невъзможност за връщане на дълга.
На следващо място,
в т.12 от заявлението е посочено, че сумата по договора е преведена по банкова
сметка ***, което изключва осъществяване на услуга посещение за предоставяне на
кредита. Наред с това, заетата сума се отпуска еднократно - т.е. предполага
евентуално едно единствено посещение от служител на кредитора, което не може да
оправдае размера на таксата. При това излиза, че този разход се дължи
независимо от начина на превод на сумата, което по съществото си съставлява
несъответствие в информацията, предоставяна на потребителя и предложеното от
търговеца по договор чрез оскъпяване на кредита с разходи, които реално дори не
са извършени и няма да се извършат. Това поставя потребителя в неравноправна
позиция спрямо кредитора.
По горните
съображения, начислената от жалбоподателя такса за услугата „Кредит у
дома", които се претендират със заявлението в размер на 176.18 лева,
противоречи на закона и добрите нрави, поради което съдът намира, че правилно
заповедният съд е отхвърлил на основание чл.411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в тази
част.
Разноски пред
настоящата инстанция не следва да се присъждат в полза на жалбоподателя предвид
изхода на делото.
По тези съображения, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 7191/18.02.2019г. по ч.гр.д.
№ 565/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на “Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД с ЕИК ********* срещу длъжника К.И.Г. с ЕГН:**********, в частта, с която
е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от 176.18 лева, претендирана като такси и комисиони за допълнителни услуги,
от които 15.00 лева - такса за оценка на досие и 161.18 лева - такса за услуга
„Кредит у дома“.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: