Решение по дело №175/2019 на Окръжен съд - Габрово

                                               Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                             № 158

                                           гр.Габрово , 10.07.2019г.

                                            В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

Габровски окръжен съд в публично заседание на втори юли през две хиляди и деветнадесета година,в състав :

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: П.Пенкова

                                                                             ЧЛЕНОВЕ:К.Големанова

                                                                             И.Димова

при участието на секретаря М.Шаханова ,сложи за разглеждане  в.гр.д. №175 по описа за 2019г., докладвано от съдията Пенкова и за да се произнесе, взе предвид   следното:

   Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

   Образувано е по въззивна жалба на „Профи Кредит България”ЕООД,подадена чрез юрк.С. срещу постановеното решение на Габровски районен съд по гр.д.№2032/2018г. в частта,с която  е отхвърлен предявеният иск за сумата от 2058,66лв.  договорно възнаграждение и 142,49лв. неустойка.

В жалбата се излагат подробни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение.Твърди се,че неправилно първоинстанционният съд е приел,че уговореното в процесния договор  договорно възнаграждение  се явява неравноправна клауза, противоречаща на добрите нрави. Позовава се на принципа на чл.9 ЗЗД и това,че длъжникът се е съгласил  с цената на кредита на преддоговорния етап с получаване на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения ,както и към момента на сключване на договора,като не е обективирано желание да се откаже от договора,и са погасявани месечни вноски.Изложени са доводи за критериите,по които се определя пазарната цена на кредита и законната регламентация относно определяне на договорната лихва, настъпилото изменение в обществените условия и промяна в законодателството  по отношение на договорите за потребителски кредит с изменението на ЗПК ,в сила от 23.07.2014г.Твърди се,че сключеният договор за потребителски кредит има характера на търговска сделка за кредитора по него и че е приложим чл.430,ал.2 ТЗ. Обстоятелствата,на които се позовава жалбоподателят ,обосновават,че процесния договор  е действителен и не противоречи на добрите нрави. С оглед принципа за пълно обезщетяване на вердите от неизпълнение  на договорните задължения,чл.82 ЗЗД,чл.88 ЗЗД и чл.92,ал.1 ЗЗД , няма основание клазута на чл.12,т.4 ОУ да не се приложи и да се приеме за неравноправна  по смисъла на чл.143 ЗЗП.Дължимостта на неустойката  обосновава със установената съдебна практика.

Претендира се за отмяна на решението в обжалваната част ,ведно със законните последици.

В депозирания от ответника писмен отговор жалбата е оспорена като неоснователна.

Въззивният съд,като взе предвид наведените от страните доводи и събраните по делото доказателства,прие за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок,от надлежна страна ,срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

Предмет на обжалване е решението на Габровски районен съд по гр.д.№2032/2018г. в ЧАСТТА ,с която е отхвърлен предявения от ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”АД срещу И.Ц.И. иск по чл.422 ГПК за признаване за установено дължимостта на сумата от 2058,66лв.  договорно възнаграждение и 142,49лв. неустойка.

Постановеното от ГРС решение е валидно и в обжалваната част допустимо.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска за претендираните  суми за договорно възнаграждение и неустойка ,позовавйки се на чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД,чл.22 и чл.23 от ЗПК.

От доказателствата по делото се установява,че на 14.10.2013г. между страните по делото е сключен договор за револвиращ заем №********** /представен в заверен препис на л.7 от първоинстанционното дело/, за сума до 2000лв., и общо задължение от 5212,95лв.лв.,при 48 вноски, всяка в размер на 126,39лв.,ГПР 94,92лв.,ГЛП 71,04,лихвен процент на ден 0,20 и дата на погасяване 2 ден от месеца.Договорът е двустранно подписан и никоя от страните по делото не е оспорила неговата автентичност.

Договорното правоотношение между страните по процесния договор за  кредит е възникнало преди 23.07.2014г. и за него е приложим чл.10 и чл.22 от ЗПК в редакцията  преди изменението,обнародвано в ДВ,бр.35 от 2014г.,което следва от параграф 13 от ПЗР на ЗПК,съгласно който законът в новата му редакция,в сила от 23.07.2014г.,не се прилага за договорите за кредит,сключени преди  датата на влизането му в сила, освен по отношение на такси,обезщетения или неустойки.

Не са представени доказателства ответникът като клиент предварително да  е бил запознат съгласно съставен и двустранно подписан от страните стандартен европейски формуляр .

По делото не се спори,а това се установява и от доказателствата,че отпуснатия заем в размер на 1700лв. е бил усвоен.

Наведените от жалбоподателя доводи за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд относно недействителността на клаузите от договора за ГЛП и ГПР,са неоснователни.

Разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД , уреждаща основание за недействителност на сделките, намира приложение, както за гражданските договори, така и за търговските сделки, доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях. В нормата на чл. 288 от ТЗ се предвижда, че за неуредени в него положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското  законодателство, от което следва, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД намира приложение при договора по чл. 420 от ТЗ, като това основание за нищожност намира приложение и по отношение на сключения между страните процесен договор за кредит / решение № 88/22.06.2009 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС,І ТО/. 

Независимо дали процесният договор ще бъде квалифициран като такъв по чл. 430 от ТЗ или по чл. 240 от ЗЗД, той  е възмезден, като и в двата случая попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит (в редакцията му към ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г.), доколкото кредиторът отговаря на изискванията по чл. 9, ал. 4 от закона. По този договор, като възмезден, заемателят дължи лихва върху предоставената му сума, представляваща цената за ползване на заемната сума. Безспорно лихвата следва да съответства на предоставената сума и условията, при които тази сума е предоставена, като в конкретния случай е предоставена сума от 1700 лв. срещу задължението на заемополучателя да върне 5212,95 лв. за срок от 48 месеца, при годишен лихвен процент 71,04 , а годишния процент на разходите е определен на 94,92 %. Определени по този начин лихвата и ГПР безспорно се явяват такива, уговори в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъл на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както правилно е приел и първоинстанционния съд в мотивите си. Добрите нрави са онези правила и норми, които бранят принципи и ценности общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интересите на договарящите страни,  и това са принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване.В случая е налице  нееквивалентност на двете престации - тази на кредитора и тази на заемателя, като последната е в значителен размер и в ущърб на последния. На ответника е предоставена в заем сума от 1700лв , при уговорен ГЛП  в размер на 71,04 и ГПР  в размер на 94,92 .Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума.Към датата на сключване на порцесния договор обективен критерии за преценка дали  с  клаузата за уговорената лихва  е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ищеца, следва  да се съобрази размера на законната лихва към този момент ,без  обаче тя да се приеме като  максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори,сключени преди изменението на ЗПК от 2014г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице . Договорената между страните годишна лихва  надхвърля  значително размерa на законната такава. Фактът, че ищецът е отпуснал   необезтечен кредит,  не му предоставя възможност,при съблюдаване приципите на добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и чл.143 и сл. от ЗЗП, да определя лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР в размер,който да налага  връщане на три пъти по-голяма сума от  отпуснатия кредит  – при заем от 1700лв., е договорено  в края на срока на договора ответникът да върне сумата от 5212,95лв. Налице е явна нееквивалентност между двете престации,като данните по делото не установяват обстоятелства,които да обосновават определянето на   ГЛП и  на ГПР по процесния договор в такъв висок размер ,довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни  разходи или риск ,поет от заемодателя за срока на договора,които да оправдават договорянето на такива високи проценти.

Както е приел и първоинстанционния съд,  договорът не би бил сключен от кредитора без уговорката за възнаграждение под формата на лихва и тази уговорка не може да бъде заменена от повелителна норма на закона, поради което на това основание договорът е  изцяло недействителен.Това обуславя ,че между страните не е налице валидно договорена клауза за неустойка, която да обосновава дължимостта на претендираната такава от ищеца.

   На  основание изложеното въззивният съд прие,че обжалваното решение следва да  бъде потвърдено като законосъобразно и обосновано.

            Като взе предвид изхода на спора и направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, въззивният съд намира, че в полза на адв. Е.И. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на по 384 лв. за оказаната адвокатска помощ и съдействие във въззивното производство, определено по реда на чл. 7, ал. 2,т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното,въззивният съд

 

                                       Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №92 от 27.02.2019г. по гр.д.№2032/2018г. на Габровски районен съд в обжалваната част.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД, ЕИК175074752,със седалище гр.София,бул.”България”№49,бл.53Е,вх.В да заплати на процесуалния представител на ответника адв.Е.И. ***   за въззивното производство адвокатско възнаграждение в размер на 384лв .на основание  чл.38, ал.2 от ЗА .

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

                                                  ЧЛЕНОВЕ :