Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
Румяна
Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на
секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна Найденова въззивно гражданско дело № 3108
по описа за 2021 година
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от Е.С.В. срещу решение № 20285491 от 30.12.2020
г., постановено по гр. д. № 15121/2019
г. по описа на Софийски районен
съд, 128 с-в.
С цитираното решение районният съд е отхвърлил изцяло предявените от Е.С.В. искове, както следва: за 1/
признаване за установено, че югоизточното помещение, означено като „стая“ с вход към
вестибюла и изглед към улицата, находящо
се на първия
етаж, със застроена площ 14 кв.м. съгласно архитектурния проект, одобрен на 24.02.1995 г., като част от
обособената жилищна сграда с идентификатор 07106.1420.264.1,
придобита със самостоятелен вход „Б“ и административен адрес с. Бусманци, Столична Община, ул.“*****,
е собственост на ищцата на основание
покупко-продажба и за осъждане на ответниците
да предадат владението върху имота, 2/ за признаване
за установено по отношение на
ответниците, че има грешка в Кадастралната
карта относно отразените квадратури на сградите с идентификатор 07106.1420264.1 и идентификатор 07106.1420.264.2,
като част от югоизточната стая от старото
жилище неправилно е заснета като част
от сграда с идентификатор 07106.1420.264.2, а
част от югозападната стая от старото
жилище неправилно е заснета като част
от сграда с идентификатор 07106.1420.264.1,
като вярната граница е тази по одобрения архитектурен
проект от общината от 1995 г., 3/ за осъждане на
С.Г.В. в лично качество да заплати на
ищцата сумата от 1312.50 лв.,както и трите
ответнички С.Г.В., М.С.В.
и С.С.В., в качеството
им на наследници
на С.С.В. да заплатят на
ищцата обезщетение в размер на по
437.50 лв. всяка от тях за
периода от 22.09.2017 г. до 14.02.2019г., ведно със законната лихва,
която сума представлява обезщетение в размер на среднопазарния
наем за това,
че С.и С.В.са я лишили от възможността
да ползва собствеността й - стая от 14 кв.м, неразделна
част от сградата
с вход „Б“ по архитектурен план, 4/ за осъждане на С.Г.В. в лично качество да заплати
на ищцата сумата от 1905.00 лв., както и трите ответници С.Г.В., М.С.В. и С.С.В.,
в качеството им на наследници на
С.С.В., да заплатят на ищцата
по 635.00 лв. всяка от
тях, представляващи обезщетение за нанесените й щети от противоправните действия на С.и С. В.без съгласието и знанието на ищцата в резултат
на които е претърпяла имуществени вреди: избиване на отвор в стената,
представляваща имотна граница между двете
жилища, събаряне на портала между
вестибюла и източната стая от 14 кв.м.,
принадлежаща към вход „Б“, както и напукване на мазилката
на банята,
поради неправомерно поставяне на климатик
от С.и С. В.и 5/ за разпределение
на ползването на дворното място,
което е с идентификатор 07106.1420.264.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. В тези насоки се
излагат подробни съображения. Моли се решението да
бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло, като се присъдят
направените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемите С.Г.В., М.С.В. и С.С.В., са депозирали
отговор на въззивната жалба, с който я
оспорват като неоснователна.
Претендира присъждане на сторените във
въззивното производство разноски.
С определение от 01.02.2024г. на мястото на починалата в хода на делото Е.С.В., са конституирани
нейните наследници С.Г.С. и И.Г.С..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане
за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване. Не се
установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното.
Искът за собственост по чл. 108 ЗС е иск на невладеещия собственик срещу
владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост
на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до
съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост
върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението
върху имота.
От събраните по делото доказателства ищецът не установява по категоричен и
безспорен начин собствеността върху процесната стая. За да се уважи предявеният
ревандикационен иск, следваше ищцата да докаже, че е
собственик на имота на твърдяното от нея правно основание, както и че ответникът
владее имота. Ответникът от своя страна следва да установи, че има правно
основание за владеенето на имота.
При предявяване на иск по чл. 108 ЗС ищецът е длъжен да въведе твърдения за
конкретен придобивен способ, от който извежда своето
право на собственост. В конкретния случай ищцата твърди, че е собственик на
процесния имот въз основа на покупко - продажба,
обективирана в нотариален акт № 12/1996г., на нотариус при СРС.
Видно от представения нотариален акт № 12/1996г. Е.В. е придобила
собствеността върху североизточната част от масивна жилищна сграда, обособена
със самостоятелен вх. Б, застроена на площ от 68.6 кв. м., като първи етаж
включва: вестибюл, кухня, склад и килер.
С нотариален акт № 199/1996г. С.В.е закупил югозападната част от масивна
жилищна сграда, обособена със самостоятелен вх. А, на два етажа и тавански
полуетаж, застроен на площ от 98.2 кв. м., като първи етаж включва: търговски
обект, склад и три стаи.
Основният спорен въпрос е дали процесната стая, представляваща източна стая
с изглед към улицата и със застроена площ от 14 кв. м., е част от закупения от Е.В.
или закупения от С.В.имот с цитираните по – горе нотариални актове.
Видно от приетата по делото пред СРС тройна СТЕ и разясненията на вещите
лица в съдебно заседание, вещо лице Д.е категорина,
че процесната стая, съгласно приложените по делото нотариални
актове, е към вх. „А“, тоест, към сградата, собственост на ответниците.
Действително в настоящето производство се установява, че е налице
разминаване в площта между нотариалните актове и реалната площ на двете
обособени жилища. Според вещите лица застроената площ на североизточната част
от къщата, обособена като вх.”Б” по нотариален акт е 68.60 кв.м., а по чертежа
от л.72 от делото на СРС – 52.19 кв.м., а площта на югозападната част от къщата
е 98.20 кв.м. по нотариален акт и 114.74 кв.м. по чертежа.
Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че площта на имота, не е
съществен белег на индивидуализацията му. Претенциите си, ако е налице
разминаване в действителната и отразена в документи и претендирана площ на
имота, въззивниците могат да реализират по друг ред.
Прието е в съдебната практика, че недвижимите имоти се индивидуализират със
землището, в което се намират, местността, сигнатурата по регулационния план
или ПУП - ако се намират в урбанизирана територия, идентификаторът - ако за
съответната територия има изработена кадастрална карта, границите и площта.
Постоянна е практиката на ВКС, че площта на имота не е негов решаващ
индивидуализиращ белег. Границите на имота определят и площта, заключена между
тях. В този смисъл решение № 202 от 04.07.2003 г. по гр. д. № 592/2002 г. на
ВКС, I ГО; решение № 1171 от 22.12.2008 г. по гр. д. № 4521/2008 г. на ВКС, I
ГО; решение № 389 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 364/2009 г. на ВКС, I ГО;
решение № 1459 16.12.2008 г. по гр. д. № 5090/2007 г. на ВКС, IV ГО.
Понякога действителната площ на имота, определена от неговите граници, се
разминава с площта, отразена в документа за собственост. Това разминаване може
да се дължи на грешка при нанасяне на границите или на грешно изчислена площ,
когато границите не са били точно установени при съставяне на документа за
собственост. Когато няма спор за границите на имота, решаваща е площта му,
очертана от тези граници, а не отразената в документа за собственост. От това
съображение изхожда и разпоредбата на чл. 20, ал.2 от Наредба № РД-02-20-5 от
15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната
карта и кадастралните регистри, според която разликата между записана в
кадастралния регистър площ на имота и площта по документа за собственост не се
счита за грешка и не е основание за изменение на кадастралната карта, ако грешката
в абсолютното положение на подробните точки на имота и на контролните дължини е
в рамките на нормативно допустимото отклонение. /Решение № 15 от 31.01.2018 г.
на ВКС по к. гр. д. № 3563/2016 г./.
Следва да се има предвид, че съдебната практика няма предвид само
поземлените имоти и земеделските земи, както се твърди във въззивната жалба, но
и недвижимите имоти като цяло. Така например в решение № 33/26.02.2021г. по гр.
д. № 1878/2020г. на ВКС, I ГО съдът приема, че „индивидуализацията на недвижимите имоти става по
тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други
данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това
обстоятелство, като площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не
са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се
променят при изменение на плана - решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1584/2009 г., I г. о. В същия смисъл са и други решения на ВКС, в които се
приема, че площта /квадратурата/ на имота не е негов решаващ индивидуализиращ
белег - решение № 206 от 14.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2007 г., I г.
о., решение № 1171 от 22.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4521/2007 г., I г. о.,
решение № 389 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 364/2009 г., I г. о., решение
№ 1 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4495/2013 г., I г. о.“
Макар и да липсва посочване на границите на прехвърляния обект на Е.В.,
имотът не следва да се индивидуализира само въз основа на площта, каквито са
оплакванията във въззивната жалба. И в двата нотариални акта ясно са заявени
какви помещения се прехвърлят, тоест индивидуализирани са самите помещения.
В тази връзка следва да се отбележи, че неотносима
е цитираната от въззивника практика. Принципно настоящият въззивен
състав напълно споделя изразеното становище в решение № 10/06.02.2015г. по гр.
д. № 4598/2014г. на ВКС и останалите цитирани в писмената защита решения, че не
е задължително помещения като антре, вестибюл, коридор и др. подобни да се
посочват изрично в титула за собственост, а принадлежността на правото на
собственост може да се определи и от тяхното функционално предназначение и
разположение, щом без тях не би могло да съществува жилището като самостоятелен
обект на вещни права. Съгласно експертизите, приети пред СРС, процесната стая
не би могла да се приеме за самостоятелен обект, тъй като ползва общ санитарен
възел с другите помещения във вх. А, тоест това е жилището на ответниците, не
на ищците. Отделно от това в настоящия случай се установява, че и в двата акта
за собственост отделните помещения са изрично изброени. Нещо повече, установява
се, че процесното помещение се включва и е посочено в нотариалния акт за собственост
на ответника – въззиваемия по настоящето дело. Не на
последно място, по делото не се установява жилището на въззивниците да не може
да съществува като самостоятелен обект на вещни права без процесната стая.
Не следващо място, следва да се вземе предвид и, че помещенията по чертеж и
на двата входа - А и Б съответстват на
тези по нотариалните актове, съгласно приетата пред СРС тройна СТЕ.
От показанията на разпитания по делото свидетел Р.И., се установява, че
бащата на Е. и С.е предприел действия по пристрояване и надстрояване на къщата,
респективно за узаконяването й. Бащата на Е. и С.– С.е
казал в присъствието на свидетелката, че ще си остави една стая на първия етаж,
която след смъртта му ще остане за С.. Според свидетелката става въпрос именно
за процесната стая, която е на първия етаж, източно отпред на фасадата.
Показанията на тази свидетелката съдът кредитира като пълни и безпротиворечиви. Същата е възприела непосредствено
казаното от С.. Отделно от това липсват данни същата да е заинтересована от
изхода на делото. От друга страна показанията на св. С.С.
не могат да бъдат кредитирани, тъй като на първо място, същият е конституиран
като страна по делото, на мястото на починалата в хода на делото Е.В.. На
следващо място, макар и да са били допустими към момента на даване на показанията
на СРС, същият е бил син на ищцата,
поради което показанията му следва да се преценяват с оглед на възможната
заинтересованост от изхода на делото.
Ето защо, преценени в съвкупност, събраните по делото доказателства не
установяват по категоричен начин правото на собственост на Е., респективно
нейните наследници, върху процесната стая. Не може да се направи такъв извод
само въз основа на разминаването в площите.
Горните изводи не могат да се променят от двата представени архитектурни
проекта. Единият – на л. 20 от делото на СРС, и другият на л. 72 от делото на
СРС. И двата изхождат от компетентни органи, поставени са подписи и печати и е
посочено, че са одобрени за узаконяване. Нещо повече, оригиналът на представения
от ответниците проект е бил представен в оригинал в съдебно заседание за
констатация във връзка с направеното от ищцата оспорване.
Дори и помещенията по нотариалните актове да не съответстват на архитектурния
проект, самите проекти, без значение кой от двата, не могат да създадат вещно –
прехвърлителен ефект, какъвто настъпва по силата на
договорите за покупко – продажба, обективирани в
съответните нотариални актове, от които страните черпят правата си на
собственост.
Следва да се има предвид, че едва във въззивната
жалба Е.В. се позовава и на изтекла в нейна полза придобивна
давност върху процесната стая, тоест заявяват се нови факти, които не са били
заявени пред районния съд, поради което не може и не следва да се коментират от
настоящия съд.
С оглед на изложеното, съдът намира, че въззивниците не установяват правото
си на собственост върху процесната стая при условията на пълно и главно
доказване. Ето защо, само на това основание, искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен и недоказан, без да се обсъждат останалите предпоставки за
уважаване на иска по чл. 108 ЗС.
Правилни са изводите на СРС, че установената от вещите лица грешка не касае
спорната стая, а цялостното заснемане на сградата. Искът по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР включва не само искане за установяване на непълнота или грешка в
кадастралната карта, но съдържа и искане
за установяване съществуването на претендираното имуществено право в патримониума на ищеца. От събраните доказателства и по –
конкретно от приетите пред СРС съдебно-технически експертизи, и с оглед това,
че не е установено правото на собственост на наследодателката
на въззивниците върху процесната
стая, не може да се приеме, че вярната
граница е тази по архитектурния проект от 1995 г.
По отношение на останалите предявени искове, въззивната жалба е бланкетна. Оспорва се решението на СРС в цялост, като
конкретни оплаквания са изложени единствено по иска по чл. 108 ЗС вр. чл. 54 ЗКИР. Въпреки това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че предвид изхода
по главния иск, неоснователни са и исковете за заплащане на обезщетение за лишаването
от възможността да ползва процесната стая, и за причинени на Е.В. материални
щети. Основен елемент от фактическия състав за доказаност на така предявените
искове е правото на собственост на ищцата, което в настоящия случай не се
установява.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради
съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции,
решението следва да се потвърди.
По
разноските за въззивната инстанция:
На
въззиваемите
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 1875 лв. за
адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на насрещната страна е направил възражение за прекомерност,
което е неоснователно. Платеното адвокатско възнаграждение е и за тримата
ответници - въззиваеми по настоящето дело и с оглед
фактическата и правна сложност на делото, не се явява прекомерно.
Воден
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20285491 от
30.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 15121/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, 128 с-в, с което съдът е отхвърлил предявените искове по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 54, ал.2 ЗКИР, както и предявените исковете по чл. 45 ЗЗД, чл. 59 ЗЗД и чл. 32, ал. 2 ЗС.
ОСЪЖДА
С.Г.С., ЕГН ********** и И.Г.С., ЕГН **********,
конституирани на мястото на починалата в хода на делото Е.С.В., да заплатят на С.Г.В., ЕГН **********, С.С.В.,
ЕГН ********** и М.С.В., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 1875 лв.
Решението може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните,
при предпоставките на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.