№ 3136
гр. София, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка И.
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100508850 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20024188/26.01.2021 г., постановено по гр. д. № 65214/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, са отхвърлени предявените от
„И.И.“ ООД срещу Р. С. Г. обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване на установено, че Р. С. Г. дължи на „И.И.“ ООД следните суми: 1./ 363,64 лева –
главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019
г., до окончателното изплащане, 2./ 115,44 лева – възнаградителна лихва по договора за
периода 31.10.2018 г. – 11.03.2019 г., 3./ 270,00 лева – договорна такса „Гарант“, 4./ 2,34 лева
– законна лихва за забава за периода 01.01.2019 г. – 11.03.2019 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 14335/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав.
Срещу посоченото решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е
депозирана въззивна жалба от ищеца „И.И.“ АД /правоприемник на „И.И.“ ООД/, чрез
пълномощника адвокат Р. Д.. Излагат се оплаквания за неправилност и незаконосъобразност
на първоинстанционното решение, поради постановяване на същото в нарушение на
материалния закон и на съдопроизводствените правила. Сочат се за неправилни изводите на
СРС, че не се установява между страните да е сключен договор за потребителски кредит от
разстояние поради липса на доказателства по делото за постигнато между тях съгласие за
сключването на договора, както и липса на доказателства, че ответницата е автор на
подадената заявка по смисъла на чл. 4 ЗЕДЕУУ. Поддържа се, че за да достигне до тези
правни изводи, районният съд погрешно е тълкувал чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗПФУР, вр. чл. 2, ал.
1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ, отнасящи се до валидността на електронното изявление на ответника за
сключване на договора. Позовава се на практика на ВКС, обективирана в Решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, в която е прието, че всяко
електронно изявление, записано на оптичен, магнитен или друг носител, с възможност да
бъде възпроизведено, е електронен документ по см. на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и
несловесна информация съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ. То се счита за подписано при
1
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. – за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. В конкретния случай, в
приетата заявка се съдържала информация, която е логически свързана единствено с
ответницата по делото, като се твърди за ищеца да не е съществувала друга възможност да
получи тази информация, освен ако не му е била предоставена именно от ответницата. С
оглед изложеното се прави извод, че с попълване на личните си данни в заявката,
ответницата е подписала последната. Сочи се, че законът придава значението на подписан
документ не само на електронния документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис, но изрично допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат
на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. За обикновен електронен
подпис следвало да се счита всяко въвеждане на лична информация, която логически се
свързва с издателя , какъвто бил и разглежданият случай. При наличието на сочените
предпоставки бил създаден подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила
била такава, каквато законът признавал на подписания писмен документ, респ. ако се касае
за частен документ – ползва се с такава сила за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/.
Възпроизвеждането му на хартиен носител не променяло посочения извод, защото съгласно
чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК електронният документ се представя на хартиен носител като
препис и ако насрещната страна не поиска неговото представяне в електронен вид, то
преписът е достатъчен. В случая е налице изпълнение на сочените предпоставки, респ.
налице е и сключване на договора за кредит, чрез въвеждане на личните данни от страна на
ответницата в системата на ищцовото дружество, съгласяването с условията на същото,
потвърждаването на издадения договор чрез предоставен електронен адрес и телефонен
номер, което съответно следвало да се счита за равнозначно на подписване на това цифрово
създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ.
Поддържа се, че чрез представена пред СРС разписка за извършено плащане с основание на
превода процесния договор № 81335/31.10.2018 г., неоспорена от ответната страна, по
делото е установено изпълнение на задължението на ищеца – кредитодател за предаване на
процесната сума. Релевират се оплаквания за допуснато от съда съществено процесуално
нарушение, изразяващо се в липса на изготвен доклад с разпределение на доказателствената
тежест между страните по делото. Сочи се, че при посоченото допуснато процесуално
нарушение съдът бил приел в мотивите на решението, че ищецът не е представил
допълнителни доказателства, установяващи усвояване на процесната сума от страна на
кредитополучателя – факт, за който нито му е била разпределена доказателствена тежест,
нито е бил оспорен от ответната страна по делото. При изложените съображения моли съда
да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендират се разноски съгласно представен списък на
разноските по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответницата Р. С. Г..
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения, че ответницата Р. С. Г. е кандидатствала за
получаване на потребителски кредит чрез сайта на ищцовото дружество на електронния
адрес www.creditins.bg, като е предоставила личните си данни чрез попълване на
регистрационна форма за кандидатстване, одобрена от управителя на дружеството –
кредитодател и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от
разстояние. В резултат на подадената заявка служител на дружеството се е свързал с нея на
посочения в регистрационната форма телефонен номер, при което ответницата потвърдила
самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да получи
кредит в размер на 400 лева. След обработване на данните и одобрение на кандидата за
финансова услуга, на посочена от ответницата електронна поща бил изпратен електронен
формат на договора за кредит от разстояние. С избиране на изпратения линк ответницата
била потвърдила сключването на договор за потребителски кредит „Екстра“ №
81335/31.10.2018 г. и желанието си сумата да бъде преведена чрез системата e-pay и
2
получена на каса на "Изипей" АД – срещу лична карта. Ответницата била избрала опция да
бъде осигурен гарант за ползване на кредита от страна на кредитодателя, с което на
основание чл. 4 от договора се задължила към ежемесечната вноска да бъде начислена
такса „Гарант“ за предоставената услуга. Дружеството – кредитодател имал сключен
договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г. с "Б.К."
ООД, по силата на който последният, в качеството на дружество – гарант се задължил да
гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити, ако тази
опция бъде избрана от кредитополучателите при подаването на заявката за отпускане на
кредит и е била одобрена. Преддоговорната информация по ЗПК и ОУ била предоставена на
ответницата – кредитополучател по електронната поща. Последната се е запознала и приела
Общите условия на предлагания кредит с потвърждаването на получения на посочения от
нея e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити“. Съгласно условията на договора кредитодателят бил поел задължение да
предостави на кредитополучателя заем под формата на потребителски кредит, а
кредитополучателят – задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва и такса
„Гарант“. Общият размер на задължението възлизал на сумата от 829,00 лева, платима на 11
равни месечни вноски, като първата била с падеж 30.11.2018 г., а последната – 30.09.2019 г.
Ответницата погасила изцяло първата вноска по кредита. Частично била погасена и втората
вноска с падеж 31.12.2018 г. – до размера на сумата от 4,56 лева. Към 11.03.2019 г.
кредитополучателят не бил направил никакво последващо плащане по вноските по кредита
с падеж на 31.12.2018 г., 31.01.2019 г., 28.02.2019 г. Съгласно т. 6 от процесния договор
кредитодателят имал право да направи кредита предсрочно изискуем в случай, че
кредитополучателят не му заплати две поредни погасителни вноски съгласно погасителния
план. На 03.03.2019 г. дружеството – кредитодател е упражнил посоченото право, като е
изпратил по електронната поща изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Съгласно т. 12.1. от Общите условия всички уведомления и изявления на страните следва да
бъдат направени в писмена форма и се считат получени, ако по факс, имейл, чрез лично
доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка, достигнат до адреса на
кредитополучателя, посочен при сключване на договора. На 12.03.2019 г. ищецът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и по образуваното ч. гр. д.
№ 14335/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав, е издадена заповед за изпълнение за
претендираните суми, както следва: 1./ 363,64 лева – главница по договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното изплащане, 2./
115,44 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 31.10.2018 г. – 11.03.2019 г., 3./
270 лева – договорна такса „Гарант“, 4./ 2,34 лева – законна лихва за забава за периода
01.01.2019 г. – 11.03.2019 г. Заповедта е връчена на длъжника чрез залепване на
уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземанията,
предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане, както и разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответника. В проведеното първо открито съдебно заседание по делото последният, редовно
призован, не се явява и не изпраща представител.
По делото е приложено заповедно дело № 14335/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, от което се установява, че на 12.03.2019 г.
„И.И.“ ООД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Р. С. Г., за следните суми: 1./ 363, 64 лева – главница по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното
изплащане, 2./ 115, 44 лева – възнаградителна лихва по договора за периода 31.10.2018 г. –
11.03.2019 г., 3./ 270, 00 лева – договорна такса „Гарант“, 4./ 2, 34 лева – законна лихва за
забава за периода 01.01.2019 г. – 11.03.2019 г.
С разпореждане от 25.03.2019 г. по ч. гр. д. № 14335/2019 г. по описа Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, съдът е постановил издаване на исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в общ размер на сумата от 325 лева, от които 25 лева – държавна
такса, и 300 лева – адвокатско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
3
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
По делото е представена неподписана саморъчно заявка с № 81335, съгласно която на
31.10.2018 г. в интернет-сайт на ищеца е подадена заявка от Р. С. Г., ЕГН **********, с
посочени номер на лична карта и дата на нейното издаване, настоящ адрес и адрес по лична
карта, мобилен телефон, имейл адрес, лице за контакт и телефонен номер на лицето за
контакт. В заявката е посочена информация за кредита, както следва: искана сума – 400 лева,
сума за връщане – 829 лева, срок за връщане – 30.09.2019 г., метод на плащане – чрез
„Изипей“ АД. Към заявката е приложена информация за клиента с посочени лични данни, в
т. ч. три имена, ЕГН, номер на лична карта, имейл адрес, адрес и данни за контакт, вкл.
телефонен номер.
По делото е приет неподписан саморъчно от страните по него договор №
81335/31.10.2018 г., по силата на който „И.И.“ ООД – кредитодател, предоставя на Р. С. Г. –
кредитополучател, потребителски кредит „Екстра“ в размер на сумата от 400 лева с цел
задоволяване на текущи потребителски нужди, като средствата по кредита се предоставят
съгласно попълнена онлайн регистрационна форма и изрично посочен от
кредитополучателя начин. Крайният срок за издължаване на кредита е 30.09.2019 г. Дългът
се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36% и при годишен процент на
разходите 49,7 %. Кредитът се издължава на 11 равни месечни вноски съобразно
погасителен план – Приложение № 1 към договора, като дължимата вноска включва
главница, лихви и „такса гарант“. Размерът на месечната погасителна вноска е 75,36 лева, с
падеж последно число на месеца. Видно от погасителния план, при главница 36,36 лева,
дължимата лихва е 12 лева, а „таксата гарант“ – 27 лева. Общо дължимата сума по договора
възлиза на сумата от 829 лева.
По делото са приети Общи условия на „И.И.“ ООД. В Раздел IV от тези Общи
условия (ОУ) е регламентирана процедурата по кандидатстване за предоставяне на
потребителски кредит и сключване на договор за потребителски кредит. Съгласно
предвиденото в чл. 4.4. от ОУ, с маркиране на полето „Съгласен съм с Общите условия“ и
натискане на бутона „потвърди“, кандидатът се съгласява с ОУ. Съгласно чл. 4.8. и чл. 4.9.
потвърждаването на заявката става чрез активиране на линк, изпратен на посочения от
заявителя електронен адрес и това е условие заявката да бъде разгледана. Съгласно чл. 4.10.
след потвърждаването на заявката, на кандидата се изпраща линк към договора –
„Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити“, и кандидатът следва да потвърди последния, като това потвърждаване означава,
че има сключен договор.
Ангажиран по делото е договор от 25.10.2014 г. за предоставяне на гаранция,
съгласно който „И.И.“ ООД – като кредитодател, и „Б.К.“ ООД – като гарант, се съгласяват
„Б.К.“ ООД да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити,
ако тази опция бъде избрана от потребителите, срещу възнаграждение в размер на „таксата
Гарант“, договорена по всеки отделен договор за потребителски кредит.
Пред СРС е представена разписка за извършено плащане чрез Изипей от 31.10.2018
г., без саморъчен подпис и неоспорена по делото, с наредител „И.И.“ ООД и получател Р. С.
Г., с посочено основание „паричен превод към EasyPay: Договор № 81335/31.10.2018 г.“, за
сумата от 400 лева.
Представена е разписка за извършено плащане чрез Изипей от 05.12.2018 г.,
неоспорена по делото, с наредител Р. С. Г. и получател „И.И.“ ООД, с посочено основание
„вноска Р. С. Г. ЕГН **********“, за сумата от 80 лева. За същата липсва саморъчно
поставен подпис на наредителя.
Пред въззивната инстанция е приета като писмено доказателство по делото,
неоспорена от страните, разписка за извършено плащане чрез „Изипей“ АД от 31.10.2018 г.,
със саморъчно изписани две имена на клиент и подпис, с наредител „И.И.“ ООД и получател
Р. С. Г., с посочено основание „Договор № 81335/31.10.2018 г.“, за сумата от 400 лева.
С определение № 2070/31.08.2021 г., постановено по в. гр. д. № 8850/2021 г. по описа
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, въззивният съд е
указал на страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличие на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, и им е предоставил възможност да
вземат становище в тази насока. В хода на настоящото производство страните не са
изразили становище по въпроса за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор.
4
По делото не се твърди и не се установява наличието на други правоотношения по
договор за кредит между страните извън процесното.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна. Съображенията за
това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и процесуално допустимо. Същото обаче е частично неправилно, като във връзка с
доводите на жалбоподателя, съдържащи се в сезиращата настоящата съдебна инстанция
въззивна жалба, съдът приема следното:
В конкретния случай ищецът се позовава на възникнало между страните
правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние – по
електронен път чрез използване на интернет страница.
Правната уредба на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит (ЗПК) – съгласно нормата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при който потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК формата за действителност на договора за потребителски
кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т.
10 от ДР на ЗПК "траен носител" е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит /ЗПК/ допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал.
9 ЗПК кредиторът трябва да предостави на потребителя т. нар. „стандартен европейски
формуляр“ съгласно приложение № 2. Съгласно чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по ал. 10 – при използването на телефон като средство за комуникация или на
друго средство за гласова комуникация от разстояние, кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2
(стандартния европейски формуляр съгласно приложение № 2) незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в ЗПФУР. Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително и само средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Съгласно
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от
разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
5
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и
потребителя. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР се съдържа дефиниция на понятието „финансова
услуга“, съгласно която това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги.
Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, доставчикът е длъжен да докаже следните обстоятелства: изпълнил е
задълженията си предоставяне на информация на потребителя; спазил е сроковете по чл. 12,
ал. 1 или ал. 2; получил е съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. Съгласно чл. 18, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно
този закон, се прилага разпоредбата на чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за
електронния документ и електронния подпис (сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни знаци – ЗЕДЕУУ); преддоговорната информация, както и
изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние,
видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, в редакцията му към 31.10.2018 г., електронен
документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация
и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на
Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.) – т. е. електронен документ е
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. С оглед разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ следва
извод, че законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. Съгласно чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент
(ЕС) № 910/2014 – т. е. електронен подпис означава данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В разпоредбата на чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ изрично е регламентирано, че правната сила на електронния подпис и на
усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато
това е уговорено между страните, т. е. законодателят допуска по съгласие на страните на
обикновения електронен подпис да бъде придадена стойността на саморъчен такъв.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК
и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /виж Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
В представените по делото Общи условия на „И.И.“ ООД, приложими към
договорите за потребителски кредит, е предвидено, че договарянето се осъществява чрез
средствата за комуникация от разстояние /интернет страницата на кредитора/, като
сключването на договора за потребителски кредит става по инициатива на
кредитополучателя, като за да получи кредит той подава заявка чрез приложената в
страницата регистрационна форма, въвежда личните си данни и с маркиране на полето
„Съгласен с Общите условия“ и натискане на бутона „Потвърди“, кандидатът изрично се
съгласява с действащите към момента ОУ и обработването на личните му данни. След
потвърждаване на заявката кандидатът получава електронно писмо на посочената от него
електронна поща, с което се уведомява дали е одобрен за отпускане на кредит за сумата и
условията, за които е кандидатствал. Посоченото писмо съдържа линк към „Стандартен
Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, като
след потвърждаването му от кандидата /с което се изразява и желанието му за незабавно
провеждане на сумата по кредита по банковата му сметка или получаването в брой,
съобразно посочения от него начин при попълване на регистрационната форма/ се счита, че
между него и „И.И.“ ООД има сключен договор за потребителски кредит.
6
Съобразявайки се с горните правни изводи, легалните дефиниции на понятията
„електронен документ“ и „електронен подпис“, дадени в чл. 3, т. 35 и т. 10 от Регламент
(ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., и с оглед
представените и приети по делото заявка № 81335/31.10.2018 г. и договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., съдържащи подробна информация относно личните
данни на ответницата Р. С. Г., включително трите имена, ЕГН, номер на лична карта,
настоящ адрес и адрес по лична карта, електронен адрес, телефон, месторабота, съдът
приема, че процесният договор е бил сключен именно от нея, като същата се е съгласила на
отправеното предложение от ищеца – кредитодател, предоставяйки му личните си данни.
Предвид това, настоящият състав намира за доказано по делото, че „И.И.“ ООД, в
качеството на заемодател и доставчик на финансови услуги е получил съгласието на
заемополучателя Р. С. Г. за сключване на договора за потребителски кредит от 31.10.2018 г.
по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР. Касае се за информация, предоставена в електронна
форма, логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото
авторство – по арг. чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. В случая, договорът за потребителски кредит се
счита сключен не в момента на подписването му на хартиен носител, а в момента на
изразяване на съгласието на ответника чрез потвърждение в съответния линк.
В подкрепа на извода за възникнало между страните заемно правоотношение,
породено от процесния договор за потребителски кредит, сключен като част от системата на
предоставяне на финансови услуги от разстояние, са и данните, следващи се от приетата
пред въззивната инстанция разписка № 07000809293523 от 31.10.2018 г., издадена от трето
за процеса лице – „Изипей“ АД. В същата срещу подпис ответницата Р. С. Г. е удостоверила
получаването на сумата от 400 лева с наредител ищцовото дружество и с вписано основание
за получаване на сумата именно „договор № 81335/31.10.2018 г.“. Налице е извънсъдебно
поведение на ответницата – получаването на определена сума с разписка, в която изрично
като основание за превода е отразен процесният договор за кредит и което освен доказване
на получаването на сумата, представлява и признание на неизгоден за страната факт –
сключването на този договор. Подписът и съдържанието на тази разписка не са оспорени в
процеса, като същевременно по делото не се твърди и не се установява наличието на друго
основание за получаване на сумата от 400 лева. На следващо място, този извод се подкрепя
и от представената пред СРС разписка за извършено плащане чрез „Изипей“ АД на
05.12.2018 г., неоспорена от ответницата, с наредител Р. С. Г. и получател „И.И.“ ООД, с
посочено основание на превода „вноска Р. С. Г. ЕГН **********“, за сумата от 80 лева. При
липса на оспорване на последната в срока по чл. 131 ГПК и липсата на твърдения за наличие
на други правоотношение между страните по делото, съдът намира, че представената
разписка, удостоверяваща частично плащане от страна на ответницата, по своята правна
същност представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно
сключването на процесния договор.
При изложените съображения въззивният съд намира, че от представените и приети в
производството пред Софийски районен съд и пред настоящата съдебна инстанция писмени
доказателства се установява възникването на облигационна връзка по договор за кредит,
сключен от разстояние, между ищеца и ответницата. Обстоятелството, че страните са
обвързани от договорно правоотношение, не се оспорва и от ответницата с отговора на
исковата молба.
Съгласно условията на договора за потребителски кредит „Екстра“ №
81335/31.10.2018 г. кредитодателят е поел задължението да предостави на
кредитополучателя паричен заем под формата на потребителски кредит, а
кредитополучателят е поел задължението да върне предоставения му кредит ведно с
договорна възнаградителна лихва и такса "гарант", като общият размер на задължението
възлиза на 829 лева и е платимо на 11 равни месечни вноски, с падежи, както следва:
30.11.2018 г., 31.12.2018 г., 31.01.2019 г., 28.02.2019 г., 31.03.2019 г., 30.04.2019 г.,
31.05.2019 г., 30.06.2019 г., 31.07.2019 г., 31.08.2019 г. и 30.09.2019 г.
В конкретния случай се установява, че след депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /на 12.03.2019 г./ и до приключването на устните
състезания пред въззивната инстанция е настъпила изискуемостта на всички вземания по
процесния договор, доколкото в последния е уговорен краен срок за издължаване 30.09.2019
г.
Между страните не е спорно, а и това се установява от представената и неоспорена по
делото разписка за извършено плащане чрез системата на „Изипей“ АД от 05.12.2018 г., че
7
ответницата е извършила плащания по процесния договор в общ размер на сумата от 80
лева. Не се твърдят и не се установяват други плащания по договора.
По отношение на процесния договор за потребителски кредит от 31.10.2018 г. намира
приложение Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява
на съда задължението служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител.
Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира
дружество гарант за гарантиране на връщане на вноските му по кредита, за което се е
съгласил да заплати в полза на кредитодателя такса „гарант“, разсрочена към месечните му
вноски съгласно приложен погасителен план в размер на сумата от 27 лева месечно или
общо сумата от 297 лева за целия период на договора. Според уговореното в чл. 4, ал. 1
дължимата вноска по кредита включва главница, лихви и такса „гарант“, като размерът им
се определя от размера на отпуснатия кредит, срока, за който е отпуснат, и лихвения
процент, по който е отпуснат съгласно погасителния план – Приложение № 1 към договора.
От разписаното в раздел VIII на представените по делото Общи условия се
установява, че задължително условие за отпускане на кредита е предоставяне на банкова
гаранция /чл. 8.2./, като кредитодателят може да откаже приемането независимо дали
същата отговоря на изискванията на закона или не / чл. 8.1. изр. последно/. Същевременно
чл. 8.4 предвижда, че в случай, че кредитополучателят не успее или не желае да предостави
посоченото обезпечение, кредитодателят може да предостави на кредитополучателя
гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант, като отново той се
ангажира да събира гаранционна такса от името на избраното от кредитополучателя
дружество гарант.
При тълкуване на чл. 4 от процесния договор за потребителски кредит във връзка с
чл. 8 от Общите условия на дружеството – кредитодател, въззивният съд намира, че
клаузата, установяваща дължимост на такса "Гарант" в общ размер на сумата от 297 лева,
заобикаля закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на добрите нрави,
доколкото целта, за която е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и
обезщетителни функции, респ. клаузата е нищожна и не произвежда действие.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Принципът на договорната свобода, закрепен в нормата на чл. 9 ЗЗД, дава
възможност на страните да договарят обезпечения, гарантиращи изпълнението на поетите от
тях задължения по договора. Учредяването на надлежно обезпечение поначало дава
сигурност на кредитора, че при липса на доброволно изпълнение на задължението от
длъжника, неговият интерес ще бъде удовлетворен при принудителното осъществяване на
дължимата престация. Задължението за учредяване на обезпечение има изцяло вторичен
характер и не се отразява върху основното задължение на заемополучателя – да върне
заетата сума. Само по себе си непредставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди от страна на кредитора, който следва да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и за риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с
оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита (арг. чл. 16 ЗПК). В настоящия
случай, така, както се твърди, че е било договорено обезпечение в полза на кредитодателя –
поръчителство/гаранция от трето лице, същото не попада в приложното поле на чл. 138 ЗЗД,
а по своята правна същност представлява допълнителен разход /възнаграждение/ по смисъла
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който е дължим от кредитополучателя във връзка с отпуснатия му
кредит. Това е така, тъй като видно от съдържанието на процесния договор и Общите
условия на дружеството – кредитодател, таксата „гарант" не е уговорена с оглед възможните
вреди от неизпълнението, а нейната дължимост е предвидена кумулативно и предварително
– таксата се дължи в пълен размер на разсрочени месечни вноски, независимо от
изпълнението на основното парично задължение на кредитополучателя по сключения
договор и независимо от обстоятелството дали изобщо е налице неизпълнение по договора
от страна на последния. Ето защо, следва да се приеме, че таксата „гарант“ по процесния
договор съставлява „общ разход“ по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и поради това
тя следва да се включи в общия размер на плащанията по кредита, доколкото представлява
допълнително възнаграждение по кредита извън договорната лихва. Същевременно при
8
включване на същата в ГПР се достига до надвишаване на максимално установения в чл. 19,
ал. 4 ЗПК размер на ГПР, който кредитните институции е допустимо да уговарят с
потребителите.
По изложените съображения въззивният съд счита, че уговорената в чл. 4 от
процесния договор такса „гарант“ е общ разход, свързан с предоставения на потребителя
кредит и следва да се включи в размера на ГПР по кредита, доколкото представлява
допълнително възнаграждение по кредита извън договорната лихва. Така се достига до
надвишаване на максимално установения в чл.19, ал.4 ЗПК размер на ГПР.
Предвид изложеното и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките по
процесния потребителски договор въззивният съд намира, че макар формално договорът да
покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителният ГПР в договора за кредит, ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
По делото е безспорно извършването на частично плащане от ответницата –
кредитополучател по процесния договор за кредит в размер на сумата от 80 лева. Тъй като
кредиторът не би могъл да осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващите
задължения за такса „гарант“ и договорна лихва, то със заплатената от ответницата сума е
възможно погасяване единствено на валидно възникналото задължение за връщане на
чистата стойност на кредита /главницата/ – която в разглеждания случай е 400 лева.
Предвид така установеното ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на
сумата от 320 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – получената чиста стойност на
кредита подлежи на връщане при поискване. Предходна забава обаче няма, доколкото
уговорките за връщане на кредита на погасителни вноски не обвързват потребителя.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат частично,
първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която искът за главница е
отхвърлен за сумата от 320 лева, която претенция подлежи на уважаване. В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се дължат
разноски в заповедното и в първоинстанционното исково производство, съразмерно с
уважената част от претенциите, както следва: 138,40 лева – разноски в заповедното
производство за държавна такса и адвокатско възнаграждение, и 138,40 лева – разноски в
първоинстанционното исково производство за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски пред въззивната инстанция имат
и двете страни. В случая такива претендира единствено жалбоподателят. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК ответникът по въззивната жалба следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя направените разноски във въззивното производство в общ размер на 138,40
лева съразмерно с уважената част от въззивната жалба – държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II E
въззивен състав
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20024188/26.01.2021 г., постановено по гр. д. № 65214/2019 г.
по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, В ЧАСТТА, в която
е отхвърлен предявеният от „И.И.“ ООД, ЕИК ****, срещу Р. С. Г., ЕГН **********, по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за признаване на установено, че Р. С. Г., ЕГН **********, дължи
на „И.И.“ ООД, ЕИК ****, сумата от 320 /триста и двадесет/ лева – главница по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
14335/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Р. С. Г., ЕГН
**********, дължи на „И.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Красно село“, бул. ****, ет. Мецанин /като правоприемник на „И.И.“ ООД,
ЕИК ****/ по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 6 ЗПФУР, сумата от 320 /триста и двадесет/ лева – главница по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 81335/31.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.03.2019 г., до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
14335/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20024188/26.01.2021 г., постановено по гр. д. №
65214/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 26 състав, в
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Р. С. Г., ЕГН **********, да заплати на „И.И.“ АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, бул. ****, ет. Мецанин
/като правоприемник на „И.И.“ ООД, ЕИК ****/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
138,40 /сто тридесет и осем лева и четиридесет стотинки/ лева – разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 14335/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско
отделение, 26 състав, и сумата от 138,40 /сто тридесет и осем лева и четиридесет
стотинки/ лева – разноски в исковото производство пред СРС, съобразно с уважената част
от исковите претенции.
ОСЪЖДА Р. С. Г., ЕГН **********, да заплати на „И.И.“ АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, бул. ****, ет. Мецанин
/като правоприемник на „И.И.“ ООД, ЕИК ****/, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 138,40 /сто тридесет и осем лева и четиридесет стотинки/ лева – разноски във
въззивното производство съобразно уважената част от въззивната жалба.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10